Заглавието ми звучи като лозунг, но трябва да сте видяли London Bridge, пренесен от Англия парче по пaрче през океана на 9000 км в Аризона, или да сте се разходили из величествената естакада на Hoover Dam и тогава ще ми повярвате.
Лондонската историята за моста, който посетихме, води началото си от 12-ти век, когато старата дървена структура е заменена с каменна. С цената на много ремонти тя издържала 600 години. Tози мост влезнал в историята като пример за жестоките човешки нрави. В продължение на 400 год. от 12 век, там се излагали главите на осъдените на смърт. Един немски посетител в Лондон през 16-ти век писъл, че преброил на моста 30 глави, побити на колове. Времена и нрави ….
Спомняте ли си една песничка, която всички деца научават в клас по английски?
London Bridge is falling down, falling down, falling down,
O my dear lady….
Тя е създадена за следващият лондонски мост, който се появил 1831г и издържал около 167 год. С времето става ясно, че той не може да поеме интензивния транспорт и че единият му край потъва. Лондонската община решава да го обяви за продажба на търг през 1968 г. Купува го американският милионер Робърт МакКалък за 2,460 000 долара. Всеки камък се номерира старателно, мостът се демонтира и пренася с кораб до калифорнийския бряг. От там с камиони стига до езерото Хавасу, разположено на границата между Аризона и Калифорния.
Представяте ли си такова епохално начинание, вместо да използваш безкрайното изобилие на строителен материал от Скалистите планини, да пренесеш тоновете гранитни елементи, от които е бил съграден мостът, над Темза в Лондон и да го монтираш на един съвсем далечен полуостров, в едно езеро сред планините на Аризона. При това, там изобщо не е бил нужен мост, защото е имало тясна ивица земя, която е изкопана в последствие, за да се превърне полуостровът в остров и мостът да влезе в употреба…
Новият живот за Лондон бридж започва през 1971г. Така срещу общо 5 100 000 долара Лондон бридж се преражда, но този път конструкцията е усилена, съобразно с изискванията на нашия век.
МакКалък, с помощта на С. В. Уоод, проектантът на
Дисниленд, планират новия град Лейк Хавасу Сити, достоен да приюти второто чудо на Аризона, след Гранд Канион. Мястото е чудесно за лятна ваканция на американците и канадците от всички студени щати. Гостите не закъсняваит, прииждат през аризонската “зима”, когато температурите тук са от 15 до 24 гр. Ц. Тогава броят на жителите нараства 10 пъти. Повечето хора идват за месец-два под наем, но ако са за повече си купуват къщи, както във всички курортни селища.
По-късно държавата подарила моста на града, за да плаща той разноските по поддръжката му, не само да тегли кредитите.
Това е цялата история, всички са печеливши, но трябвало да се появи една авантюристична, предприемчива и амбициозна личност, за да започне делото. Защо няма повече хора като него? На тази земя, има толкова хубави кътчета, които чакат своя МакКалък. Това е то, желанието без граници, да преместиш мост през океана, да създадеш цял град и да го направиш прочут в Америка и в света.
Ние сме сред хилядите, дошли да споделят възхищението си от създаденото край брега на езерото Хавасу преди 42 години. Не мога да кажа, че избрахме добро време. Дневните температури са 43-45 градуса Ц, а вечерите са малко по-търпими. Опитът да се разхладим в басеина е отчайващ, не можахме да уточним водата или въздухът за по-топли. Намокрихме се и избягахме в стаята.
Из града всички набързо преминават разстоянието от охладената кола до някой магазин, къща, или хотел, където климатичните инсталации бучат на високи обороти денонощно. Все не можем да се споразумеем с мъжа ми, кое е по-приемливо. Вечер аз искам хлад в стаята, а той - тишина. Който се събуди избира правилата и така до сутринта. Добре, че горещниците в Аризона траят само 2-3 месеца.
Ние сме на редовната лятна ваканция в Скотсдейл, където тази година температурите са с 5 градуса Ц по-високи от нормалното. Превърнахме се на земноводни, поне 5 пъти на ден сме в басеина, но това е добре за нас, като се досетим за дъждовете и прохладата на Сиатъл, 260 дни годишно. Няма по-полезно нещо за застаряващи кости от слънцето, топлата вода и приятното разположение на духа.
Неусетно достигам до извода, защо жителите на топлите страни са по-бавни и спокойни. Е, напоследък някой от тях станаха доста агресивни, но сигурно има още нещо, което ги “изнервя”. Като бях в Ангола, видях, че “изнервените “ жители се биха няколко години, без да се знае какво точно искат те самите, не чуждите държави.
