Преди сто годин

                                          


                                                 

      Преди цели сто години, когато унищожителната Първа световна война, в която са участвали два милиона американци взима седемнадесет милиона жертви ( от които сто хиляди са американци)  и когато огънят  на Октомврийската революция въвежда нов ред в Русия ( за загиналите не знам  ), в малкия американски град Сиатъл, Щат Ващингтон се завършва едно важно съоръжение – Вашингтон Шип Канал и Читъндън Локс. Благодарение на него  голямото езеро Вашингтон Лейк и по-малкото - Лейк Юниън се свързват със залива Пюджет саунд на Тихия океан. Ще кажете, че това не са съизмерими събития. Да, само по време и давност, но  за нашия град  това е постижение с важен икономически, социален и екологичен ефект.

Идеята за това голямо начинание дължим на видния сиатълски гражданин Томас Мърсър, който пръв предвижда важността на канала. Трябвали са цели шестдесет и три години, докато се убеди населението в ползата от него. Най-големи са заслугите на инженера в строителните войски, майор Хайаръм Читъндън. Той  не само се бори за осъществяване на проекта, но го осъвременява и ръководи строителството. За съжаление умира само 59 годишен. Проектът се възлага на полковник Джеймз Кавейноут, който  го довършва и затова кръщават шлюза на негово име. Няколко години по-късно го преименуват на Hiram M. Chittenden Locks, защото заслугите на Читъндън включват активно участие в цялата подготвителна и проектантска 

работата както и в половината от строителството.

*

Планът  изисква прокопаване на два канала, които да свържат двете езера - Монт Лейк Кът и Фримонт Кът. Двата железни моста, които се отварят за преминаващите кораби под тях   - Фримонт Бридж и Балард Бридж, пресичат ново построените канали. Цялата дължина на водния път от езерата до морето е 13 км.

Има един израз, с който окачествяваме лошата работа на някои хора” Направил го, та си оставил ръцете”. За строителите на шлюза ще кажем, че са го направили и са оставили имената си с чест и почит за цели сто години. Не съм чула и видяла шлюзът да бъде затворен. Единствените съществени поправки са смяната на една огромна помпа и едно съоръжение, което контролира нивото на сладките води.

Ако само  видите вратите, които затварят идващата от канала вода ще помислите, че са крепостни стени. Дебелите железни плочи са облицовани с тежки дървени плоскости и се придвижват от яки стоманени лостове.

Разликата между морското и езерното ниво се контролира с шлюз, който предпазват от нахлуването на  морска вода в тях. Това е много важно за флората и фауната им. За да стигнат  нивото на езерата  корабите се издигат на височина около 16 м. Нещо като  асансьор, но движещата сила е водата.

Интересно и полезно съоръжение е „стълбата”,  по която рибите се изкачват от морето до нивото на канала, реките и езерата. Стотици хора идват да видят как седем пъти в годината различни видове сьомга  се насочват към плитчините на езерата и реките във Вашингтон щат. След като снесат хайвера, техният жизнен цикъл е завършен. Малките излюпени рибки живеят в реките до пълно израстване, след което се връщат в морето за цели седем години. Кой ги учи кога и на къде отново  да се насочат, в коя река да влезнат, в коя плитчина да си снесат хайвера? Кой учи новото поколение  как да се върне в морето,  къде точно и кога?

Лесно им е на тях, кодирани са да знаят перфектно малко неща. Как ние, горките да сме перфектни, като трябва само за един живот да заредим главите си с толкова опит и информация? И да не забравяме, че последните десетилетия ( след 60-70 г ) постепенно губим около 26% от наученото. Е, не всички, но....Може би, ако търсим еквивалент  с рибите, той да е 11:1.

Имаме късмет да живеем близко до Балард Локс и моите разходки много често завършват там. Малко тъжно, влажно и ветровито е през зимата, колкото и да се завиваш. Затова пък лятото ни дарява със свежата прохлада на огромни дървета. Голямата ботаническа градина предлага над 500 растителни вида. Цветя, дървета и храсти покриват склоновете около водата и предлагат приятни кътчета за посетителите. Всяка година над един милион и триста  души посещават това чудесно място. 

                                                       

                                               

 Цялото  разнообразие и оформление на парка дължим на градинаря  Карл С. Инглиш, който посвещава  четиридесет и три години от живота си на тази богата градина. Аз прекарвам  там дълго съзерцавайки синьото небе и облаците, които се отразяват във водата на канала. Това, което ме грабва, и не само мене, са корабите и яхтите. Всякакъв стил, стари и нови, блестящи със своята белота, скромни рибарски лодки, малки и големи ветроходи – всичко, което може да те отведе в синята морска шир.

                                               

                                                 

 

Хубавата къща на върха на хълма е била официалната резиденция на сиатълския главен районен инженер Кавейноут от 1911 до 1917, когато се завършва шлюзът.

                                                         

В сивата сграда край шлюза  се помещава малка изложба с модели и снимки от съвремието на строежа, а в музея в съседство е представена в снимки и макети, цялата история на епохата, строителството на канала и града.

Този път моите визити в градината ми подариха чудесно преживяване -  честване на столетието на Lake Washington Ship Canal and Hiram M. Chittenden Locks, което  се е състояло на 4-ти юли 1917 год.

Сто години по-късно, на 4-ти юли на същата поляна  до къщата, в която сега живее комендантът на Балард  локс, на официалната трибуна бяха поканени всички видни щатски и някои  федерални представители. Под звуците на националния химн, военна част  въведе знамената на Вашингтон щат и националното. Естествено, последваха обичайните поздравления и спомени на наследници на участвалите в строителството.

Преди години не бях много склонна да присъствам на подобни събития, но сега измервам времето на друга скала и много минали неща ме карат да се замислям. Такива чествания ме правят съпричастна към съдбата и живота на града и тази голяма Държава, която много от нас по различни подбуди сме избрали да наричаме наша. Последвалото вечерта честване на Националния празник – 4-ти юли, добави още приятни емоции  и задоволство, че живеем в такъв живописен град.

Да се надяваме, че светът най-после ще се насочи към разумни и човеколюбиви начинания като нашия скромен, но полезен  Вашингтон Шип Канал и Читъндън Локс. Все още вярвам, че злите сили в нашия объркан свят ще бъдат укротени  и ще забравим мегаломанията, войните и престъпленията.