Стара ли е старата Германия?

  Естествено и това едно от нейните най-големи достойнства. Стара и великолепна! Гледайте и се радвайте като мене на къщите в Линц. Чудех се коя да снимам и коя да отмина.
  Като живея на най-северозападната точка на Щатите, летя двойно по/дълго.    Добре, че самолетът кацна в Рейнкиевик, Исландия, да стъпим на изтръпналите си крака за един час. След това отново се втурнахме сред облаците чак до Германия. Има много да разказвм за тази управна страна и затова избрах тoва заглавие за разказа.
Вижте тези Timber houses в Линц, къщи от греди, или може би гредоред е българският еквивалент. Да се се радваш на германците, които някога са можели да редят толкова красиво гредите на къщите си. Който е знаел как да ги строи е знаел и как да ги опазва за себе си, за поколенията и за нас туристите. Историята на Линз се губи далече в миналото на 13-ти век.
От тук започва отговорът на моя въпрос. 
Този път кацнах във Франкфурт и затова трябваше да отида до Кьолн със супербързия влак, който услужливо тръгва от самото летище. Съвсем да не си чувал, че го има наоколо, само вдигаш глава и виждаш надписи, който те насочват към гарата. Навсякъде към надписът са прибавени големи цифри - 4.7. Те са на всеки завой над главата ти и водят точно там, пред касата и релсите на влака, направо от самолета. 
Аз съм съм нащрек, дебна, как е Германия след 12 години, когато я посетих. Всичко минава през критичния ми поглед. Как се чуства тя в Европейския съюз? Дърпат ли я назад, мога ли да видя следи на западане, на летището, в летящия влак, по зелените ливади, нивя, гори и градове? Дали не са подредили заради мене вчера, всичко толкова чисто и перфрктно?
Гарата в Кьолн ме връща във епохата на Айфеловата кула, но не съм сигурна дали французите могат да я лъскат и боядисват толкова редовно. Германците чустват потребност и могат, те поддържат всичко старателно, аз уважавам такива хора и страната, в която живеят.
Пред мене се издига Кьолнската катедрала с цялата си сила, красота и ….старост? Колкото повече години минават, толкова по-величествена става тя. От височината на нейните кули се сипят думите на нейното послание “ Няма стари, има вечни сгради и аз съм една от малкото надживяли всички възстания, войни, земетресения и всякакви бедствия. Променяте се само вие хората, които се суетят наоколо. Някога сте снимали с дагер- камери, после с Карл-Цайс и полароидни камери. Сега имате дигитални камери, и Ай-педи и телефони с фотокамери. 
При растящата техническа революция, вижте компании като Амазон  какво правят, няма да се учудя, ако човешките същества след някое десетилетие прелитат над катедралата и снимат само, прещраквайки с пръсти".
Само тя, величествената Кьолнска катедрала пак ще се издига, горда и недостижима. Тя старата Катедрала на старата Германия и тези нейни великолепни посланници на миналото, стъпли здраво и за винаги на земята. За щастие на германците тяхната страна ги има в изобилие и ще ги има, защото ги издигна от руините на войните и ги поддържа старателно.
Не, Германия не е стара, те е богата с красотата на старото минало, към което прибавя с фанатична последователност всичко ново, което векът налага. Това правят и американците, но им липсва до болка очарованието на средновековните паметници.
Туризъм Европа в края на септември, означава да носиш чадър и дрехи за дъжд в чантата си. За мой късмет слънцето не се скри зад нито един облък цели 2 седмици. Все пак аз изтеглих напред всички турове, които изискват сухо време. Първият е 11 часова разходка по Рейн до град Линц и обратно с компанията КD. Тя предлага всички турове, които можеш да си поискаш. Корабите са безупречни и по това време много тихи и спокойни.
Снимките, които съм публикувала нямат нищо общо с катедралата и горните излияния, освен годините, които ги свързват, затова бързам да се върна към тях.
Не  липсва вода на Германия, Рейн и притоците му са нарязали земите й надлъж. Канали я свързват с Рона и Дунав, затова по спокойните й води се носят кораби и шлепове със знамената на различни европейски нации. Понеже тук е Германия, корабите и другите водни "возила" трябва да са чисти и угледни. Шлеповете са затворени отгоре с боядисани в неутрални цветове капаци и едва се подават от водата. Нищо не нарушава гледката на реката и околните брегове.