Всички забавления в курорта са предвидени за по-късните часове. Избираме разходка с моторница до фиорда на Копър Ривър от 7 ч вечерта. Залезът, на който се възхищаваме на отиване ни позволи да направим едни от най-очарователните снимки. Преминаваме през ярко червени, оранжеви, лилави и накрая сребърни тонове на водата и небето, на чиито фон се проектират силуетите на дървета, лодки и хълмове. Всички сме много заети да грабнем и последната възможност, предоставена от Негово Величество Слънцето.
Целият спектакъл продължи няколко минути и когато достигнахме фиорда вече беше полумрак. Наоколо е имало медни мини, но за щастие те не са засегнали красивия бряг. Медночервената лава, застинала в причудливи скални форми дава чудесна възможност за скокове във водата. Много млади хора се хвърлят от 5-6 метра височина. Надпреварата и овациите нямат край. Наоколо гъмжи от моторници с различна големина и мощност, моля се някой да не скочи върху тях. Подреден хаос…. .
Езерото е чудесно място да покажеш колко мощен е моторът на яхтата ти и колко децибела е мощността на музикалната ти уредба. Бензинът тук поскъпна и една разходка с лодката се измерва в трицифрени числа, но кой да се притеснява. Щом имаш пари за скъпа вещ, трябва и да я поддържаш, нали?
Този вид забавления са увлекли толкова много най-младите посетители през ваканциите, че настъпилият хаос в града, водата и шосетата прокудил платежноспособните богати фамилии. Наложило се общината да вземе мерки и да възстанови спокойствието на града.
На връщане се наслаждаваме на крайбрежното осветление, а по градските светлини можам да преценим колко пръснат е този само 50 хиляден град. В горещините, тъй наречените “снежни птици”, курортистите от север, си стоят в къщи. Градът е полупразен. Ние харесваме това, дава ни възможност на спокойствие да разгледаме всичко. Обиколяме острова и минавме отново под Лондон бридж. Екскързоводът спря яхтата до една от подпорните колони. Няколко от декоративните камъни са повредени. Навремето един немски Месершнидт, от тези достигнали Лондон през втората световна война, се опитал да разруши моста. За щастие бил отпратен на време. Америкаците запазили за поколенията доказателството.
Все около мостове ли се въртят човешките интереси ? Идва ред на следващият мост, този над река Колорадо. Строен почти половин столетие по-късно. Какъв смайващ замах! Дъга, подпряна на две скалисти планини, разделени от каниона. Като го полгледнеш от долу чустваш, че ще излети.
Преди хилядолетия природата е сътворила безкрайната верига на Скалистите планини, със стотиците върхове, връхчета и долини, по дължината на цяла Северна Америка. Река Колорадо е изваяла Гранд Каноьн и после се е врязала в планината, за да стигне накрая до Mорето нa Кортес в Мексико.
След това е дошъл редът на хората със техните смели мечти и техните геройски достижения във всички отрасли. Това е демонстрацията на състезанието между природните сили и нейните чеда - хората. Дано те никога да не отприщват силите на злото, защото природата знае как да отговори, рано или късно.
Ние сме по средата между нивото на стараото корито на Колорадо (Цветната река, наречена така от испанските завоеватели) и хребета на околните планини. Тук е върхът на стената и всички надземни съоръжения на язовир Хувър. Иде ми да се потупам по гърдите и да се провикна” Виждате ли на какво сме способни ние хората? Виждате ли каква сила и кураж са имали тези строители, да влезнат в битка със застиналата лава на огромните Скалисти планини и да ги подчинят?". То не е само да построиш язовира в сърцето на планината, но пътищата до там. Да инвестираш милиони, за да се появят тези огромни артерии, които се извиват с километри, като огромни змии по хребети и долини.
Стигаме до района на язовира. След символична проверка на нас и колата, и любезен поздрав за добре дошли правим още 2-3 завоя. Гледката, която се открива е толкова смайваща, че никой не се интересува от 44-та градуса Ц в падината, заградена от напечени скали. Възрастни и млади хора, деца в колички, всички ние се движим напред назад и гледаме воодушевени, как всички огромни структури са се вкопчили в розовите вулканични скали. Такъв героизъм, да построиш за 5 години най-големият за времето си язовир при жестоките условия на летните горещини и зимните студове в Аризона. Това е било наниз от ежедневни моменти на смелост и всеотдйност. Най-обикновени хора, останали без хляб по време на рецесията и един президент, който довежда нещата до край. Представяте ли си как стотици смели мъже, привързани с въжета са висяли на 50-100 м по скалите, за да ги заредят с взрив. Много често в огромните стоманени пръстени, пренасяни с кранове над пропастта, за да се сглобят от тях водонапорните кули, е трябвало да стоят хора и да направляват движението им. За 5 г. над 100 души са загубили живота си при тези рисковани операции. Наложило се да построят малка болница в селището на строителите, където изпращали спешните случаи. Неимоверни скални маси са разбити, за да се отвори място за всичките язовирни съоръжения и обслужващи пътища. Милиони долари са отишли за изпълнението на проекта, хиляди човешки съдби били променени за добро, или за лошо, но голямото начинание се завършва. Човешката дързост и воля надделяват.
