Малките градчета на голяма Америка

            

                                                                                                                        

                

Mанталитетът ни  зависи много от три неща, материалното, културното ниво и големината на селището, в което живеем. Стара истина , че в големите градове часовете, които  губим за път и пазаруване поемат свободнто време на всички членове от семейството. Ние прекарваме половината от денонощието си, затворени в помещенията на работното място, училището и колата. Нашето съзнание е ангажирано с рутинни активности 6-8 часа, след което попадаме във водовъртежа на тежкия градски транспорт и магазините.

Сега, когато имам време да мина пеша по някои улици, виждам колко хубави гледки съм пропуснала, когато съм с колата. Не мисля за задръсвания, за по-кратки маршрути, за разсеяни шофьори и пешоходци, или какво още трябва да направя преди да се прибера в къщи.

 Аз и до сега не знам имената на повечето съседи. Ако все пак ги среща се страхувам да не разберат тайната ми, защото замислена за моите ежедневни задачи и проблеми не съм оставила и минута за тях. Не съм имала време да видя кой къде живее, каква е къщата му и кои са децата му – елементарното добросъседско внимение.

Сега съм пенсионерка и имам време за много неща. Едно от удоволствията ми е да се радвам на нашия хубав град, т.е. да се разхождам редовно. Вече имам моите любими кътчета, вече виждам колко нови къщи се появиха, или уви смениха с грамадни колоси, колко дървета пожълтяха или загубиха листата си от сланата и как се променя цветът на морето.

В последните години правим кратки екскурзии до околните градчета. Колко е спокоен и тих животът в тях. Колко по-приветливи и отзивчиви са хората. Не само ще те упътят, но ще те обогатят с много интересна информация, която не е в справочниците. От тях можеш да научиш как живеят и колко много градски инициативи ги забавляват. Обезателно ще препоръчат историческия музей и антикварните магазини, разбира се, какво говори по-добре за миналото, с което се гордеят. Научаваш къде може да опиташ от най-хубавите вина, къде са най-качествените череши или ябълки и пр.

Веднъж в гр Якима, малко градче отвъд Скалистите планини, спряхме местен човек, за да ни каже къде е Градината на кактусите. Не само ни обясни как до стигнем там, но научихме колко хубав е паркът им пролет и лете, и къде е току що откритата изложба на нарциси. И двете са продукт на доброволния труд на хората от Якима.

Хрумвало ли ви е да направите такова нещо? Не и в големия град, където  всичко е организирано, стилизирано, очистено от кич и наивитет, докато  накрая от него лъха само хлад.  Жителите на малките градове имат време, желание и традиции. Да знаете колко горди са, че са създали тези хубости.

Първите заселници са основали града в тази плодородна долина, край бреговете на река Якима още през 1869 г. Богатата реколта дава условие за добър живот и просперитет на гр Якима, което задържа населението тук почти век и половина. Не е чудно, че някои от тях след работа могат  да  подберат и засадят рози, нарциси, кактуси, всичко, което радва човешките очи.

В залата на градския клуб, на 2-3 маси са подредени повече от 50 вази с чудесни разноцветни нарциси.  Изложени са картини, нарисувани от местни художници и други експонати. Парите от даренията се събират за изложбата през следващата година. Всичко останало е за сметка на времето и желанието на доброволците от Якима. Местните хора идват тук, за да се порадват на направеното и да поговорят с приятели и съседи. Такава топлина лъхаше от тяхното поведение. Типична идилия на малките градчета, на каквато са способни същества, които не са изцедени от напрежението на големите селища.

От там се отправихме към Изложбата на кактусите. Тя беше в обширния двор на един бивш фармацевт. След като се пенсиониръл, човекът започнал да колекционира тези растения и превърнал двора си в изложба. Такова нещо бях видяла само в гр. Балчик, в Летния дворец, изпълнено от градинари, с държавни пари и време. Този любител на цветя се беше посветил изцяло и не жалеше нищо. Всеки, който дойде и потропа на вратата му е добре дошъл, развеждат го любезно и ако посетителят реши може да пусне нищо в кутията за дарения, защото градината има разходи. Броят на кактусите непрекъснато се увеличава, всяко растение се обгражда с внимение и резултатът е очевиден.

