Открадната играчка

Наистина се чуствам като дете, на което са откраднали новата играчка. Моята играчка е екскурзията ни до Израел и Дубай. Имам толкова много впечетления за споделяне и какво, всичко се развали. Как да убеждаваш хората колко хубави работи са създали и създават техните събратя  сред сухите пустоши на Арабския полуостров, когато там отново и отново, най-безмислено се пролива кръв. Това е тяхната собствена кръв и тази на децата им. Рушат се техните собствени градове, където трябва да живеят техните чеда. Унищожават се земеделските им стопанства, които трябва да хранят техните семейства. Рушат се културните паметници, които принадлежат на тях и на цялото човечество. Озлобление и мъст са замъглили очите на толкова много борци за „правата вяра”, че скоро по тези земи няма да останат вярващи. Има ли универсална права вяра, заради която да наказваме „криво вярвящите”? Кой ни дава право да бъдем съдници?

 

Къв    Какъв    късмет имахме,  да се промъкнем в едно затишие и да видим какво могат палестинците и евреите, ако не се бият. И защо собствено се бият? Колко пъти задавам този въпрос и не само аз. Историята дава отговори, но те зависят от това кой, кога и защо ги пише. Всеки избира тези, които подкрепят неговата кауза. Обединявящият момент разбира се е, че по тези земи са се разпореждали най-дълго евреите и палестинците и по-малко римляните и завоевателите от съседните империи. Удобно обобщение, което е близко до фактите от хилядолетия.

Събитието, което искам да разкажа започва и свършва с царуването на жестокия, себичен цар Ирод. Нещо напомня ли ви това име, или изразът „ Зъл като Ирод? Той е син на високо поставен еврейски офицер от римско потекло (74/73 пр.н.е.)  С помощта на римския сенат, той става цар за цели 37 год. Наред с многото злини в своя живот остава за поколенията значими архитектурни паметници, като храмът на Ирод в Ерусалим, почти разрушен по-късно, крепостите Хидориум и Масада. Основава и 1-2 града.  Представете си, той и Клеопатра са имали монопол върху асфалтните находища в Мъртвото море, което помогнало много в строителството на техните флоти.
Ако си известен като един от най-жестоките владетели, който сред другите злини е наредил и убийството на 20хл. невинни деца в Битлеем, от страх за престола си, който е убил собствената си жена и дете, тогава няма да се чудите защо е имал 2000 души лична охрана и няма да се чудите, че когато отношенията му с Рим се влошават до крайност, се укрива в непрестъпната крепост Масада.



Питам се дали някой от съвременните владетели го е надминал в грижите за самооцеляването и дали има сила да ги опази от това, което заслужават.
Масада  е един от многото археологически паметници, които би трябвало да ни покажат безмислието на войните.
 Цар Ирод  приема еврейската вяра, защото става цар на Израел, но с помоща на окупаторите, с които води по-късно война. Каква е неговата кауза? Той и много подобни на него за какво точно повеждат  хората на война? За да си опазят трона, нали? Римски, еврейски, всякакъв, важното е те да седнат на него, а другото е „висша политика”....и за това са всичките интриги по света, затова умират хиляди. Как така може да има висша политика, а да няма висш световен разум?
Ако това е безизходицата на нерешимите проблеми, по-добре е да си говорим за впечетления от пътуваня, за цветя, за птички, за любов за всичко друго, което прави хората щастливи. Защо да си слагаме пръста на точното място, където най-боли, по-добре е да обикаляме наоколо. Ние имаме нужда и от разтуха.
В моята разтуха има доста камъни. Такова е мястото – Масада (крепост). Ирод отишъл там,  когато станало много „напечено”за него в Ерусалим, макар да нямало никаква сянка под жаркото слънце сред скалите. Там прекарал последните години от живота си, в обсадата на римляните. Тези, които преди 3-4 десетилетия са го коронясали.

 Ние сме на път за Масада. Зеленината около нас се свърши, след като автобусът ни напусна покрайнините на града. Шосето пресича безкрайна бяла равнина. От едната ѝ страна се издитат  също толкова бели високи планински плата. Тук там се виждат оазисите на еврейски кибуци.

