Средата на април

                                                      

 

               Дали тази година покрай всичките политически бъркотии  пролетта не смее да дойде?               Не може да бъде!  Нейна милост трябва да знае, че това което много липсва на                             нещастните и бедстващите е слънцето и малкото топлинка. Природата решава, а ние                  знаем, че много неща помагат на страдащите, подадената ръката за помощ и                                  загриженият глас,  една  уютна стая, даже една топла супа. А тя, пролетта се бави и                    никак не мисли, че когато хората  по света се карат и убиват, потърпевшите най-много               се нуждаят от новата слънчева утрин. Очакват я, свили рамене, стегнали шал около                      врата си, закопчали  зимното палто.

Всичко иска търпение и ето, най-накрая  пролетта дойде с целия разкош на пробудената природа. Не знам дали да се чуствам виновна, че на много хора в този свят тя не носи мир и сигурност. Не знам дали имам право да се радвам,  но изглежда оптимизмът е нещо дълбоко внедрено в нашите души, което ни помага да оцелеем и да се радваме на това, което имаме в момента.

 Спомням си в Мелбърн поляната пред Мемориала на загиналите австралиици през Първата световна война. На пролет тя се покрива с червени макове. Те са същите като тези, които някога са цъфнали по бойните полета на Европейските страни, след подписване на примирието.  Тя, Природата ни подсказва, че когато лошото отмине трябва да гледаме напред. Какво по силно въздействие може да се очаква от това на алените макове, покрили безименните гробове на хиляди убити.

Да се научим от философията на Природата,  да се надяваме, да се радваме  на момента и да търсим оптимистичното в живота. С такива мисли поех към парка Дискъвъри, Сиатъл. 

Да ви представя  преди това мои любимци. Люляците Боб, Джени и климатиса Кати.  Те носят имената на дарителите - съседи, които са благодарни, че приютихме техните бездомни храстчета преди години. Посадихме люляците пред оградата, на най-слънчевото място.

                                       

Средата на април е чудесно време за разходка. Излезнах от колата и потънах в друг, радостен свят  на слънце и свежи пролетни листенца, покрили черните стебла на огромните дървета. Истински разкош, огледах се и видях  радостните хора, обаяни от тази симфония на цветовете. На където се обърнеш виждаш цъфнали дървета храсти и цветя, а някъде зад тях блести огрян от слънцето нашият залив - Пюджет Саунд.

    

                                                                              

                                                   

        

Къде съм била до сега? Десет години обикалям с внука Сиатъл с всичките му градинки и паркове, защо не споделих тази красота с хората? Един куп държави обиколих, снимах цветя и дървета от Аляска до Аржентина, а за нашия хубав Дискъвъри парк – нито дума.

Дойде моментът и аз ще оставя на снимките да ви разкажат  колко е важна Пролетта за нас хората. При това не само като климатично явление, а много повече като духовен стимул.

 Обхваната от този пролетен ентусиазъм, минах по улици  с много японски вишни и ги удостоих с вниманието да се покажат  на Фейсбук. Нали сега това е мястото на всички изяви и контакти, предимно за хората със свободно време.  Сигурна съм, дървенцата са поласкани, че ги харесват.

                                                          

                                        

 Първо се насочвам към Индианския център. Теренът на парка е техен и затова тук се издига културният им дом - Зорница. Естествено, всичко подсказва за героичните минали години на битки и ловуване. Внушителната сграда има смесени функции, тук се провеждат различни културни събития, свадби и веселби. Слава Богу, че обществеността се възпротиви   на индианците  да  превърнат центъра в казино, затова все още се радваме на тяхните  картини и тотеми.

                                                                    

                                                                                                      

                                                              

           Въпреки  че е събота, един индиански художник работи върху своето творение. Неговият много колоритен тотем скоро ще се издигне пред  центъра Зорница. Самата сграда отвън и вътре е разкрасена с индиански картини и дърворезби. Всяка пролет тук се провеждат индиански тържества, на които нищо не липсва, традиционни танци, богато украсени костюми и много трапези.

                                                            

 Продължих по хълма, от където се вижда заливът и Олимпииските планини от другата страна. Асфалтът се промъква през висока гора. Сигурна съм, че някои от огромните дървета са видяли как живеят прадедите на сегашните индианци. За щастие съвсем на време този хълм, обърнал широки поляни към залива, е обявен за националин парк. Поддържа се старателно от Общината и грижливо се опазва от посетителите. Често ще видите някой  доброжелател да чисти бурените и да окопава градинките.

По време на Втората световна война на хълма се настаняват военните. Появяват се постройките на „началниците и изпълнителите”, но за моя и всеобща радост пари не са липсвали, къщите изглеждат добре, а за тези под земята аз не знам. За толкова години от тогава всичко е опазено, но не разкрива предназначението на сградите.

                                                      

Хълмът е осеян с красиви кътчета, оформени от  групички различни дървета. Къпиновите храсти още не са се разлудяли и отвсякъде мога да се наслаждавам на морския залив. Откритото пространство е толкова широко, че хората не се усещат. Тревата е зелена, мека, приканваща и повечето деца тичат наоколо боси. Най-голяма е радостта на малките, които могат на воля да си пълзят, до опитат тук там кое се яде и кое боде, когато малките пръсчета го натиснат. Е, ако някоя мравка или червейче им пресече пътя, толкова по-добре. Тук майките не се вманиячават.

                                                                   

                                                            

 Обиколих  и квартала, където знам че има хубави градинки пред къщите, цъфнали магнолии и рододендрони. Изборът е безкраен, но аз избрах най-пленителните за мене.

      

            

                                         

Не е ли всемогъща тази Природа, която знае точно с какво да ни насърчи и зарадва. Неповторима красота!

 Да ѝ благодарим и да се поучим как ние да създаваме хубост и радост. Ех, че е хубав април! Месецът на надеждата, ако можеше да го превърнем  и в месец на доброто за страдащите?  Да се надяваме...