Сбогуване

   

                                                                        

                                                                               

         

 Разделяме се със Ситъл, сбогуваме се с планините, с езерата, с хубавите морски гледки, с чайките, с ракуните със скандинавските къщи, потънали в зеленина и  с тяхните кротки тихи обитатели. Разделяме се с всичко, което в нашето съзнание е свързано с името Сиатъл.

                                                                                        

 Ами хубавата нова оперна сграда, ами Бенароя хол? Те бяха построени след като дойдохме тук и станаха част от нашето най-голямо удоволствие.

                                                                           

                                                                    

 Как ще забравим чудесния парк Дискъвъри, покрил южните склонове на хълма  Магнолия, а парк Голдън гардънз и Балард Локз. Тяхната зеленина, цветни градини и морски гледки са част от моите любими забавления, защото са близко.

Над сините води на Пюджет саунд се издигат заснежените хребети на Олимпиците. Великолепни залези могат да се видят там.


                                                  

                                              

Сиатъл се разраства като огромна гъба. Небостъргачите в Даун таун се утроиха и са от хубави по-хубави. Нов тунел ще замени скоро виадукта на Интерстеит 99.

                                                                                       

На мястото на грозното бетонно творение, което скрива гледката на морския бряг, ще се появят градини, нови ресторанти и магазини. Градът се превръща в притегателна сила за всички млади американци.

 А ние го напускаме точно сега, след като сме живели тук цели двадесет и три години.

                                                                                                                                                                              

     

                                                                    

Благодарим ти Сиатъл за хубавите дни, но ние отново стягаме куфарите. Този път с нас тръгва цялото домашно оборудване. Такова голямо пренасяне нe се е случвало.

Защо? За кога? За колко?

Не знам, така сме кодирани. Пътуваме по света или се местим непрекъснато. От родната къща отидохме в наше семейно жилище, от там в Мозамбик за две – три години и обратно. След време пак в Африка – Ангола и пак обратно в блоковите жилища. Решихме да ги сменим с къща. Старателните промени и подобрения не ни плениха за дълго. Само след няколко месеца извадихме куфарите и „вдигнахме платната”.

Преместихме се чак Сиатъл, в най-северозападния  щат на САЩ.  Градът ни плени и приюти новото семейно гнездо. Избрахме къщата с най-широкия южен прозорец, за да хванем всеки оскъден слънчев лъч.

Пролетта и лятото са великолепни, но те са само четири месеца, след които идват над  двеста дъждовни дни. Вярно е, че градината с цветя и храсти около къщи е добре поливана цели шест месеца, но ние не сме растения, как да се отървем от дъжда?

Комфортът на цивилизацията не ни спасява. Вече искаме открито синьо небе с много слънце, свежест и топлина. Не искаме чадъри и непромокаеми дрехи.

А за къде сме тръгнали? За кога?

За Аризона, топлият слънчев  щат. Колко е хубаво да станеш сутрин и да се потопиш в басейна. Да седиш с мокър бански костюми за прохлада и да си пиеш кафето.

Знам какво ще чуя.

 - Вие луди ли сте, как ще живеете при 30°С четири месеца? На тази възраст хората ....

- Ние вече десетина години прекарваме там летата и ни харесва. Ще поживеем и ще видим, но... няма връщане, това е „последният влак”. Не, не е последният, за него не мисля, той е грижа на Всевишния, а моята е колкото мога повече да взема и дадем в моя живот.

Бетовен е един

         

 Вече сме на прага на 2018-та година с поредният новогодишен концерт и отново с 9-тата симфония на Бетовен! Питам се, колко събития със световна значимост се ознаменуват с тази творба?

Голямата концертна зала на Сиатъл - Бенароя е препълнена. Една мисъл и едно  чувство владее слушателите – величието на музиката. Всичко друго остава далече назад. Ние летим към висините, там където ни води геният на великия композитор.

Има много крале на този свят, има президенти, князе и велики творци, но Бетовен е един, защото той е символ на човешкото съвършенство.

                                                                       

Ами тя политиката....

                                              

За нас светът е започнал с хората, а те са се появили по божия воля. Добре, ами змията защо е дошла? Това грешка ли е на сценария? Защото се знае, че в играта за оцеляване „двама са малко, а трима са много”?  И затова ли тя започнала да „манипулира” хубавата идея на невинност, голота и вегетарианство. Жалко, щастливата двойка би могла да си живее и до сега в красивия, топъл  Еден? Нали?

Такива „доброжелателни  жестове”  се случвали и по-късно из нашия свят.  Някои племена в джунглите на Амазония били насочвани към „по-хубави” райони. Други  обитателите на земи, дарени с петрол, диаманти и други природни дарове били потупвани от  змийската опашката с предложения за нови, по-добри  форми на живот. Понякога   било „погалвано” населението на земи, които самите змии много харесват. Те били край проливи, край хубави морета, или на пътя между континентите. Всичко се случвало. То даже продължава и до сега.

 Лошото е, че много змии се навъдиха и започнаха да подават яълки на познанието на ляво и на дясно. Нищо, щом самите потърпевши не се сещат, все някой „по-начетен” ще ги „просвети”. Питам се, защо тези наивници не поумняха, та сами да си отглеждат ябълките?

Ето как с времето се оформили отношенията между хората, на принципа на „потупване по рамото” и раздаване на ябълки – забранените плодове. Оказало се, че връзките  между наивните и опитните по света, не били толкова лесни, както в Райската градина.

Значи,  така се създавали „връзките” между отделните групи хората?  За по-кратко да ги наречем политика. Кой да очаква, че змията била родоначалникът им?

                              

Небеса

 

                                                        

 

                                                       

Подреждах  хилядите снимки, които съм направила за 20-30 години и неусетно се увлякох от красотата и многообразното на безкрайнто небе.

Не знам какво влагам в тази дума, дали  божественото синьо пространство над нас с хубавите малки ангелчета, ако ги има, или тайнството на ноща с  хилядите блестящи звезди на Вселената.

                                                   

Вълнуващо усещане за мене е да достигна върха на планината и пред погледа ми да се открие необятното небе. Да се взирам в бездънната му  синева и вятърът да развява косата ми.

 

Нашето небе, това с което се разделяме когато заспиваме, за да отворим очи сутрин и да го срещнем с нови надежди и мечти. 

Само то  може да ни дари с такова богатство от настроения, от цветове и форми. Неговата нежна въздушна прегръдка обгръща нашата Земя и прави живота на планетата ни въможен сред безкрая на Вселената. Всъщност, те заедно са завършеният образ на небесата над нас.

 И до сега не мога да избера, кое ме пленява повече, изгревът или залезът, дълбоката синева с живописните бели облаци, или черната буря, надвиснала над главата ми. 

 

Кое ми допада повече, жарките слънчеви простори на остров Кауай, или на Канкун, Порто Вайарта и Акапулко, Мексико, или Коста Рика?  А може би  небето над  Жуно, Аляска или Уистлър, Канада с кристалната прозрачност на смразяваща зима?

 

 

                                                     

 

Колко е хубаво, че небето е широко и има място за всички нас. Колко е хубаво, че можем да летим и от висините да се радваме на нашя свят. На всичко, което Природата е сътворила и това, което човешкият гений е добавил.

Когато мислим за свобода и простор вдигаме поглед нагоре, към необятността на небето, която е омаяла Икар. И ние сме мечтатели, но можем да строим все по-съвършенни ракети. Безбрежното, прекрасно синьо Небе ни чака.