 Оказа се, че тези формации не се различават твърде много от бившите ни ТКЗС-та. Всичко е общо, всичко се дели. Ако имаш нужда от нещо допълнително, то общото събрание го решава. Живеещите там се събират всяка вечер на отчет и проектиране за следващия ден. Нещо повече, децата живеят в общежитие, отделно от бащите и майките си и прекарват твърде малко под родителска опека.  Това било за по-ефикасната защита на децата при нападение.
 Чудесно! Така се прави послушен народ. Как биха устояли години при тези войни? Може би дисциплината, с която са отгледани да е допринесла и за  учудващо високият  жизнен стандарт в Израел, до скоро. За съжаление войните  и прииждащите палестинци, които заедно с израелско поданство,  получават и помощи за безработни, прогресивно изтощават страната.



Масада е основана 1-ви век пр.н.е. от Александър Джанеус върху обширно плато край  Мъртво море. То има естествен наклон към морето и това е позволило на обсадените да събират поройните дъждовни води в огромни подземни резервоари. В други подобни хранилища се съхранавала храната им. Така защитниците на крепостта са издържали 3 годишна обсада. Платото е само 400 м над морското равнище, но дълго е било непристъпно за противниците.  Най-накрая 10,000 римска армия изградила огромна естакада, по която се добрали до платото. Останалите само 960 цикари (зиони), начело с Ирод се самоубили. Оцелели живи само жените и децата.

Не може да се откаже склонността на Александър към разкош и още повече на Ирод. Крепостта със висичките си приемни зали, тронна зала,помещения за разтуха и спане, са били разположени на три тераси една под друга, по ръба на склона. Вятърът и сега носи свежест от морето, което тогава било много по-близо до крепостта.
 

Малко е останало за нас, въпреки старанието при разкопките през 1960-та г. Все пак е достатъчно, за да се удивляваме как на такова място при някогашната техника са се строели мраморни зали, бани и даже плувен басеин.

Отдръпнах се от групата, за да мога на спокойствие да си представя белите стени на трите основни сгради, искрящи някога в синевата на небето. То е единствено, което не се е променило. Виждах угрижените защитници, които са знаели, че техният край идва и виждах долу в равнината нетърпеливите римски войници. Мислех, ако изобщо войната може да бъде добро нещо, коя е по-приемлива, тяхната примитивната, осъждащ врага  на бавна смърт, или съвременната  наша мигновенна разправа с противниците.

Водачът ни показва много обстойно всичко, което е останало от далечните векове и как се опазва сега. Табла и триизмерни фигури ни помагат да допълним  представата си за крепостта, лагера на римските войски в равнината и малкото селище на прислугата.

Не ми се иска да взема лифта за връщане. Това място е сякаш на средата между небето и земята. Поглеждам нагоре, безбрежен син простор, надолу - бяла долина изпъстрена с жълти и кафяви наслоявания от доломит. Напред погледът се губи в синевата на Мъртво море. Духа приятен бриз и ме приканва да остана по-дълго. Какви ли песни са пеели някогашните обитатели?



Синьото Мъртво море ни приканва, то е следващата ни цел. За минути стигаме до скромен плажен комплекс.  Някога картината е била друга, балнео-санаториуми и хотелчета са били пръснати по брега, но оттеглянето на морето с километри е разрушвило техния бизнес. Спираме  в  хубав търговски комплекс , с редовните магазини и ресторанти.   Малка пътека води  към морето.

      Чудя се как някои туристи не влезнаха във водата, поне от любопитство. Там има и друга атракция – много черна лекувита кал, изсипана на купчини, направо на пясъка. Край тях, като дяволи се навъртат черни, лъскави хора. Намазах се от главата до петите за първи път в живота си и боязливо влезнах във водата. Нищо особено, не чуствам разлика, опитвам да плувам, даже е по-лесно. Казаха ни да си пазим очите и носа, естествено, това не подложих на съмнение, но защо трябва да държа главата си по-високо от тялото? Колко му е да ритна два пъти и да възстановя положението си. Не,  ритането не помага, но околните хора реагираха бързо. Извиних се с това че, главата ми като много тежка неудържимо дърпа надолу....Щом толкова тежи.. може и да е умна. Ето един нов метод за измерване на мозъчното тегло, мой патент.

