Пътуването

Твърди се, че пътуването е скъпо удоволствие. Така е ако се приеме, че то  трае от тръгването до завръщането от някъде. За нас  е преживяване за цяла година. Започва с въпроса какво да изберем, като има толкова интересни неща по този широк свят.
 Всички сродни души знаят, че подготовката на екскурзия си има своята технология. Тя е свързана с подбиране на информация от всякакъв характер. Трупат се факти от книги, от филми, от реклами и размяна на мнения с приятели. Това трае месеци, докато най-после интересите ни се стеснят до една-две държави.

Като си помисля колко смели сме били преди 30-40 години. Чудя се как сме се оправяли. Въпреки че нямаше Гугъл, туристически компании и наръчниците  бяха ограничени, ние все пак успявахме да изберем маршрутите, градовете, в които искахме да спрем и... тръгвахме. С малко пари, с малко храна и огромно желание за нови впечатления. Спомням си, когато за първи път „стъпихме на аутострада” в Италия, 72-ра год.  и „полетяхме” със 100 км в час, за нас това беше полет в космоса... Опиянението беше кратко, защото нашият Форд изсмука набързо бензина за целия ни дневен пробег. Наведохме очи и се прибрахме на по-бавните и безплатни пътища. Така се трупа опит, особено ако те пуснат в чужбина с пари за един ден.... 

Жалко, че нямаме  дигитализирани снимки от този период, освен тази на дъщеря ни пред Бранденбургската врата.

 В нашата ранна младост периметърът ни стигаше до планинските и морските кътчета на България. С времето, той нарастна до границите на соц-лагера. Не се оплаквам, толкова хубави места посетихме в Източна Европа. Тези пътувания обогатиха живота ни. Малко ли е да видиш красотите на Прага, Берлин, Дрезден, Лайпциг, Варшава,  Петербург, Москва, Будапеща и Белград? А колко по-малки градове, планини и равнини ни плениха? Не пропуснахме нито един шанс.

Хоризонтите ни нарастнаха с годините. Определящи фактори, както винаги си останаха финансовите ресурси и подборът  на подходящи маршрути. Когато имаш цел, нищо не тежи - желаната екскурзия идва като заслужена награда.

Понякога мисля, че сега ние знаем твърде много преди да сме видяли дадена страна.

 Често нашата информация е по-богата от тази на професионалните водачи, които различни компании ни предлагат. Естествено, целта  ни е да съберем колкото може повече впечатления и знания, които могат да се получат само на място. Преди всичко трябва да преживеем момента на срещата, за която сме се готвили дълго. Не е ли истински  празник да застанеш в сянката на Тач Махал да вдигнеш глава и да го съзерцаваш истински, бял мраморен, красив и вълшебен? А да се плъзгаш с лодка по тихите мътни води сред  тропическите гори на резервата Тортугейро в Коста Рика? Или да гледаш мокър и смаян как огромните води на водопада Игуасо, Аржентина се хвърлят в бездните около тебе? Това не е ли  стимулът за нови начинания?

                 

След такива екскурзии се връщаме в къщи щастливи, уморени и натоварени с карти, книжки и всякакви рекламни материали, където може да има нещо полезно за нашата кауза. Фотоапаратите и камерите ни  „ пращят” от снимки.

Така се стига до следващия етап на нашите пътувания - систематизиране на натрупаните впечатления и публикации.
 Понякога си мисля, дали аз пиша за другите? Може би си доставям удоволствието отново и отново да преживея своите приключения? След това изпращам в ефира мислите си за тези, които като нас обичат да пътуват. Струва ми се, че е така. Аз не виждам букви и редове, съзнанието ми се рее  из морета, планини и градове. Жалко, че не отделям време и желание за необхъдимите корекции, но вече съм се заела. Омръзна ми да бъда черната овца.   

Когато тази еуфория отмине и повече няма какво да се предъвква, всички туристически материали се подреждат и прибират - признак, че е време за нови „подвизи”. Библиотеката ни и без това пълна, се опитва да побере прииждащата вълна. Място ще се намери, но дали ще има нови папки и до кога?