Първото посещение е малкото градче, Хапершос, сателит на Кьолн. Почти всичките му жители работят в големия град и живеят на спокойствие в малкия. Цената е пътуване по 20-30 минути сутрин и вечер. Местността е хълмиста, пълна със зеленина и спокойствие. Половината къщи са в типичния стил за северо-западна Европа - тимбър хауз. Отдавна съм признала, че много ми харесват, но не бих живяла в тях. Страхувам се, че и да можех да си позволя, не бих издържала на поддръжката. Ако къщата е под закрила на общината, си осъден да подновяваш непрекъснато и за награда да гледаш небето през малките кокетно обрамчени прозорци, докато се решиш да си смениш адреса. Слънцето малко трудно успява да надникне вътре. В новите квартали наоколо, архитектите са се постарали да съчетаят традицията със съвременната естетиката и възможйостите на строителството. Ето това ми допада.
Толкова е тихо в Хапершос, че за моя и за изненада на околните аз се събудих първия ден в 10 ч сутринта. Накрая, родата дойде да види дали съм жива. За това допринася умората от пътуването, даже и за старите госпожи, които уж страдали от безсъние. Да, жива и щастлива съм, защото, най-после видях новата си внучка-племенничка, която беше станала на 5 години. Много е красива и весела, по цял ден ни танцува.. Да си призная, ако за момент се абстрахирах от немските надписи и реч, едва ли бих познала, че не съм в американски супермаркети, изложби и автобуси. Толкова се унифицира този свят, че организацията на живот в напредналите страни не се различава по нищо.
Старателно обикаляме Хапершос, после отиваме в Бланкенберг и още няколко съседни, за да затвърдя окончателно впечетлението си, че германците се справят добре с икономическата криза. Видях как се стараят и работят и видях навсякъде ред и порядък.
Рик Стивс води ТВ предаване за екскурзии на американци, които включват и обикновени с нищо непрочути градчета на Европа. Кръстил го е “Задния двор на Европа”. Няма парадност и рекламни материали, които да заливат улиците. Оставен си сам да решваш кое е добро за тебе. Благодарение на това установих колко чаровни кътчета на стария континент трябва да бъдат посетени. Аз нямам много време и пари за специфични програми, затова комбинирам.
Винаги съм искала да направя екскурзия с кораб по Лоара, или по Рейн, където са красивите замъци на средновековието. Най-после след порядъчно очакване от около 40 години, това се случи. Ако можех, бих минала през целия маршрут от Кобленц до Бинген, защото там са хубавите замъци, включени в списъка на ЮНЕСКО. Не е необходимо да обяснявам, защо се задоволих само с 11 часово пътуване до Линц.
Преди години ходих с кола до скалата на Лорелайн, спрх и в Мьозел и всичко така ми хареса, че си обещах да се върна пак.
Тогава имах чуството, че гледам филм, а сега участвам в него, на сцената съм, на средата на реката. Малките селища и замъците са грижливо подредени и боядисани специално за нас любителите на хубавите гледки. За германеца е въпрос на чест и гордост неговият дом и неговият град да са най-хубавите.
По заоблените хълмове, покрити с гори се гушат малки замъци и красиви съвременни къщи. Безупречно подредените лозя по склоновета се радват на есенното слънце, в очакване на гроздобера.
Сега е краят на сезона, просторният остъклен кораб, с който бавно се движим по Рейн, е полупразен и тишината ни позволява да слушаме валсовете на Щраус, обясненията за обектите, които гледаме и да виждаме всичко от единия край на кораба до другия. Никой не застава пред обектива ми точно, когато съм готова да натисна бутона.
Ние сме във века на туризма, където има две страни, едната иска да види клокото може повече за своите пари, а другата да предложи толкова много, че да привлече всичките клиенти за себе си. Така е направила германската компания KD и е станала единствената, която обслужва всичките 16 тура със 160 спирки по Рейн.
От имената на пристаните, които се редят познавам само едно - Бон. Очаквах, че след като е бил дълго време столица на Германия ще има много представителна водна гара. Не, това са германци, безмисленият разкош не е в програмата. За тях е било съвсем ясно , че това величие е временно, защо да разхищават пари.