От кактусите се насочихме към градския парк, който се простира по поречието на р. Якима. Местен богаташ дарил ябалковата си градина на градчето. Превърнали я в чудесен парк с грижливо подържана трева, рози, пътечки, цветни площи и детски кът. Големи орехови дървета,  стари ябълки и круши правят приятна сянка в горещите летни дни. В подходящия сезон може да се похапнат  плодове, те са за посетителите.

Не е ли хубаво, да направиш нещо, което сприятелява хората. Толкова е мило, че в Якима това се оценява, защото освен богатата земеделска реколта от тяхната плодородна равнина населението се нуждае от още нещо – приятелски контакти и привързаност към родното селище. Някои успяват и жителите на такива градчета не намаляват.

И в Сиатъл има щедри дарители. В най-хубавия квартал, на най-откритото място с гледка към Даун Таун и пристанището е паркът Елла Бейли. Това е името на дарителката, има още  много  големи и малки благородни инициативи в нашия град - за Операта, за Концертната зала и др, но въпреки това анонимността и отчуждението си остават.

              Наближава Коледа, царството на нощните украси.  С удоволствие се разхождаме вечер и  се радваме на  веселите дворове. Първите коледни светлини се появат в Центъра и в  много супермаркети още в началото на декември. След тях блесват къщите  в околните квартали на едноетажната Америка, това е добър случай да видиш живот в тях. Ако за центъра всичко е въпрос на реклама, при нас е забавление и престиж. Започва се с няколко гирлянда и в много къщи до две седмици не оства дърво, храст и стена без светлинни украшения.


Синоним на коледни светлини в нашия щат Вашингтън е градчето Левенуърт. Малко западащо селище с дърводобивен поминък през петдесетте години, то намира своята реализация в туризма, защото има чудесно местоположение. Закътано е в една котловина на 

планинската верига Каскадите.

                                                                       

      През него минава река Веначе и затова е дарено със зимни и летни развлечения за туристи. И не само за това, а защото група предприемчиви жители превърнали тяхното градче в истински баварски курорт. Те „ купили„ идеята от калифорнииското селище Слованг и я реализирали и обогатили толкова добре, че ако посетителите разчитат само на туристическите брошури, напускат Левенуърт напълно убедени, че са били в Бавария. Тук развлеченията не свършват, празниците на черешите, на ябълките и на баварската бира са съпроводини от удоволствия за алпинисти, скиори, планински велосипедисти, любители на къмпинзи и какво ли не. 

Дегустацията на новото вино

 върви в комплект с вкусните колбаси и свински пържолки, типичните германски сладкиши, вкупом с всички ястия, които могат да разтроят здравословна ни програма на хранене за седмици.

Най-впечетляващият момент, който събира посетители от целия щат са Коледните светлини в Левенуърт. Откриването на коледните празници става на  12  Декември.

      Точно в 6:00 вечерта, когато всички гости на града и местното население са събрани на главната улица, цялото околно пространство потъва в блясък. Всичко е изпипано до перфектност, покривите, фасадите на къщите и витрините са обрамчени със стотици гирлянди в различни цветове.





 Дърветата и храстите в градината от другата страна на улицата, шейните теглени от окичени хубави коне, всичко искри в многоцветие. Аплодисменти заглушават музиката, костюмирани хора пеят и танцуват, иска ти се този момент да не свърши никога. Празникът на коледните светлини се повтаря в целият си блясък всички съботни и неделни

вечери до Коледа.

Наблюдавах местните хора в магазините и многото места за хранене. Те са толкова горди и ентусиазирани, че ти иде да останеш при тях за няколко месеца. Ако прегледаш някои рекламни материали за градчето, ще заключиш, че жителите живеят по-динамично от много граждани на големите селища. Ресторантите и хотелите работят зиме и лете, за да посрещнат хиляди гости от съседните щати, дошли за многобройните празници.Толкова е приятно да седнеш и да се повеселиш с тях.  Освен това, трябва да се отглежда богата реколта от плодове и зеленчуци, за да се предложат хубави пресни продукти. Най-хубавото е, че те отрудените жители на малките курортни градчета покрай  прииждащите посетители са в непрекъснато празнично настроение.