Представях си, че замъците по бреговете на Рейн услужливо са кацнали на скалите до водата, за да межем ние туристите да ги снимаме в цялата им красота. Така беше само на скицата, която туристическата компания беше отпечатала на 8 езика, а всъщност тяхният брой нараства след Линц. Въпреки това зелените хълмове по бреговете са отрупани с красиви сгради, много от които носят спомените на предните 2 столетия. Черни островърхи кули се подават межди кълбестите върхове на дърветата. Тук-там по хребета на хълмовете се виждат руините на стари замъци, реставрирани за спомен на поколенията.
За времето, с което разполагам няма да стигна красотите на Мьозел, нито ще видя отново скалата на Лорелай, вместо това спирам в Линц.
Населението на град Линц е около 6000 и по-голямата част е заселена в равнината до брега, но ние дойдохме за този пленителен кът на старите къщи, на хълма. В 15-ти век в града се развилнял голям пожар и малко е останало от сградите. Не знам има ли къщи, които датират повече от 200 години, но всичко подсказва подобна възраст.
Какво изобилие! Не съм и няма да видя в живота си толкова много къщи b този стил.  Всички извивки, които строителството позволява и нито една къща не се повтаря. Не съм се замисляла могат ли те да бъдат друг цвят освен бял, защо не, видях розови, зелени и бежови. Дървените греди също не бяха само черни, както в моята фантазия.
Интересно,ако не е това изобилие на цветята, чиято хармония така допълва формите и цветовете, как ще изглежда градчето. Та нали това подреждане е отличителния белег на Германия, Австрия и Швейцария. А тук е тяхното царство.
Кога просенето е неизбежност и кога професия не знам, но защо и в това хубаво местенце. Има новост, последната мода са кучетата. Горките животни трябва да се изхранват. Някой пазят овци и крави, други теглят шейни, трети танцуват в цирк, а тези трябва да лежат по цял ден до някой опърпан просяк.
Съвсем ясно е колко съм против просенето и особено напоследък. До един мост в нашия квартал преди години се появи просяк. Той не преуспяваше, защото скандинавците наоколо не са дашни. Аз минавам от там поне 2 пъти на ден и напоследък при задръствания видях, че в дъното на моста, зад паркиралите коли си седи цяла групичка от тези “специалисти“. Край тях са струпани картоните им с писания, че са без работа и храна и молят за помощ. Те действат на смени, всеки си взима картона и отива на ъгъла на кръстовището, а другите си приказват и чакат ред. Добре, под моста кой видял, кой дал пари и отминал, всичко се забравя, но защо общините не се опитат да регулират това явление поне около туристическите обекти? Наивно, нали.
На тази екскурзия бях със сестра ми. Вървяхме като омаяни, незнаейки кое по-напред да гледаме. Какво ли е усещането да живееш в Линц. Все пак, да ставаш всяка сутрин и пред прозореца ти да се изправят същите писани къщи от греди, с плувналите в цвят прозорци и балкони. Да вървиш по тесните каменни улици, покрай магазинчета, пълни с пленителни дребулийки и малки кафененца, стига ли ти? Да срещаш тълпите от туристи, които надничат навсякъде и снимат всичко наоколо ден след ден. А как ли е през зимата, когато ги няма цветята? Как се върви по заледените улички, когато стегне студът. Това става рядко край Рейн, но все пак се случва. Верно е, че населението се развлича от многобройните фестивали на музика, електроника, техника и какво ли още не. Спортни събития също не липсват, но все пак от единия край на този архитектурен рай до другия се отива пеша за 15 минути, долу е брегът на Рейн и центъра, горе е кулата на старата крепост. Това е всичко, което градчето предлага на жителите си и…. туристите,те са техият поминък.
Дали бих си пожелала красота на такава цена?
Аз съм сигурна, че и без нас красивият, старият Линц ще се белее и плува в цветя, защото тук живее немската нация. Благодарение на тяхната прилежност и любов към красивото Германия ще е стара без да остарее.