Лесно е да се разкаже, но са трябвали години за подбиране на най-подходящото място, години за да се убедят 7-те американски щата, през които минава река Колорадо, години да се намерят пари и да се подготви проектът. Чак тогава тази колосална идея се реализирала с общата воля, всеотдайност и смелост.
Независимо, че язовирът е завършен и открит официално от президент Рузвелт през септември 1935 г, той носи името на Хърбърт Хувър. Той е бил търговски секретар по време на планирането и е осъществил много трудната задача, да обедини желанията на 7-те щата, засегнати от строежа и заинтересувани от експлоатацията на язовира. Без неговото активно участие, начинанието не е било възможно.
Пред очите ни е една монументална картина, изпълнена само в 3 цвята, медно-червено на скалите, бяло на постройките от варовик и изумрудено синьо на водата. Всичко е едро мащабно. Колко ли? 188,86.4 м височина на стената и 171.6 м ширина на основата й. Водонапорните кули са високи като 34 етажни сгради. Езерото Миид, образувано, след завиряването е на места 143 м дълбоко и е разлято на разстояние 187 км. Човешкото можене е безкрайно.
Представете си, сега този гигани е на 34-то място на света по-големина. Няма да се задълбочавам в цифри за произвежданата електроенергия, за напоителния капацитет, за избегнатите наводнения и за милионите кубични метри вода, която получават околните градове, включително и Мексико, но ми се иска да добавя, че след само 41 година огромното съоръжение не само се е изплатило, но дало чист приход от 202 мил. долара годишно.
Горе във висините, като заслужена корона на язовира Хувър Дам се извисява новият мост, завършен само преди 10 години. Една изящна циментова дъга, опряна на двете рамена на планината. Аз успях да я хвана в кадър с един хълм посредата.
Мостът скъсява пътя през планината между Калифорния, средните и източните щати. Освен това, избягва гостите с лоши намерения, защото те преминават транзитно отгоре. За туристите предлага великолепни панорамни гледки.
Всеки, който иска да посети язовира минава през проверочен пункт. Какво да се прави, едни обичат да строят, други - да рушат. Има неповторими неща в нашия живот, няма защо да се рискува, вече получихме достатъчно уроци.
Изкарахме цели 2 часа под яростните лъчи на обедното слънце, но ние само гледахме, а какво са правели строителите, от къде са взимали всичката тази издръжливост? 5 горещи лета и 5 студени ветровити зими по скалите, как ли са преживяли? Тяхното градче е било на няколко мили от язовира, на мястото, където сега е Болдър Сити. На много пътни реклами прочитаме “Болдер Сити построи Хувър Дам”. 50 мили по-долу се появил Лас Вегас, за да има къде да се забавляват строителите. Интензивният им труд искал и силови забавления. Сега удоволствията се множат, а градът и язовирът са в “комбина”, прехвърлят си посетителите.
Слизаме към долината и с всеки километър благославям създателите на климатичните инсталации в къщи и коли. Човек може да пътува комфортно и в най-големите жеги.
Столетия индианските племена се радвали на щедростта на реката, спокойствието и зелените оазиси по поречието. Появилите се смелчаци, европейци, решили да проучат терена през планината по коритото на Колорадо. . След тях идват испанските откриватели (или завоеватели?). Най-накрая идват американците, като откриватели, помирители, култиватори, или ….
В средата на 19-ти век по езерата се прокрадвали парни лодки, а по бързеите на Колорадо героите се надпреварвали със силата на водата.
Търсачът на приключения Едуард Биил решил да намери път от Ел Дорадо до Ню Мексико. Той не вярвал, че “пустинните кораби” - камилите не могат да плуват, както се е считало до тогава, от къде вода сред пясъците. Нали любопитството е лостът на прогреса. Биил решил да направил експедиция известна под името “Камилски корпус“, в която включил няколко от тези “сухопътни” животни. Като стигнали река Колорадо, дългокраките гърбушковци показали, че знаят да плуват и даже им било приятно да се разхладят.
Правени са няколко опита за преминаване по цялата дължина на река Колорадо през Гранд Каньон и през планината, чак до Калифорнийската равнина. Много лодки се разбили по бързеите, докато накрая опитният навигатор Робърт Статън победил, преминал през безбройните бързеи и водопадчета на каньона.
Сега измерваме геройството с други велечини, защото нарастнаха човешките възможности и потребности. Вместо да накараме някой строител да виси над бездната, за да монтира нещо по стената на язовира, ние го изпращаме в космоса да плува около космическия кораб, за да сглоби някоя част по външната му стена . Всичко се свежда до това, да събереш кураж, да дръзнеш и да издържиш до края. Ето така можем да измерваме има ли граници на човешките желания и можене.