.

 

 

 

 

.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Thank you friends

Scottsdale, AZ

Kawai, Hawai

                   

The  Great  Barrier Reef, Australia

Sydney, Australia

 Volcano in Costa Rica

Send storm, Hoover Dam, CA

Dear friends, thank you all for the BD wishes you have sent me. With the help of Face book we can keep our connection much easier in our busy life.  I am afraid that I miss some BD dates of precious friends, but as compensation I write  my essays for all of you. 

Кратко пътуване до Сан Диего

От както сме тръгнали да пътуваме, всичките ни пътешествия с кола са през лятото, защото всичко е по-просто и лесно, когато е топло. В Аризона, където сме на ваканция е горещичко, затова отиваме на малко по-прохладно място. Сан Диего е  най-югозападната точка на американски бряг, до границата с Мексико. От изток се простира планинската верига Роки Маунтинз, която спира горещия пустинен въздух, а влагата на Пацифика компенира сухотата му. Цялата борба е да стигнем планината. Не е особено висока, около 1,200 м, но разликата в температурите е значима. С удоволствие отваряме прозорците, за да почустваме свежия планински въздух.

 

           Няма нужда да ходим в Сахара или пустинята Гоби, от двете страни на аризонския път към планината се разстилат дюни, пясъчни хълмове и равнини, достойни за фон на всеки приключенски филм. Малките храстчета тук-там разнообразяват погледа. Край пътя се е проточило циментовото легло на дълъг канал с истинска хубава, бистра вода. Тя идва направо от язовира Хувър, за да даде живот на растителността в долината на близките малки градове Юма и Сентър. Много необичайно е да видиш тази вода и нито едно дръвче наоколо. Така е с напечените каменни брегове на широки територии от щата Вашингтон, където р  Колорадо се вие около скалистите брегове. За учудване нито едно листо не се зеленее на километри, няма почва,

само камъни.

                  След  доста километри, пясъците се заменят с огромно изобилие от заоблени малки и големи скали и  виолетови хребети на фона на безбрежното синьо небе. Неусетно стигаме най-високата точка и пред погледа ни се разкриват зелените западни склонове на Скалестите планини.

 

Бързо растящият град с население над 1.300 мил, пълзи по склоновете на планината. Шосета и високи мостове, които се преплитат неусетно ни довеждат до нашия хотел. Той е много близо до брега и веднага се впускамеме в проучвания.  Малко късничко е за обичайните красиви залези на западното крайбрежие. Задоволяваме се с обиколката на полуостров Коронадо.  Осветените градски брегове отвъд лагуната се губят в далечината. Нали има утре, то е тъкмо за тази цел – редовната градска обиколка с автобусчетата на Old Town Trolley Tours, каквито има из цял свят. С такъв направих  обиколка в Ню Йорк, Кьолн и Ванкувър.

 

Не е трудно да направиш хубав град там, където морските вълни  срещат скалите на предпланините.  Намирам нещо общо между двата най-живописни, според мене, града на западното крайбрежие, Ванкувър и Сан Диего. И двата имат неописуемо красиви залези. И на двете места зелените склонове на Скалистите планини са осеяни с квартали от нови къщи, вечер сякяш са накацали светулки. Постепенно големината и броят им нараства, докато се стигне до високите сгради на центъра и морския бряг. И двата града си имат по един дълъг  мост над заливите – Лаѝън Бридж във Ванкувър и Коронадо, в Сан Диего.  От там се отваря великолепна гледка към спокойните води на заливите и цялата околност.

Ванкувър е  разположен в северния край на Скалистите планини с високи занежени хребети.  Той предлага всичките удоволствия и блестящ сняг през 6-7 месечната зима.  Сан Диего е в южния невисок край на същата планинска верига. Природата го е дарила с разкоша на южното лято, с всичките плажове и прохладна морска вода, колоритната средиземноморска растителност и животът без зимни затруднения. Специалистите казват, че времето тук е по-добър пример за средиземноморски климат, отколкота е този на страните около Средиземно море. Ние сме близо до Ванкувър, но ако ме питате, бих се преместила в Сан Диего. Непрекъснато искам да се мест, стремя ли се към промени, до кога? Защо ли не заживея в каравана?