 

  

  









Аз съм сигурна, че и без нас красивият, старият Линц ще се белее и плува в цветя, защото тук живее немската нация. Благодарение на тяхната прилежност и любов към красивото Германия ще е стара без да остарее.


 
,
 

Не й липсва вода на Германия, Рейн и притоците му са нарязали земите й надлъж. Канали я свързват с Рона и Дунав, затова по спокойните й води се носят кораби и шлепове със знамената на различни европейски нации. Понеже тук е Германия, корабите и другите водни возила трябва да са чисти и угледни. Шлеповете са затворени отгоре с боядисани в неутрални цветове капаци и едва се подават от водата. Нищо не нарушава гледката на реката и околните брегове.

Представях си, че замъците по бреговете на Рейн услужливо са кацнали на скалите до водата, за да межем ние туристите да ги снимаме в цялата им красота. Така беше само на скицата, която туристическата компания беше отпечатала на 8 езика, а всъщност тяхният брой нараства след Линц. Въпреки това зелените хълмове по бреговете са отрупани с красиви сгради, много от които носят спомените на предните 2-3 столетия. Черни островърхи кули се подават межди кълбестите върхове на дърветата. Тук-там по хребета на хълмовете се виждат руините на стари замъци, реставрирани за спомен на поколенията.

За времето, с което разполагам няма да стигна красотите на Мьозел, нито ще видя отново скалата на Лорелай, вместо това спирам в Линц.