Спомням си летата на  нашите близки от Созопол, преди не смея да кажа колко десетилетия. Тогава градът не беше голям, цареше спокойна провинциална атмосфера, хората се познаваха и живееха по-задружно. Ние трябваше да направим един куп усилия, за да посетим хубавото  море и плажове за 2-3 седмици, а те си живееха непрекъснато на курорт. През лятото обедната им почивка беше дълга, за да отидат на плаж с нас. Улиците им бяха пълни с весели хора денонощно и те бяха част от това.

Не искам да пропусна друг събрат на Левенуърт, Лейк Шален. И този малък курортен град е прикътан в Каскадите, но има щастието да е на брега на голямото синьо и бистро езеро Шален. Неговата вода е чудесна за къпане през лятото. Хотелите, по-ефтените места кото Бед анд Брекфаст, къмпинзите и стаите под наем дават подслон на хиляди курортисти.

 

                                                                         

Какви чудесни целодневни екскурзии могат да се правят с корабче. Около тебе в лазурните води кръжат моторни лодки за водни ски. Над тебе са зелени гори и скалисти върхове. Остава ти само да благодариш на Природата, че го е сътворила и на хората, че го опазват непокътнато.

Забавлинията в Лейк Шалейн също са подсигурени целогодишно, от ски пистите до многото плажове. Тогава какво повече трябва, освен да се грижиш бизнесът ти да върви добре. Виждам, че хората го правят с всички сили и никой не мисли да напусне къщата и имота си толкова.

 лесно.

                                                       

О, знам възраженията ви за еснафлъка, завистта и клюките, които витаят в тези малки селища. Кажете ми, че тях ги няма и във всички ограничени човешки групи, както например работните ни места, където прекарваме половината си живот. Освен това, при сегашните съобщителни  връзки, потребността от махленска „информация” е рязко намаляла. Та Яхо, Фейсбоок, Туитър, ТВ и други наши ежедневни информатори конкурират  най-способните клюкари. Защо ни трябва да надничаме през пердето, като могат да се научат толкова сочни подробности за живота на далече по-интересни личности, отколкото нашите съседи. Ако любопитството ни надмине тези възможности, или се насочи към определини обекти, тогава Гугъл е неоценим помощник. Може да ти каже всичко за всеки. Едно младо момиче ми се похвали, че преди да започне всяко приятелство, отива на Гугъл и срещу 25 долара научава колко переспективен е този  кандидат... Как да имаш време за квартални клюки?

 Освен това, как съседите да научат нещо за живота ти? Излизаш сутрин с колата от гаража и вратата се затваря. Вечер историята се повтаря в обратен ред.

 Нито се разбира кой идва, нито какво си си купил и облекъл... Обида за клюкарите, които още не са се пренасочили към безкрайните дебри на електронните медии.

Стъклената къщa

      

              

В центъра на Сиатъл, под сянката на Space Needle, зад плътна ограда от цъфнали магнолии от тези с огромни кремави цветове и хубав аромат, се е скрило едно богатство – Стъклената къща. Тържество на краски и застинало движение! Едва ли има друг декоративен материал, на който всички цветове да подхождат по-добре, от стъклото.

В някои случаи зрителят се нуждае от фантазия, за да разбере какво му казва творецът. В Стъклената къща Дейл Чихули те води със своята фантазия. Гледам и мисля, дали бих искала да видя неговите творби малко по-различни? Да добавя тук там малко по-големи извивки, малко по-мек цвят, или друга  тоналност? Не , те са завършени, няма място за промяна.

Влизаме в не големи полутъмни зали и се захласваме в стъклените скулптури на Чихули и колектива му.

Въвеждат ни постепенно, както в музиката, първите тонове са по-спокойни и постепенно краските се засилват и се стига до пълното звучене -Одата на цветове и форми.

От таваните се спускят разкошни стъклени полюлеи , бели, жълти, зелени и сини. Такава фантазия, такова преливане на форми и толкова труд!  Трудно ми е да си предсавя колко ръце са работили и колко време е трябвало, за да се създаде тази красота.

