Вървя със съвремието, което ни доведе до взаимна „изолация“, домашен
„арест“ и „on-line” контакти. Това е, не подлежи на
обсъждане, трябва да се надживее и толкова. За щастие повечето хора са реалисти и могат да разграничат политика от
медицина.
Умният вирус отива
при любителите на „човешки права“. Около 90% от жертвите на
Делта вируса идват от „свободолюбивите“. 10-те % включват
тези, които не могат или не искат да се ваксинират. Какво да се
прави, свободата е нож с две остриета и тя си
има „своите езуити“.
Да не забравя, хората от моята възрастова
група трябва да са благодарни на маските, които покриват бръчките ни, а с дрехите
криво ляво се корегира това-онова.
Когато човек си седи повече вкъщи какво може да прави? Върти глава и търси. Ако не намери нещо
интересно напред се връща към миналото.
Това сме ние, пътешествениците. Тези дни
намерих в архивите един куп снимки, услужливо подредени във файл “Отвсякъде по малко през последните 20 години.” Те, като че ли вдигнаха тежката
завеса на моята самоизолация и ме стимулираха за писане. Доста от снимките са публикувани в десетките ми постове, но има още, каквото ми липсваше си
набавих от медиите.
Стига за това, насочвам се към Турция и Гърция - нашето първо пътешествие с кораб.
В далечното минало ни се отвори възможност за няколкодневна организирана екскурзия с кораб. Нещо съвсем ново за седемдесетте години в България.
Винаги сме обичали да пътешестваме на свободни начала,
но подобни кратки екскурзии в страни като Гърция и Турция се нуждаеха от опит.
В тези години ние имахме само желание и книжна информация. Така че, благодаря на
случая.
Освен това, организираните екскурзии тогава включваха посещения на културни и
природни обекти, запознаване с градовете и околността. Нали затова бяме отишли. С левчетата,
с които ни изпращаха в
чужбина и това ни стигаше.
С жадни очи се взирах в бреговете. Все не вярвах, че мечтата ми да пътувам по света се материализира. Наистина ли съм тук на този кораб, на тази палуба, сред водите, които делят
Европа от Азия?
Акостирахме на
истанбулското пристанище. Напуснахме кораба пълни с ентусиазъм, настанихме се
в големия автобус и „завоеванията„ започнаха. Тайнството на Света София и
Синята джамия, богатството на палата Топкапия, многолюдието, многоцветието и
изобилието на Капала чаршия. Бяхме
смаяни и как не, това беше частица от другия свят. И как така тези хора бяха
опазили толкова много от това, което историята им беше оставила, а ние - не, и
как така тези хора живееха по-богато, а ние – не, нали и ние работехме?
Обиколихме
стария и модерния Истамбул само за два
дни и натрупахме още една гора от
впечатления. Даже ни заведоха на бар
Керван сарай. Беше нов, интересен свят за мене, а пък за мъжа ми… Предполагам и
на екскурзоводите им се харесваше, затова ни заведоха там .
Друго, което
дълбоко ме впечатли при обиколката ни из Истамбул, беше приликата в
архитектурата на къщите в старите кватали с тези в нашите подбалкански градове.
С такова родолюбие и гордост се разхождах из Копривщица, Сопот и в Стария град
на Пловдив Нещо в мене се счупи, нещо беше откраднато от мене.
Подобна архитектура имат много стари къщи и в Картахена,
Колумбия, но те не бяха свързани с турското присъствие в България.
Зашеметени от
гледки ни прибираха внимателно в автобуса, да не би някой да изостане. Дните се
изнизаха като няколко минути. Уви, нямам дигитални снимки от тази екскурзия.
Бяхме пътували
из бившата Югославия и Румъния, но Гърция е съвсем друго, тя беше забраненият плод за нас, страна от другия
свят. При това, тя често беше обект на разговорите на двете ми баби, седнали на
кафе в хола. „ за добрите стари времена противопоставени на обеднялата социалистическа
действителност“. Тогава, аз първолачето, слушах с недоумение, защото учителката
говореше обратното. Естествено че реагирах, но бабите ми се смееха и ме заплашваха
да ме интернират на остров Родос – да бяха…
Да рееш поглед около божествения Акропол, да съзерцаваш Кариатидите и Олимпийския храм на
Зевс - дъхът ми спираше.