Населението на град Линц е около 6000 и по-голямата част е заселена в равнината до брега, но ние дойдохме за този пленителен кът на старите къщи, на хълма. В 15-ти век в града се развилнял голям пожар и малко е останало от сградите. Не знам има ли къщи, които датират повече от 200 години, но всичко подсказва подобна възраст.

Какво изобилие! Не съм и няма да видя в живота си толкова много къщи от този стил. Всички извивки, които строителството позволява и нито една къща не се повтаря. Не съм се замисляла могат ли къщите да бъдат друг цвят освен бял, защо не, видях розови, зелени и бежови. Дървените греди също не бяха само черни, както в моята фантазия.

Интересно, ако не е това изобилие на цветята, чиято хармония така допълва формите и цветовете, как ще изглежда градчето. Та нали това подреждане е отличителния белег на Германия, Австрия и Швейцария. А тук е тяхното царство.

Кога просенето е неизбежност и кога професия незнам, но защо и в това хубаво местенце. Има новост, последната мода са кучетата. Горките животни трябва да се изхранват. Някой пазят овци и крави, други теглят шейни, трети танцуват в цирк, а тези трябва да лежат по цял ден до някой опърпан просяк. Съвсем ясно е колко съм против просенето и особено напоследък. До един мост в нашия квартал преди години се появи просяк. Той не преуспяваше, защото скандинавците наоколо не са дашни. Аз минавам от там поне 2 пъти на ден и напоследък при задръствания видях, че в дъното на моста, зад паркиралите коли си седи цяла групичка от тези “специалисти“. Край тях са струпани картоните им с писания, че са без работа и храна и молят за помощ. Те действат на смени, всеки си взима картона и отива на ъгъла на крастовището, а другите си приказват и чакат ред. Добре, под моста кой видял, кой дал пари и отминал, всичко се забравя, но защо общините не се опитат да регулират това явление поне около туристическите обекти? Наивно, нали.

На тази екскурзия бях със сестра, ми вървяхме като омаяни, незнаейки кое по-напред да гледаме. Какво ли е усещането да живееш в Линз. Все пак, да ставаш всяка сутрин и пред прозореца ти да се изправят същите писани къщи от греди, с плувналите в цвят прозорци и балкони. Да вървиш по тесните каменни улици, покрай магазинчета, пълни с пленителни дребулийки и малки кафененца, стига ли ти? Да срещаш тълпите от туристи, които надничат навсякъде и снимат всичко наоколо ден след ден. А как ли е през зимата? Как се върви по заледените улички, когато стегне студа. Това става рядко край Рейн, но все пак се случва. Верно е, че населението се развлича от многобройните фестивали на музика, електроника, техника и какво ли още не. Спортни събития също не липсват, но все пак от единия край на този архитектурен рай до другия се отива пеша за 15 минути, долу е брегът на Рейн и центъра, горе е кулата на старата крепост. Това е всичко, което градчето предлага на жителите си и…. туристите,те са теният поминък. Дали бих си пожелала красота на такава цена?

Аз съм сигурна, че и без нас красивият, старият Линц ще се белее и плува в цветя, защото тук живее немската нация. Благодарение на тяхната прилежност и любов към красивото Германия ще е стара без да остарее.

 

                                                                                                                                                              
                     

Не, няма граници за човешките желания

Няма граници, нито за лошото, нито за доброто в този свят. Аз оставам тъмните мисли, нека други живеят с тях. Разбира се, че минах през много, но ги надживях. Все пак понякога стигам до факти, които не мога да отмина. До колко доброто тържествува над злото е трудно да се измери, но поне всички са против издевателствата.
Заглавието ми звучи като лозунг, но трябва да сте видяли London Bridge, пренесен  от Англия парче по пaрче през океана на 9000 км в Аризона, или да сте се разходили из величествената естакада на Hoover Dam и тогава ще ми повярвате.
 Лондонската историята за моста, който посетихме, води началото си от 12-ти век, когато старата дървена структура е заменена с каменна. С цената на много ремонти тя издържала 600 години. Tози мост влезнал в историята като пример за жестоките човешки нрави. В продължение на 400 год. от 12 век, там се излагали главите на осъдените на смърт. Един немски посетител в Лондон през 16-ти век писъл, че преброил на моста 30 глави, побити на колове. Времена и нрави ….
Спомняте ли си една песничка, която всички деца научават в клас по английски?
London Bridge is falling down, falling down, falling down,
O my dear lady….
Тя е създадена за следващият лондонски мост, който се появил 1831г и издържал около 167 год. С времето става ясно, че той не може да поеме интензивния транспорт и че единият му край потъва. Лондонската община решава да го обяви за продажба на търг през 1968 г. Купува го американският милионер Робърт МакКалък за 2,460 000 долара. Всеки камък се номерира старателно, мостът се демонтира и пренася с кораб до калифорнийския бряг. От там с камиони стига до езерото Хавасу, разположено на границата  между Аризона и Калифорния.
  Представяте ли си такова епохално начинание, вместо да използваш безкрайното изобилие на строителен материал от Скалистите планини, да пренесеш тоновете гранитни елементи, от които е бил съграден мостът, над Темза в Лондон и да го монтираш на един съвсем далечен полуостров, в едно езеро сред планините на Аризона. При това, там изобщо не е бил нужен мост, защото е имало тясна ивица земя, която е изкопана в последствие, за да се превърне  полуостровът в остров и мостът да влезе в употреба…
 Новият живот за Лондон бридж започва през 1971г.  Така срещу общо 5 100 000 долара Лондон бридж се преражда, но този път конструкцията е усилена, съобразно с изискванията на нашия век.
МакКалък, с помощта на С. В. Уоод, проектантът на

