Да тръгнеш от град Кавала (сегашна Гърция) като син на албански търговец и да се
издигнеш до ранг паша и вицерой на Египет; Да достигнеш високото положение на
военноначалник на отоманските войски в Египет
и да се провъзгласиш за Кедиф на Египет и Судан; Да те признаят за основател на модерен
Египет, защото си осъвременил армията, икономиката и образованието на
държавата; Да издигнеш най-голямата
джамия в Кайро през 50-те години на 19-ти век (Алабастър Моск) в прослава на
своя син и да построиш своята бъдеща гробница в нея. Това е бил Мухамед Али
Паша, живял в Египет от 1769 до 1849г.
Такава е кратката равносметка за осемдесет годишния му активен живот. Неговите съвременници
казвали, че той е извел Египет от големия хаос, в койт е заварил страната.
Поколението след него твърдяло, че никога вече няма да бъде достигнат същия
просперитет.
Алабастър Моск е съизмерима със Света София в Цариград.
Построена е на хълм в територията на крепостта Цитаделата, от където целият
град се вижда като на длан. Ние бяхме там през април. Гледах мащабните стени,
минарета и куполи, изправени високо в непристъпната за времето си Цитадела и си
мислех, защо това е било убежището на пашата.
Хъм, той бил и жесток, точно тук в Цитаделата поканил
цвета на малмукската армия на тържествен обяд в чест на сина си Тусун паша. Оградил ги със своята преданна гвардия и ги убил до един. Така, изведнъж
„почистил” пътя си от малмуците, неговите най-сериозни опоненти.
Свежият бриз и приятната атмосфера в двора на крепостта с
часовниковата кула и елегантните беседки ни задържаха дълго преди да влезнем в
джамията.
За първи път влезнах в джамия в цариградската Света София
и естествено след нейното богатство и мащаби тук ми се видя доста тъмно и бедничо в началото.
След като адаптирахме към бедното осветление очите ни започнаха да разкриват
хубостта и богатството на стените от алабастър и огромния полюлей от ковано
желязо, спуснат от богато изрисувания купол.
Бяхме единствените посетители в
това огромно пространство на прохлада, тишина и полумрак, затова се чувствахме
като безпомощни човечета. Представих си тези които са били убивани и тези които
са реализирали поръките на кръвожадните господари, или тези, които са оцеляли, за да разказват за жестоките нрави.
Какви времена, да се убиват с ятагани и отрови. А сега има много „по-безболезнени
и хуманни методи”. Нали сме цивилизовани.
Върнахме се на
голямата тераса, покрита с плочници от варовик, положени преди повече от двеста
години. Гледката предлага 360° видимост и погледът ни стигаше до където стената
от сиви сгради среща оловния купол от тежкия, прашен въздух над Кайро.
Да си призная,
колкото и старателно да гледах, не видях нищо освен хаос от пет-осем етажни
циментови неприветливи сгради, строени една до друга, без нито едно зелено
листо наоколо. Много от тях не бяха довършени и заселниците бяха преградили временно
вратите и прозорците.
Някои, по-амбициозни бяха боядисали външните стените само
на своя етаж. Прахът, който идва от
пустинята и от натоварения уличен поток вече беше замърсил всичко. По улиците
се ширеше боклук и захвърлени вещи. Не се виждаше нито една жива душа сред тази
отчайваща гледка. За първи път в моите
пътувания не пожелах да пребивавам по-дълго някъде. Разбира се, това не важи за
централните и за луксозните райони на града, но колко са те?
Много пъти сме обикаляли из схлупени бидон-вили и малки
изпочупени къщички в мръсни миризливи улици. Приемах това, защото знаех, че ще
дойде моментът, когато там ще се издигнат новите квартали на растящите градове. Гледката тук отчайва. Това ли са новете квартали? Това
ли трябваше да се предложи на египтяните? За срам на фараоните, на Луксор, на пирамидите
и внушителните храмове от преди три хиляди години?
След като
стигнах до тези тъжни заключения около
Цитаделата, се загледах в двете хубави джамии точно под крепостните стени. Защо
всичко е така наблъскано в този град, който разполага с широкото пространство
на пустинята? Не знам до къде ще стигне Кайро след време, на тази земя то се измерва в хилядолетия.
