Разделяме се със
Ситъл, сбогуваме се с планините, с езерата, с хубавите морски гледки, с
чайките, с ракуните със скандинавските къщи, потънали в зеленина и с тяхните кротки тихи обитатели. Разделяме се
с всичко, което в нашето съзнание е свързано с името Сиатъл.
Ами хубавата нова
оперна сграда, ами Бенароя хол? Те бяха построени след като дойдохме тук и станаха
част от нашето най-голямо удоволствие.
Как ще забравим чудесния парк Дискъвъри, покрил южните
склонове на хълма Магнолия, а парк Голдън гардънз и Балард Локз. Тяхната
зеленина, цветни градини и морски гледки са част от моите любими
забавления, защото са близко.
Над сините води на Пюджет саунд се издигат заснежените
хребети на Олимпиците. Великолепни залези могат да се видят там.
Сиатъл се разраства като огромна гъба. Небостъргачите в
Даун таун се утроиха и са от хубави по-хубави. Нов тунел ще замени скоро
виадукта на Интерстеит 99.
На мястото на грозното бетонно творение, което
скрива гледката на морския бряг, ще се появят градини, нови ресторанти и
магазини. Градът се превръща в притегателна сила за всички млади американци.
А ние го напускаме
точно сега, след като сме живели тук цели двадесет и три години.
Благодарим ти Сиатъл за хубавите дни, но ние отново
стягаме куфарите. Този път с нас тръгва цялото домашно оборудване. Такова голямо
пренасяне нe се е случвало.
Защо? За кога? За колко?
Не знам, така сме кодирани. Пътуваме по света или се
местим непрекъснато. От родната къща отидохме в наше семейно жилище, от там в
Мозамбик за две – три години и обратно. След време пак в Африка – Ангола и пак
обратно в блоковите жилища. Решихме да ги сменим с къща. Старателните промени и
подобрения не ни плениха за дълго. Само след няколко месеца извадихме куфарите
и „вдигнахме платната”.
Преместихме се чак Сиатъл, в най-северозападния щат на САЩ. Градът ни плени и приюти новото семейно гнездо.
Избрахме къщата с най-широкия южен прозорец, за да хванем всеки оскъден слънчев
лъч.
Пролетта и лятото са великолепни, но те са само четири
месеца, след които идват над двеста
дъждовни дни. Вярно е, че градината с цветя и храсти около къщи е добре
поливана цели шест месеца, но ние не сме растения, как да се отървем от дъжда?
Комфортът на цивилизацията не ни спасява. Вече искаме
открито синьо небе с много слънце, свежест и топлина. Не искаме чадъри и
непромокаеми дрехи.
А за къде сме тръгнали? За кога?
За Аризона, топлият слънчев щат. Колко е хубаво да станеш сутрин и да се потопиш
в басейна. Да седиш с мокър бански костюми за прохлада и да си пиеш кафето.
Знам какво ще чуя.
- Вие луди ли сте,
как ще живеете при 30°С четири месеца? На тази възраст хората ....
- Ние вече десетина години прекарваме там летата и ни
харесва. Ще поживеем и ще видим, но... няма връщане, това е „последният влак”.
Не, не е последният, за него не мисля, той е грижа на Всевишния, а моята е
колкото мога повече да взема и дадем в моя живот.