Дисниленд, планират новия град Лейк Хавасу Сити, достоен да приюти второто чудо на Аризона, след Гранд Канион. Мястото е чудесно за лятна ваканция на американците и канадците от всички студени щати. Гостите не закъсняваит, прииждат през аризонската “зима”, когато температурите тук са от 15 до 24 гр. Ц. Тогава броят на жителите нараства 10 пъти. Повечето хора идват за месец-два под наем, но ако са за повече си купуват къщи, както във всички курортни селища.

 До тук разказът следва официални данни, но от нашия екскурзовод, с който обиколихме езетото научих, че за цялата си градостроителна дейност, с моста заедно, МакКалък изхарчил над 7,000 000 долара. Той решил да подари моста на държавата и за благодарност, тя го освободила от 10,000 000 такси… И още нещо, гранитните камъни, които останали от моста били върнати в Европа и продадени. Последният пример за човешката находчивост са пиедесталите на лампите по моста, които англичаните направили навремето, от претопените френски оръдия след битката при Ватерло. . .  вторична употреба - включва даже мостове, нали?
По-късно държавата подарила моста на града, за да плаща той разноските по поддръжката му, не само да тегли кредитите.
Това е цялата история, всички са печеливши, но трябвало да се появи една авантюристична, предприемчива и амбициозна личност, за да започне делото. Защо няма повече хора като него? На тази земя, има толкова хубави кътчета, които чакат своя МакКалък. Това е то, желанието без граници, да преместиш мост през океана, да създадеш цял град и да го направиш прочут в Америка и в света.
  Ние сме сред хилядите, дошли да споделят възхищението си от създаденото край брега на езерото Хавасу преди 42 години. Не мога да кажа, че избрахме добро време. Дневните температури са 43-45 градуса Ц, а вечерите са малко по-търпими. Опитът да се разхладим в басеина е отчайващ, не можахме да уточним водата или въздухът за по-топли. Намокрихме се и избягахме в стаята.
Из града всички набързо преминават разстоянието от охладената кола до някой магазин, къща, или хотел, където климатичните инсталации бучат на високи обороти денонощно. Все не можем да се споразумеем с мъжа ми, кое е по-приемливо. Вечер аз искам хлад в стаята, а той - тишина. Който се събуди избира правилата и така до сутринта. Добре, че горещниците в Аризона траят само 2-3 месеца.
  Ние сме на редовната лятна ваканция в Скотсдейл, където тази година температурите са с 5 градуса Ц по-високи от нормалното. Превърнахме се на земноводни, поне 5 пъти на ден сме в басеина, но това е добре за нас, като се досетим за дъждовете и прохладата на Сиатъл, 260 дни годишно. Няма по-полезно нещо за застаряващи кости от слънцето, топлата вода и приятното разположение на духа.
Неусетно достигам до извода, защо жителите на топлите страни са по-бавни и спокойни. Е, напоследък някой от тях станаха доста агресивни, но сигурно има още нещо, което ги “изнервя”. Като бях в Ангола, видях, че “изнервените “ жители се биха няколко години, без да се знае какво точно искат те самите, не чуждите държави.
Всички забавления в курорта са предвидени за по-късните часове. Избираме разходка с моторница до фиорда на Копър Ривър от 7 ч вечерта. Залезът, на който се възхищаваме на отиване ни позволи да направим едни от най-очарователните снимки. Преминаваме през ярко червени, оранжеви, лилави и накрая сребърни тонове на водата и небето, на чиито фон се проектират силуетите на дървета, лодки и хълмове. Всички сме много заети да грабнем и последната възможност, предоставена от Негово Величество Слънцето.
  Целият спектакъл продължи няколко минути и когато достигнахме фиорда вече беше полумрак. Наоколо е имало медни мини, но за щастие те не са засегнали красивия бряг. Медночервената лава, застинала в причудливи скални форми дава чудесна възможност за скокове във водата. Много млади хора се хвърлят от 5-6 метра височина. Надпреварата и овациите нямат край. Наоколо гъмжи от моторници с различна големина и мощност, моля се някой да не скочи върху тях. Подреден хаос…. .
 Езерото е чудесно място да покажеш колко мощен е моторът на яхтата ти и колко децибела е мощността на музикалната ти уредба. Бензинът тук поскъпна и една разходка с лодката се измерва в трицифрени числа, но кой да се притеснява. Щом имаш пари за скъпа вещ, трябва и да я поддържаш, нали?
  Този вид забавления са увлекли толкова много най-младите посетители през ваканциите, че настъпилият хаос в града, водата и шосетата прокудил платежноспособните богати фамилии. Наложило се общината да вземе мерки и да възстанови спокойствието на града.
На връщане се наслаждаваме на крайбрежното осветление, а по градските светлини можам да преценим колко пръснат е този само 50 хиляден град. В  горещините, тъй наречените “снежни птици”, курортистите от север, си стоят в къщи. Градът е полупразен. Ние харесваме това, дава ни възможност на спокойствие да разгледаме всичко. Обиколяме острова и минавме отново под Лондон бридж. Екскързоводът спря яхтата до една от подпорните колони. Няколко от декоративните камъни са повредени. Навремето един немски Месершнидт, от тези достигнали Лондон през втората световна война, се опитал да разруши моста. За щастие бил отпратен на време. Америкаците запазили за поколенията доказателството.
 Все около мостове ли се въртят човешките интереси ? Идва ред на следващият мост, този над река Колорадо. Строен почти половин столетие по-късно. Какъв смайващ замах! Дъга, подпряна на две скалисти планини, разделени от каниона. Като го полгледнеш от долу чустваш, че ще излети.
Преди хилядолетия природата е сътворила безкрайната верига на Скалистите планини, със стотиците върхове, връхчета и долини, по дължината на цяла Северна Америка. Река Колорадо е изваяла Гранд Каноьн и после се е врязала в планината, за да стигне накрая до Mорето нa Кортес в Мексико.
След това е дошъл редът на хората със техните смели мечти и техните геройски достижения във всички отрасли. Това е демонстрацията на  състезанието между природните сили и нейните чеда - хората. Дано те никога да не отприщват силите на злото, защото природата знае как да отговори, рано или късно.
Ние сме по средата между нивото на стараото корито на Колорадо (Цветната река, наречена така от испанските завоеватели) и хребета на околните планини. Тук е върхът на стената и всички надземни съоръжения на язовир Хувър. Иде ми да се потупам по гърдите и да се провикна” Виждате ли на какво сме способни ние хората? Виждате ли каква сила и кураж са имали тези строители, да влезнат в битка със застиналата лава на огромните Скалисти планини и да ги подчинят?". То не е само да построиш язовира в сърцето на планината, но пътищата до там. Да инвестираш милиони, за да се появят тези огромни артерии, които се извиват с километри, като огромни змии по хребети и долини.
