Втора част
Ако сте очквали да видите в Аляска земята покрита със сняг и лед през късно лято и ранна есен, излъгали сте се. Тази картина е далече на север, а златото е извадило от дълбоката депресия цялото северозападното крайбрежие на Америка.
Малките ескимоски селца са превърнати в американски градчета. Плувнали в многоцветна лятна растителност – напомнят ми кадри от кънтри филм. Те изглеждат по-истински, отколкото по времето на златотърсачите, прииждали на вълни в Skagway, Juno и Ketchikan (Скагуей, Джуно и Кетчикан).
Спряхме в Скагуей, градче с десет улици и сто къщи от миналия век. Корабът се издигаше високо над околните сгради. Всички те са превърнати в магазини, ресторанти и музеи. Автентичната атмосфера е запазена. Край кораба чакаше внушителна група от рейсове, бусчета, лодки, ферибот и хидроплани. Срещу прилична сума и няколко часа може да се види недостьпната за всеки Аляска. От тук е започвал нерадостният път, на големите надежди за лесно забогатяване...
Скалистият стръмен склон White Passage (Белия преход) ни подсказва трагичните моменти на хилядите авантюристи, дръзнали да вярват, че забогатяването е лесно. Статистиката сочи, че само тридесет процента от тях са стигнали Клондайк в Юкон, където е златото. Девет - са намерили злато и от тях само три процента наистина са забогатели. Не се публикуват тъжните проценти на неудачниците. Те се виждат, ако се отиде на място.
Теснолинейката, която бе заместила нечовешките усилия на пионерите златотърсачи се поддържаше. Старите локомотиви и вагони са музейна ценност.
Изграждането на теснолинейния път в тези години, климат и техника е сравнимо със строежа на Айфеловата кула и Панамския канал. И досега тази линия и успоредното шосе са единствената връзка на Канадския щат Юкон с морето.
Не ни отне много време да огледаме градчето, с всичките писани къщи. Витрините бяха отрупани с предмети, направени от индианците през дългите северни нощи. Много от дворовете бяха разкрасени с китни градинки и предмети от дърворезба.
В късния следобед Серенада на моретата пое към друго преживяване Джуно, столицата на щата Аляска. И той е рожба на златната треска. Както се полага на столица всичко бе по-голямо, по-богато, пошарено. Природата бе все така хубава, реставрираните красиви къщи бяха плъзнали по околните хълмове. Магазините бяха като изложби.
Била съм в много градове по света от Африка до Аляска. Разликата е, че тукашните търговци са като прелетни птици. Идват с първите и си отиват с последните туристи. Поемат за там, където отиват и корабите. Отварят хубавите си магазини в Хавай, Бахамите, Панама и Коста Рика. Тогава жителите на Джуно и другите градчета заживяват своя зимен живот. Учат, произвеждат за следващия сезон, ловят риба, отделят много грижи за поддържане и възстановяване на природата.
Не се задържаме дълго в Джуно. Трябваше да посетим Misty Fiord /Mьгливия Фиорд/. Едно природно чудо, превърнато в национален парк – най-обширният в САЩ. Ширината на водата варира от петстотин метра до един два километра. Дълбок е повече от сто километра. Високи отвесни скали се редуват със стръмни склонове,
покрити с иглолистна гори.
Две великолепни картини плениха погледите ни. Понеже съм все още повпечетленията на присъждането на Оскарите, си мисля колко филмови продуценти биха искали да са на наше място с камери в ръце.
Лъчите на следобедното слънце, които трудно се проциждаха през облаците огряха един самотен остров, толкова малък че имаше място само за няколко дървета. Над него, като дар от небето, се появи дъгата. Ако можехме да четем знаменея, бихме разбрали какво ни казва Всевишният.
Беше валяо цяла сутрин, всичко беше препълнено с вода.Тя се хвърляше на дебели сребърни струи от билото на планината през високите скали, през дървета, храсти и камъни. Потопи ехтяха отвсякъде. Морската вода беше зловещо тъмна и мътна, небето прихлупено над кораба и изведнъж ... отново процеждащите се слънчеви лъчи. Какво пак ни казваше небето, на нас слабите хора, дръзнали да могат и да искат толкова много. 
На някой места фиордът беше твърде тесен. На разширението, определено за обръщане, се завъртяхме на място. Впечатляващо, за размерите на огромното
корабно туловище.
След толкова хубост смятах, че нищо повече не може да ме учуди, но се оказа, че за нас бе приготвен среднощен коктейл. Сто и пет готвача, под ръководството на главния готвач – индиец, се бяха старали за него петнадесет часа.
Храните, великолепно подбрани по вид, цвят, вкус и форми, бяха наредени на маси, около големи ледени скулптури. Червена, синя и бяла светлина се отразяваше многократно в леда и превръщаше коктейла в тайнство.
Хубавата музика, веселите хора, усмихнатите готвачи, които дефилираха около масите, с националните си флагове , всичко се смеси в един наниз от приятни у сещания, който за мене бяха част от чудесата на Aляска.