 В друга зала са любимите  макроцветя. Могат ли да бъдат по-богато оцветени? Подходящото осветление допълва хубостта на експонатите. Мъча се напразно да избера едно, две. Вървя около тях отново и отново, но не спирам на „най-хубавото”. Те не са за навсякъде, ако някой ми подари едно, трябва да ми подсигури и място и обстановка, те не са за всеки. Хъм, и цените не са за всеки. Струват си, за истинското изкуство, парите не са много, те са радост за цял живот.

Фантазия, бих дала това  име на изложбата. Да извлечеш всичко възможно от цветовете и формите, да го сложиш в стъклото и да направиш магия.

Централната творба създава усещане за тропически разкош. Различно оцветените застинали растения и всякъкви кълба, заслепяват. Как са могли да намерят толкова многообразни стилизирани форми?

           Чакам с нетърпение лятната градина. Вали за съжаление, но ние зрителите сме толкова впечетлени от видяното, изобшо не се притесняваме, че дъждовните капки  мокрят и лицата ни. Сред зеленината на декоративните храсти са пръснати с много усет всякакви  стъклени скулптори.

  Пред Стъклената съща в тази градина искри  едно голямо стъклено слънце, направено от хиляди жълти пръчки, извити по най-различен начин. То единствено се виждаше през оградата от магнолиите. Точно зад слънцето и Стъклената къща е Сиатълската кула Space Needle. Чудесно хрумване, да се съпостави  изкуството, да строиш  кули като тази и това да правиш от стъклото поезия.

Минаваме през едно патио, от чиито таван се спуска втора  група ярки полюлеи. Трудно е да избереш нещо, всеки има с какво да те плени. 

В сравнително малко, 7-8 м фоайе са много известните цвета, каквито има на Покрития мост в Такома, във фоайето на хотел Беладжо, Лас Вегас и на мното други места. Разнообразието и толкова голямо, цветовете са така завладяващи, че не можеш да се ориентираш какво от тях си видял.

Стигаме до широка зала от алуминии и стъкло. Там има само едно нещо.....Какво е това? Венец на радостта? Пролетен гирлянд? Не, това е душата на твореца Чихули, може би.

Чихули е артист с призвание за скулптор на стъклото, магьосник.  Знанията, които е придобил при специализацията си в Мурано, Италия, люлката на изкуството за обработка на стъкло, добавени към академичното образование по изкуствата са намерири добра почва. До какви висоти е стигнал? Изложби из цял свят и материализиран престиж . Само за мярка на мащабите му - през 2004 год доходът му бил 29 мил.

 След автомобилна катастрофа, загубва едното си око, след втори инцидент по-късно, загубва силата на едната си ръка и повече не може да държи тежката стъклодувна траба, но  душата, мозъкт и талантът на творец го водят към висините. Неговите ескизи се превръщат в реалност, когато група талантливи стъклодуви изпълняват инструкциите му.

Една не особено сполучлива младежка снимка на Дейл Чихули, е единствената  зрителна информация за твореца в тази изложба. Изкуших се да я предложа, защото в нея видях човек, който обича това което прави.

Как можах толкова дълго време да не посетя  Стъклена къща? Вече втори ден пред очите ми се изправя ту една, ту друга творба.

Кои са най-благородните професии? Тези, които лекувят хората, тези, които хранят хората, или тези които ги правят духовно богати? Не знам, но сега благодаря на Дейл Чихули.

Магията на стъклото

                                       

                                                                        

Наскоро четох  една книга от Марина Фиорано.  Много интересна писателка, която е започнала да пише романи, след като е завършила училище по изкуствата и е работила в кино-производството като график-дизайнер. Истинският ѝ талант се проявява по-късно, в писателската дейност.

Книгата ѝ Стъклодувът от Мурано ме завладя, не само защото има интересна фабула, но защото авторката, родена във Венеция, описва всичко много живо и компетентно. Пред очите ми се изправиха великолепните венециански палати с уникални прозорци и чудни полюлеи от 17-ти век и  по-рано. Припомних си Базиликата със стъклените мозайки, изкрящи в лазурно синьо и златно. Спомних си за морето от магазини на стъклени изделия и бижута, заляли целия град. През нейните очи аз видях града в светлина, която не бях открила при моето посещение.