Стигаме до района на язовира. След символична проверка на нас и колата, и любезен поздрав за добре дошли правим още 2-3 завоя. Гледката, която се открива е толкова смайваща, че никой не се интересува от 44-та градуса Ц  в падината, заградена от напечени скали. Възрастни и млади хора, деца в колички, всички ние се движим напред назад и гледаме воодушевени, как всички огромни структури са се вкопчили в розовите вулканични скали. Такъв героизъм, да построиш за 5 години най-големият за времето си язовир при жестоките условия на летните горещини и зимните студове в Аризона. Това е било наниз от ежедневни моменти на смелост и всеотдйност. Най-обикновени хора, останали без хляб по време на рецесията и един президент, който довежда нещата до край. Представяте ли си как стотици смели мъже, привързани с въжета са висяли на 50-100 м по скалите, за да ги заредят с взрив. Много често в огромните стоманени пръстени, пренасяни с кранове над пропастта, за да се сглобят от тях водонапорните кули, е трябвало да стоят хора и да направляват движението им. За 5 г. над 100 души са загубили живота си при тези рисковани операции. Наложило се да построят малка болница в селището на строителите, където изпращали спешните случаи. Неимоверни скални маси са разбити, за да се отвори място за всичките язовирни съоръжения и обслужващи пътища. Милиони долари са отишли за изпълнението на проекта, хиляди човешки съдби били променени за добро, или за лошо, но голямото начинание се завършва. Човешката дързост и воля надделяват.
 Лесно е да се разкаже, но са трябвали години за подбиране на най-подходящото място, години за да се убедят 7-те американски щата, през които минава река Колорадо, години да се намерят пари и да се подготви проектът. Чак тогава тази колосална идея се реализирала с общата воля, всеотдайност и смелост.
  Независимо, че язовирът е завършен и открит официално от президент Рузвелт през септември 1935 г, той носи името на Хърбърт Хувър. Той е бил търговски секретар по време на планирането и е осъществил много трудната задача, да обедини желанията на 7-те щата, засегнати от строежа и заинтересувани от експлоатацията на язовира. Без неговото активно участие, начинанието не е било възможно.
Пред очите ни е една монументална картина, изпълнена само в 3 цвята, медно-червено на скалите, бяло на постройките от варовик и изумрудено синьо на водата. Всичко е едро мащабно. Колко ли? 188,86.4 м височина на стената и 171.6 м ширина на основата й. Водонапорните кули са високи като 34 етажни сгради. Езерото Миид, образувано, след завиряването е на места 143 м дълбоко и е разлято на разстояние 187 км. Човешкото можене е безкрайно.
 Представете си, сега  този гигани е на 34-то място на света по-големина. Няма да се задълбочавам в цифри за произвежданата електроенергия, за напоителния капацитет, за избегнатите наводнения и за милионите кубични метри вода, която получават околните градове, включително и Мексико, но ми се иска да добавя, че след само 41 година огромното съоръжение не само се е изплатило, но дало чист приход от 202 мил. долара годишно.
Горе във висините, като заслужена корона на язовира Хувър Дам се извисява новият мост, завършен само преди 10 години. Една изящна циментова дъга, опряна на двете рамена на планината. Аз успях да я хвана в кадър с един хълм посредата.
Мостът скъсява пътя през планината  между Калифорния, средните и източните щати. Освен това, избягва гостите с лоши намерения, защото те преминават транзитно отгоре. За туристите  предлага великолепни панорамни гледки.
Всеки, който иска да посети язовира минава през проверочен пункт. Какво да се прави, едни обичат да строят, други - да рушат. Има неповторими неща в нашия живот, няма защо да се рискува, вече получихме достатъчно уроци.
 Изкарахме цели 2 часа под яростните лъчи на обедното слънце, но ние само гледахме, а какво са правели строителите, от къде са взимали всичката тази издръжливост? 5 горещи лета и 5 студени ветровити зими по скалите, как ли са преживяли? Тяхното градче е било на няколко мили от язовира, на мястото, където сега е Болдър Сити. На много пътни реклами прочитаме “Болдер Сити построи Хувър Дам”. 50 мили по-долу се появил Лас Вегас, за да има къде да се забавляват строителите. Интензивният им труд искал и силови забавления. Сега удоволствията се множат, а градът и язовирът са в “комбина”, прехвърлят си посетителите.
 Слизаме към долината и с всеки километър благославям създателите на климатичните инсталации в къщи и коли. Човек може да пътува комфортно и в най-големите жеги.
Столетия индианските племена се радвали на щедростта на реката, спокойствието и зелените оазиси по поречието. Появилите се смелчаци, европейци, решили да проучат терена през планината по коритото на Колорадо. . След тях идват испанските откриватели (или завоеватели?). Най-накрая идват американците, като откриватели, помирители, култиватори, или ….
  В средата на 19-ти век по езерата се прокрадвали парни лодки, а по бързеите на Колорадо героите се надпреварвали със силата на водата.
Търсачът на приключения Едуард Биил решил да намери път от Ел Дорадо до Ню Мексико. Той не вярвал, че “пустинните кораби” - камилите не могат да плуват, както се е считало до тогава, от къде вода сред пясъците. Нали любопитството е лостът на прогреса. Биил решил да направил експедиция известна под името “Камилски корпус“, в която включил няколко от тези “сухопътни” животни. Като стигнали река Колорадо, дългокраките гърбушковци показали, че знаят да плуват и даже им било приятно да се разхладят.
  Правени са няколко опита за преминаване по цялата дължина на река Колорадо през Гранд Каньон и през планината, чак до Калифорнийската равнина. Много лодки се разбили по бързеите, докато накрая опитният навигатор Робърт Статън победил, преминал през безбройните бързеи и водопадчета на каньона.
Сега измерваме геройството с други велечини, защото нарастнаха човешките възможности и потребности. Вместо да накараме някой строител да виси над бездната, за да монтира нещо по стената на язовира, ние го изпращаме в космоса да плува около космическия кораб, за да сглоби някоя част по външната му стена . Всичко се свежда до това, да събереш кураж, да дръзнеш и да издържиш до края. Ето така можем да измерваме има ли граници на човешките желания и можене.