 

 

Какъв късмет, да улучим  годишния Ден на шегата, за който населението се готви от месеци. Не знаехме за това събитие и доста се учудихме на потоците от маскирани. Толкова много хора с оригинални и хубаво изпълнени костюми, вдъхновени от американския фолклор за деца и възрастни се разхождат из централните улици и площади на града. Ние също обикаляхме, но целите ни са различни. Ние се радвахме на воображението на местните жители и на добрата градска организация, но в същото време безнадеждно се лутаме, за да открием променения маршрут на туристическите автобуси. Така за около 1- 2 час обикаляме


два пъти центъра.
 Спираме пред големите хотели, Хилтон, Мариот и  Хайат, разположени на брега, където са закотвени яхтите на техните достолепни гости. Наложи се да преминем през луксозните им лобитата, за да излезнем отново на площада с  голяма сграда на Конвеншънъл център, очаквайки поне там спирката да не е отменена. Най-после попадаме на една следа, която ни доведе до целта. Не беше напразно, забавлявахме се чудесно с веселите костюмирани хора от всички възрасти и размери. При това маршрутът на колите около центъра  беше отменен и ние си го набавихме сами.

Най-после се добираме до живописния оранжев автобус, полупразен по това време. Денят е наш, можем да обикаляме до 17 ч. Има 3-4 места, където искаме да престоим повече, но търпеливо изчакваме да минем целия тур и чак на втория спираме в Стария град.

Дълга история се крие зад това име. Португалецът Хуан Родригес Кабрило не е знаел много за климата докато не  стъпил на тези брегове. На мачтата на неговия кораб се веело испанско знаме, затова тези земи, както много други на държавата с добри мореплаватели, станали  испански. Било 1542 г. 60 години по-късно околните територии са картографирани от Себастиан Висканио.
В тези столетия  три морски сили са” претендирали” за хубавите, богати земи на американския континент, но не толкова много се говори за руското присъствие в Хавай и интересите им към Западното крайбрежие. Това накарало испанският крал да  изпрати експедиция от мексиканските си територии, която установява испанска  военна база на Президо Хил, сега квартал на Сан Диего. Тогава е все още 17-ти век. Тази база,  по-късно се превръща в крайъгълен камък на калифорнииската колонизация.
Мексико обявява независимост едва 1821 г и тези територии стават мексикански.  Малкото селище Ел Пуебло де Сан Диего било добре посрещнато от местните индианци и те заедно изградили първите къщи около новия площад. Не за дълго, само след 25 г на този площад на Ел Пуебло де Сан Диего с всичките хубави „ел пуебло” къщи се развяло американското знаме. Сан Диего влезнал в територията на САЩ, а това  чудесно, романтично място сега е Старият град.То е гордостта на жителите и тук е една от основните спирки на нашата обиколка.

Обикалям Стария град и си мисля къде е по-силно мексиканското присъствие в Аризона, Ню Мексико, или в Калифорния, които съм посетила. Всички  надписи са на два езика. Получила се е някаква смесица на американската култура и испанско-мексикански дух. Битът на населинието е по-близко до латинската култура, архитектурата също, но градоустройството и законите са на САЩ.

В тъй наречената американска ера, през главата на новото калифорнииско градче се изсипали поредици от наводнения, голямо земетресение, дълги суши и пожари. За късмет на града се появява синът на захарния магнат Джон Д Стрекълс, който купува на безценица големи територии мочурливи земи, продава ги и ги подсушава. Хъм,  местните хора казват, че той не поискал парите на баща си, а сам  си ги направил, точно по американски учебник. Изведнъж щастливата звезда те огрява и хоп... богат. За седмици направил  милиони. Така започва обетоването на нови терени край брега. Появява се железница, която да транспортира строителен материал от вътрешността на щата. Цените били толкова високи, че било по-евтино да си купиш къща от друг град, да я  разглобиш, да я докараш с шлеп и изградиш на място. На снимка ще видите една хубава викторианска,  дуетажна къща, преплувала от Лос Анжелес.