Ваятелите на стъкло са неразделна част от историята на Венеция. Многовековните традиции се губят в далечното минало. Италиянците се шегуват, че те се пренасят в поколенията с кръвта им. Венецианските творци на стъклени предмети са живеели изолиран живот на остров  Мурано, в лагуната на Венеция (преместени там още 13-ти век, за да се предпази града от пожари) и са се ползвали с голям авторитет и уважение. Тайните на тяхната професия са били монопол на Венецианската република, а те самите не са имали право да работят за чужденци. Изработката на прозрачни, кристално чисти огледала завладяла сърцата на богатите ценители в града, и възбудила интересите на аристокрацията в Париж.

Въпреки строгата забрана от Съвета на 10-те на Венецианската управляваща хунта и заплахата за смъртно наказание  на тези, които дръзнат да работят за друга страна,  20 венециански майстори били поканени тайно в Париж от  Жан-Баптис Колбер 1680г,  за да украсят Версайл на Луи 14 – ти, Царят Слънце.

            Цялата история около стъклото започна с моето посещение в Сиатълския музей на изкуството, където са изложени творби на прочутия Чихули и възпитаници от Училището Пилчук по стъкло . Имаше чудесни неща.

                                                                                       

 Сиатъл има добри традиции в обработката на стъкло и аз с родост посещавам различните изложби и магазини. В близост е известното Пилчук  Глас Скул, с което Чихули продъжава да колаборира.  Изобилието от хубави експонати е огромно и ми е трудно да избера.

 Видяла  съм много красиви неща от стъкло, но това което остави трайни следи в съзнанието ми е Стъкленият мост в Такома и завладяващата изложба на „царя на стъклото” Дейл Чихули - Глаз Хауз в Сиатъл, щат Вашингтон.

Представете си 15-метров покрит мост, на чиито таван са прикрепени хиляди шарени стъклени тела с форми прилични на цветя. Мисля, че това са любимите форми на Чихули, защото те са не само тук, те са навсякъде, където има по-големи негови експозиции. Страничните стени са разделини на ниши и те са изпълнени от  малки и големи стъклени предмети с най-невообразими форми и цветове. Замайваща картина, не може да става и дума за предпочитение. 

На брега до красивия мост, функционира модерната работилница на Чихули за стъклообработка.   Посетителите с интерес наблюдават как под сръчните ръце на майсторите, разтопеното съкло послушно се раздува, извива, усуква и оцветява, докато заеме желаната форма.

  

                                                                              

     Какво изобилие на ярки краски? Трудно е, да се съчетят двете, цвят и форма. Това е голямото изкуство. Заслужава си непосилния труд,  да духаш с часвое  в тежките стъклодувни тръби край жарките пещи, докто постигнеш желаното. Това е призванието на истинския творец – всеотдайност. Това за мене е Дейл Чихули. Неговите творби и тези на хората, с които твори могат да се видят  из цял свят, Париж, Лондон, Петербург, Токио, Виена и из мното американски градове.

 

 Аз се докоснах за първи път до тази магията,  когато бях в университета. Беше още ерата на „Направи си сам”. Студентите трябваше да се научат на някои основни манипулации, с които да обработват стъклото, за да конструират сами някой лабораторни помагала. Имахме стъклодувна в Химическия факултет.Там под командата на синьото огнено езиче на газовите горелки, стъклените тръбички и пръчки се извиваха и приемаха желаните от нас форми. Понякога си правех малки интересни и ненужни нещица, само заради удоволствието да видя как разтопената стъклена маса придобива чудни форми.

Намирам сходство между водата и стъклото. И двете са прозрачни, не спират погледа и когато попаднат в надарени ръце правят чудеса. И двете застиват в прекрасни форми, в които светлината рефлектира. Спомнете си чудесните зимни изложби на скулптури от лед.

Останах приятно изненадана да видя в Ерусалим тази година много магазини с творби от стъкло. Целите витрини са запълнени от малки фигурки на цветя, човечета, къщички, и какво ли не. Съвсем различен стил, творби с голяма доза радостен детски наивитет. Мисля, че тук най-щастливи посетители са малките посетители.

                      Иска ми се да направя реверанс на далечните  творци на красиви стъклени изделия от Гърция и Египет от 1-ви и 2-ри век пр.н.е. Малко трудно е да се повярва, че техният естетически вкус и сръчни ръце са могли да сътворят тези изяшни предмети.