 

 

  

Ислямска Индия

             В моите мисли и описания аз пътувам отново и отново из страните, които съм посетила. Вървя по улиците, влизам в храмове и дворци, катеря се, плувам, ям, пия и най-вече - радвам се на красотите. Ал. Дюма е казал да трупаме спомени за старини. Аз запазвам само добрите, защото те ме спасяват от това неизбежно и “обезпокоително” явление - старостта. Сигурно отдавна се чудите как така почти всичко, което описвам е в розови краски ето, сега знаете.
Дойде ред да споделя очарованието си от артистичните и архитектурните творения, които са създадени в Делхи, Джайпур и Агра по време на ислямските владетели. За да не се унеса и излезна от рамките на историческата достоверност, трябваше да събера на едно място необходимата информация и често да поглеждам в нея, когато пиша. Знам, хората гледат по различен начин на това, което четат. Някои фаворизират фактическата информацията - цифри, имена, посоки и мащаби. Така е мъжът ми. Други, като мене в подобни случай търсят преживяването. То се поражда от фактите, които постепенно излиняват в съзнанието ми, а преживяванията остават до старини. Аз помня голяма част от прочетените интересни книги и видяните филми, стигат ми няколко минути да възстановя събитията. Имената на артистите, местата на събитията и годините са забравени. Колко е полезно различието между хората.
В предишни материали описах архитектурни паметници, които са ни завещали индусите, изповядващи хинду. Приема се, че хиндуизмът е най-старата религия на света зародила се преди около 5000 г. в Индия. Има oцеляли текстове на Хинду - Ригйеда, които са създадени през периода Ведик. Датират от 1700 до 1100 пр.хр. Тази религия е дружелюбна, на несъпротива, на помирение и на въздържание от земните съблазни. Последователите на хиндуизма се оказали по-слаби в битките, побеждавали мюсюлманите. В резултат на всички исторически и социални промени за 10 века, на територията на Индия сега са останали 80.05% жители, които изповядват хиндуизъм. Аз ви описах незбравимата красота на няколкото индуски храма, които бяхме щастливи да посетихме.
Преди да продължа с видяното мохамеданско архитектурно богатство, аз искам да уточня кога се заражда религията на индусите и кога се заселват мюсюлманите в Индия. Като знам това, не е трудно да уточня колко време е трябвало на завоевателите, за да заличат голяма част от културата, създадена от Хиндуизма, Будизма, Джаймизма и Шикхизман в покорените индийски земи. Защо искам това?
 Ако ви увлича наблюдението на растителното и животинско царство сте видяли, че всяка нова живинка се развива за сметка и на мястото на някоя предишна. Оцеляват най-адаптивните и най-борбените. Дали те са най-хубавите и най-добрите не се знае, съдник е самата природа. Защо надделяват е друго и това трябва да интересува и учи нас хората. Мюсюлманите идвт в Индия 10-12 век. Завладяват все повече земи и стигат върха на своето величие по време на Мугалската империя от 16 до 19 век. Края на ислямската империя настъпва с Индийското възстание и с установяването на английското управление 1857 г.
Въпреки, че мохамеданите в Индия са само 13,4% от цялото население, те са най-широката група мохамедани живеещи в една страна, от общо 1,62 милярда пръснати из цялата наша планета, с други думи 1 от 4 жители на земята е мохамеданин.
До ден днешен двете религий съществуват съвместно в Индия. За сега ”де юро и де факто” те преживяват сравнително мирно. Аз видях макар и за кратко, че е така. Все пак четох в книги, медиите също докладват, че между жителите на квартали, заселени с индуси от едната или другата религия, от край време се случват стълкновения, най-често подбудени от противоречия на децата - друговерци. Мащабите понякога нарастват и тогава се намесва полицията. Слава Богу, че борците от двете религии не “дърпат килимчето” много яко в двете посоки, както правят евреите и палестнците. Те ни стигат.
Днес е ден на мохамедански архитектурни паметници. След посещението на Чанди Чоук пазар в Олд Делхи, всяко широко и по-чисто пространство е добре дошло. По-широко няма от джамията Джама Масжид ( Петъчна Джамия). Това е най-голямата джамия в Индия. Строена е от император Шахджахан (1658г). Дворът побира 25 000 богомолци. Смятам, че ни е достатъчно, при това сега е по обяд, горещо е и вътре има само няколко души.
Джамията е на хълм от който се вижда Ред Форт и голяма част от стария град. Към трите високи, триетажни врати, които приличат на червени крепости, водят обширни стълбища от няколко стотин стъпала. Местните хора ги използват за пазари на храни и други стоки. Индусите живеят с потребността да търгуват и тук е чудесно място. Не им трябват ТВ реклами, нито вестници и списания, стигат им богомолците.
Това е нашата първа среща с мохамеданското строително изкуство в големи мащаби и всичко ни впечетлява. Огроменният двор е заграден с високи стени от червен пясъчник. Горният им етаж всъщност представлява колонада, която завършва с красива орнаментирана рамка. През тях градът и Червената крепост се виждат като картини в рамки. Четирите кули с крушовидни куполи се издигат на ъглите. В предната част е централната постройка. Целите стените са червени и богато орнаментирани. Красиви колонади разделят на секции дългото пространство. В тази архитектура много ми допадат арките с техните назъбени ръбове, които се събират на върха като камбанка на цвете. Още повече ме радва прохладата и ветрецът, който лъха в джамията, изцяло отворена от трите страни.