Интересът към Стария град намалява, погледите са насочени към новия Даунтаун и към полуострова, където предвидливият Джон Стрекълс издига чудесен хотел с над 200 стаи, басеини, ресторанти и кафенета. Въпреки, че е открит през 1888 г, той и сега блести като нов. Всичко там носи едно и също име Коронадо, плажът, полуостровът, хотелът и внушителният 70 м висок и над 2 км дълъг мост, който свързва края на полуострова с центъра на града.

Няма нужда да казвам, как се нарадвахме на това място, с красавеца Коронадо и всички прилежащи „къщички” улици и магазини. Забавна е историята на един голям бор, които е в центъра на 5 кв м трева на средата на 5 улици, които се пресичат. В годините на голямото строителство и скъпия дървен материал очите на всички били в него. Претекстът да го отсекат бил, че пречел на движението. Наложило се защитниците на природата да убедят Общината да обяви тези 5 кв м за национален парк. Дървото и до сега си расте високо и красиво и жителите всяка година имат най-голямата и гиздава коледна елха в града.

 

Още едно място ме впечетли дълбоко, паркът Болбоа. Не стига, че е красив и богат на екзотична растителност, но можеш да отидеш от центъра  до там за минути. Една богата гражданка е направила  дарение от  1200 изкуствено посадени дървета,  жакаранда. Те са от семейството на акациите, струва ми се, видях ги за първи път в Мзамбик и се влюбих в тях. Филантропката не спира с това, а залесява още няколко улици, заради което я нарекли майка на града.
Болбоа парк е приютил  15 музея и няколко културни центъра. Малко неочаквано за новия Континент, но всичките  сгради са в испански ренесанс стил. Откритата концертна зала не прави изключение, но органът на открито прави. Цялата предна част на сградата в дъното на амфитеатъра е открита и тръбите си виждат. Вероятно има  падаща преграда, която предпазва органа от лоши атмосферни условия. Той е подарък от същия богаташ Стрекълс, с което той става първият „дарител на органи” в света, както се шегуват жителите на Сан Диего. По случай на откриването на Панамския канал, в парка се провеждат големи празненства и културни събития.
Нямам снимки от парка Болбоа и Литъл Итали, останахме без батерии. Жалко, но какво да се прави. Всичко е в моята глава и ако ми е дадено да отида пак ще направя чудесни снимки..
Идва ред на кварталът Малка Италия. Не чак толкова малка, местните хора се хвалят, че това е най-простройният италиански квартал в Щатите.
Италианските рибари на туна са се заселили тук и с ирландските  си колеги развили този поминък. Където и да стъпят италианците, става малка Италия, с музиката, изкуството, храната, с всичко. Браво, хубаво място и хубави хора, карат ме да съм щастлива. Цветя, шарени витрини, малки ресторантчета, акордеони даже, висчко те кани а влезнеш ли, не излизаш с празни ръце. Веднага ще ми напомните, нещо което знаем всички, няма нужда и други го правят, но нямат италианското изкуство.

Така от всичкте 11 пункта, които посетихме през 7 часовото обикаляне на Сан Диего, изпълнили съзнанието си с гледки на красиви сгради, паркове, мостове  и море се насочваме към морския курорт Ла Хойя.

 Като тръгнеш  от италианското, френското, испанското и стигнеш на португалското крайбрежие, ще видиш все една и съща гледка в първокласните курорти. Едно очарователно съчетание на средиземноморска растителност, топлина, хубави бели къщи и бисерна морска вода. Не всички могат да се похвалят с хубави плажове, но около Сан Диего ги има в изобилие.

Брегът на Ла Хойя е скалист и сред трудно достъпните малки заливчета под  централната морска улица са сепаренца от пясък, пълни с хора, които не са пожелали да отидат на широките плажове с чудесен златен пясък, 2-3 километра по-далече.  И ние се присъединявяме, влизаме  малко трудно в прохладната вода, но като си помислим за жегата по пътя до Финикс я благославяме.

От всичко най ми хареса компанията на тюлените, които си мислят, че ние сме голямата им атракция. Плуват си около нас, говорят си като нас: Ъ...Ъ...ЪЪЪ... и прочее Добре че не са тръгнали към хотелите. Сигурно ни казват: Ако вие не идвате да играете около нас, ние ще дойдем горе.