За мене Бон е родното място на Бетовен, затова не пропуснах да посетя пак родната му къща. Имам странно усещане като си помисля, че съм в тази дървена къща с износени стъпала, малки прозорци и скърцащо стълбище. Тук през един студен декемврийски ден на 1770 година се ражда един гении, чиито динамичен живот и вълшебно творчество покоряват света. Гледам неговите вещи, дишам въздуха на същите стай, в които е живял и творил и чуствам болка за това, че аз съм жива, а той геният е умрял. Защо тези факли на човечеството трябва да живеят само един живот. Как може те да си отидат, а бездушните дървени легла, столове и маси да останат. Бетовен е моят любим композитор, когато го слушам аз живея. Когато отида на концерт с музика на Бетовен, гледам на зрителите като мои приятели.
Имаме абонамент за смфонични концерти и от години сме на постоянни места. До скоро до нас сядаше възрастен мъж. Кимвахме си любезно за добра вечер и довиждане. Наскоро, той спря да идва. Първия път мястото беше празно, за да ни покаже, че ние и Бетовен загубихме един съмишленик.
Каква скука, ще кажете, толкова ли не мръдна напред вкусът ти, глуха ли си за съвременната музика. Боязливо казвам, не съм за някои произведения, но други ме правят глуха. Съжалявам, така съм устроена.
Цигулката на Бетовен, с която свирил в оркестъра на Бон е тук, заедно с много манускрипти на негови произведения. Тук е и единственият портрет на 16 годишния композитор, когато той вече свирел, за да поддържа семейството си. На 22 години той напуска Бон и не се връща отново, но неговата музика е гордостта на града. В музея се съхранява и последното пиано на композитора, подарено от известния виенски майстор Конрад Граф. Вълшебните пръсти на Бетовен са докосвали тези клавиши и са създавали невъзможното за другите.
Когато за първи път бил изпълнен 5-тият концертът за пиано и оркестър, който първоначално бил посветен на Наполеон, но разочарованият Бетовен оттеглил посвещението, зрителите занемяли от възхищение. Тогава един зрител скочил и се провикнал “Императорски !”. Не знам дали това е наистина се е случило, но като слушам тази творба забравям всичко лошо на земята и започвам да харесвам императорите.
След като семейството на Бетовен се преместило другаде, къща била използвана за ресторант. След 100 годин, имотни поклонници на композитора купили имота и направили музей.
Когато бях в града имаше бетовенови дни. Има огромен громен плакат на цялата стена на концертната зала. Да бях останала за 2 дни повече, можех ли ? Кога и аз бих си позволила такива скромни волности в моите пътувания? “О, тук е чудесно, оставам за още 2 дни, искам да чуя творба на Бетовен в неговия роден град, да се разходя след концерта из неговия град и подишан неговия въздух.”. Как ви звучи това?
Нашата домакиня ни заведе в големия градски музей на събитията от врмето на фашизма и на комунизма. Как може в същия град, в същата държава, където е роден един гении и не само той, да са живели и такива престъпници? Сякаш тези две идеологии-сестри са създадени, за да събудят злите демони в хората, или по-скоро да подберат хората на злото и да ги впрегнат да работят за тяхната кауза. Нашата млада и гостоприемна домакиня не допускаше, че на много места аз видях моето детство. Припомних си звука на нощните сирени, когато увити в одеала тичахме по мазетата. Върнах се към преживяния студ, липсата на храна и дрехи. И това е полезно, ние които преживяхме такива катаклизми, не пълним буклука с недоядена храна и почти нови дрехи. Ние оценяваме за цял живот милувката на топлото легло и хубавите подаръци, защото за нас имаше години без празници.
Всъщност за какво се ровя в моите спомени, а какво помнят оцелелите жители на Кьолн? Операция Милениум? Когато за 75 минути бомбардировачите на Кралските авиационни сили са сринали целия център на града и са оставили 50 000 души бездомни.. Или за самите англичани, които направили това злодеяние като отмъщение за причинените от германците разушения в Лондон. Колко хора са останали бездомни заради английските и германските бомби?
Хората са оптимисти, защото природата е поискала от тях да се раждат, да живеят, за да се осъществят и да оставят след себе си следващите създатели. Затова на руините от войните се издигат нови по-модерни, по-съвършенни и по-човеколюбиви градове. Така сме устроени ние хората, да забравяме лошото и да вървим напред към новото. Това видях при моята малка разходка из Германия.