Подобно преживяване имах по-късно, когато пред мене
се откри смайващата широтата на водопада Игуасу, разположен на
границата на Бразилия и
Аржентина.
.
Завладяващи гледки на природното творение, съпоставено с плода на човешкия гений. Еднакво величави! Водопадът Игуасу не е така популярен както Ниагара, но според мене не отстъпва.
Заради такива моменти минавахме през какви ли не затруднения
в нашия живот. Наградата е била безцена и е за винаги в съзнанието ни.
Акрополът е хълмът на боговете, който се издига над Атина достатъчно, за да го видим отвсякъде в цялата му красота. Замръзнахме пред великолепния Партенон, най-впечатляващата антична сграда, построена в чест на богинята Атина Палада. Петдесет и шест масивни колони носят величествената арка на покрива. Когато гледам какво е останало от такива невероятни паметници, изпитвам възхищение и болка, защо светът е трябвало да се раздели с много от тях и да опази някои съвсем безлични творби? .
Бяхме на хълма в ранна сутрин,
когато няма туристи и когато страничните слънчеви лъчи озаряваха храма. Мистична гледка, мислиш си, че си сред
самите богове.
Не е много уместно да публисувам тази снимка от Гугъле. Какво да се прави, за обогатяване на информацията ще престъпя правилата. Снимката по-долу е на сграда - абсолютна реплика на Пантеон. Тя е построе 200 години след оригинала в щата Тенси, за да се прослави град "Атина на юга", сегашният Нашви.
По същият начин, години по-късно,
нашият екскурзовод ни заведе пред Тач Махал в 6 ч сутринта и ние го видяхме бледо
розов като лебед, който плува сред леката
мъгла. Уви, снимките са само спомен за това, което си почувствал в
момента.
г
Специалистите препоръчват гладката
на Партенона при пълнолуние, но ние бяхме препълнени от щастие и с това.
От грандиозния храм на Олимпиеца Зевс е
останало толкова малко и нищо от колосалната дървена статуя на Зевс, която е
била покрита цялата със слонова кост и
злато. Достатъчно. И това ни изпълваше с чувство на задоволство и уважение към
далечните творци.
Българите живеят в сърцето на свещени земи. На където и да погледнеш из Балканския полуостров, ще срещнеш следи от великолепни паметници на изкуството, в
които ние винаги сме били съпричастни. Колко от тях сме открили и възстановили?
Е доста, и после някои са изнесени от
страната…
Странно, че други народи се
гордеят, а нашата нация къде е? На тези мисли ме наведе Дионисиевият театър и
Олимпийският стадион. И двата са люлки на големи събития в античната история,
полагането на основата на гръцката драма и Олимпийските игри.
Веднага пред очите ми застава скромният
мраморен открит театър на пловдивското тепе. Той също функционира. Аз бях щастлива да гледам операта
Аида там една вечер. Беше чудесно преживяване.
Разхождахме се по плоштада Синтагма, просторен, пълен със светлина,
лукс и живот. Това е сърцето на Атина,
тук е и гробът на незнайния войн. На всеки кръгъл час чудато облечените гръцки
часовои отдават почит на загиналите. Странно е това наше човечество, първо се
убиваме с милиони и после си отдаваме почит..
И досега съжалявам, че посещението на Коринтския пролив се отложи. Помирих се, но все ми се вярваше, че като живеех близко до Гърция, ще ми се отвори път. Вярвайте ми, “Second
chance” няма много често в живота, каквото направите в момента,
това е.
Сега, след много десетилетия, попаднах на корабна екскурзия из гръцките острови, Родос,
Санторини и още два. Чудесна!
И без това ми беше време да видя близките си в България. Колко му е да взема кораба от Атина…
Уви, дойде новият вариант на вируса
- Делта и пак чакане и надежди.. всякъкви.