По време на мугалската династия персийското изкуство е играело основна роля в оформяне на индо-исламската архитектурата в Северна Индия. По някаква причина, която не мога да си изясня аз симпатизирам персийците и всичко тяхно ми харесва, затова останах много доволна да науча за огромно им влияние върху мохамеданите, завладяли северна Индия.
При този топъл сух въздух басейните и фонтаните са неразделна част от архитектурния план, затова и тук в двора има голям басеин. Сигурно не се учудвате, че издържахме изкушението  да докоснем водата.
При строежа на джамията главната цел на Шахджахан била простотата в конструкцията и перфектното изпълнение. Той събрал най-добрите строители и калиграфи на Индия. Джамията е първата сграда, в която червеният пясъчник и мраморът са използвани в такива мащаби. Целият под е от бял и черен мрамор, разделен на квадрати, в които да се настани всеки от 899-те богомолци по време на службата. А какво ли правят тези, които не са се сдобили с място, незнам, има им други джамии.
За да затвърди за винаги авторитета на джамията имтератор Шахджахан, поканил високопоставено духовно лице от Букхара, чието благородно потекло водело до великия профит. Главата на ислямската религия е била по-високопоставена от трона, по тази причина амвонът е трябвало да бъде на по-високо място от императорският трон в Ред Форт - султанския дворец.
  Джама Масжид е известна и с името Джамията, командваща света. В нея са коронясани всички императори на мугалската династия.Там се съхраняват ценни ислямски реликви (антично копие на корана, сандалите и отпечатъци от стъпките на профита и др.) От 1993 г джамията е включена в списъците на ЮНЕСКО.
За да влезнем в джамията трябва да изпълня 2 не особено приятни условия. При 30 гр. С аз трябва да се завия с една роба, много съмнителна на чистота и отготе на това да се събуя. Представяте ли си този голям двор, богато населен с гълъби, които не бяха пожалили хубавата настилка? Ние избираме стъпките си внимателно и старателно проучваме гледката наоколо.  Знаменитата Червена крепост и голяма част от Стария Делхи и самата джамия са неповторима гледка, горещината и гълъбите няма да ни попречат да загубим и минута.
Винаги при обиколките си представям живота на хората, които населяват различните обекти, но никога и в джамиите. Само като си помисля отделените с решетки секции за жените, покритите им глави и дългите “раса”, с които са принудени да се завиват, занемявам. Религия, създадена за топъл климат, опазва жените от изгарящото слинце и сухия вятър. Добро извинение за по-миналия век, но да се спори дали мюсюлманските момичета в Париж ще ходят и на училище с покрити лица? Да се наказват жените в Иран, че шьофират? Изобщо да се лишават жените от граждански права?
Попитайте майката-природа, защо е поверила на жените най-отговорната задача в оцеляването на човешкия род - отглеждането на децата. Кой е слабия, немощния, безпомощния, който мохамеданите държат под похлупак? Затова в джамиите виждам само архитектурата, без хора. Нашият съобразителен водач се е настанил на сянка и на прохладен ветрец. Сигурно ни се чуди на мераците. Ние сме единствените самоотвержени туристи, дръзнали да обикалят целодневно, както той можа да установи по-късно. Добре, че той знае къде са сенките и ни чака там.
Как да е, оцеляхме и с голямо желание се възползвахме от прохладата на колата. Доброто момче, нашият шофьор, винаги ни чака на необходимото място с охладена кола и студена вода. Вади я от охладителната кутия и интересно, тя никога не се свършва. Даже, когато излизаме от колата ни връчва по една бутилка.
Толкова горещи лета съм преживяла в България, а после и в Африка, как не ми е дошло на ум да понеса студена напитка в ръка. Поза ли е това, резултат на науката и прогресът ли е, незнам, но ми се струва малко комично това непрекъснато надигане на шишето, за да билзнеш гърлото му. Даже в закрития басеин, в който ходя да плувам, някои хора си държат бутилките на ръба над водата и като стигнат там си попийват. И това ако не е позиране, не знам по-добър пример. Винаги ме е занимавала тази мисъл, защо хората са жертва на сляпото повторение. От пелините до момента на критичното мислене оформянето на зрелия индивид е немислимо без него. Да, но по-късно, какво приспива индивидуалността и желанието за собствена изява в хилядите хора? Не мога да си обясня. Негодувам пред стремежа на някои хора да се уеднаквят с множеството. Това какво е, страх от собствена непълноценност, преклонение пред идоли, грешка на родителско възпитание и още? Каквото и да е, то е широко отворена врата за медиите, които в наше време са по-страшни от пандемиите. Естествено, чест прави на многото хора, опазили духа и творчеството си от користни изяви. Дали ще оцелеем да сложим останалите на благородните позиции, за които за създадени медиите, незнам. Аз  ще продължавам да хваля хубостите и да коря лошотията, докато очите ми виждат и ръцете ми пишат.
Смятах да включа в този разказ и гробницата на Хумаиум, но тя е толкова хубава и богата, че се нуждае от повече място. Ще изчака до другия пост.