Поглед към далечното минало

                                   

Вървя със съвремието, което ни  доведе до взаимна „изолация“, домашен „арест“ и „on-line” контакти. Това е, не подлежи на обсъждане, трябва да се надживее и толкова. За щастие повечето  хора са  реалисти и могат  да разграничат политика от медицина.  

Умният вирус отива при любителите  на „човешки права“.  Около 90%  от жертвите на Делта вируса идват от „свободолюбивите“. 10-те %  включват тези, които не могат или не искат да се ваксинират. Какво да се прави, свободата е нож с две остриета и тя си има „своите  езуити“. 

Да не забравя, хората от моята възрастова група трябва да са благодарни на  маските, които покриват бръчките ни, а  с  дрехите криво ляво се корегира това-онова. 

Когато човек си седи повече вкъщи какво може да  прави? Върти глава и търси. Ако не намери нещо интересно напред се връща към миналото.  

Това сме ние, пътешествениците. Тези дни намерих в архивите един куп снимки, услужливо подредени във файл “Отвсякъде по малко през последните 20 години.” Те, като че ли вдигнаха тежката завеса на моята самоизолация и ме стимулираха за писане. Доста  от снимките са публикувани в десетките ми постове, но има още, каквото ми липсваше си набавих от медиите.

Стига за това,  насочвам се към  Турция и Гърция - нашето първо пътешествие с кораб. 

В далечното минало ни се отвори възможност за няколкодневна организирана екскурзия с кораб. Нещо съвсем ново за седемдесетте години в България. 

Винаги сме обичали да пътешестваме на свободни начала, 

но подобни кратки екскурзии в страни като Гърция и Турция се нуждаеха от опит. В тези години ние имахме само желание и книжна информация. Така че, благодаря на 

случая.

Освен това, организираните екскурзии тогава включваха посещения на културни и 

природни обекти,  запознаване с градовете и околността. Нали затова бяме отишли. С левчетата, с които ни изпращаха в  чужбина и това ни стигаше. 

 С жадни очи се взирах в бреговете. Все не вярвах, че мечтата ми да пътувам по света се  материализира. Наистина ли съм тук на този кораб, на тази палуба, сред водите, които делят Европа от Азия? 

Акостирахме на истанбулското пристанище. Напуснахме кораба пълни с ентусиазъм, настанихме се в големия автобус и „завоеванията„ започнаха. Тайнството на Света София и Синята джамия, богатството на палата Топкапия, многолюдието, многоцветието и изобилието  на Капала чаршия. Бяхме смаяни и как не, това беше частица от другия свят. И как така тези хора бяха опазили толкова много от това, което историята им беше оставила, а ние - не, и как така тези хора живееха по-богато, а ние – не,  нали и ние работехме?

Обиколихме стария  и модерния Истамбул само за два дни и натрупахме  още една гора от впечатления.  Даже ни заведоха на бар Керван сарай. Беше нов, интересен свят за мене, а пък за мъжа ми… Предполагам и на екскурзоводите им се харесваше, затова ни заведоха там .

 Друго, което дълбоко ме впечатли при обиколката ни из Истамбул, беше приликата в архитектурата на къщите в старите кватали с тези в нашите подбалкански градове. С такова родолюбие и гордост се разхождах из Копривщица, Сопот и в Стария град на Пловдив Нещо в мене се счупи, нещо беше откраднато от мене. 

Подобна архитектура  имат много стари къщи и в Картахена, Колумбия, но те не бяха свързани с турското присъствие в България.

                        

                                                

 

Зашеметени от гледки ни прибираха внимателно в автобуса, да не би някой да изостане. Дните се изнизаха като няколко минути. Уви, нямам дигитални снимки от тази екскурзия.

Бяхме пътували из бившата Югославия и Румъния, но Гърция е съвсем друго, тя беше  забраненият плод за нас, страна от другия свят. При това, тя често беше обект на разговорите на двете ми баби, седнали на кафе в хола. „ за добрите стари времена противопоставени на обеднялата социалистическа действителност“. Тогава, аз първолачето, слушах с недоумение, защото учителката говореше обратното. Естествено че реагирах, но бабите ми се смееха и ме заплашваха да ме интернират на остров Родос – да бяха…

Да рееш поглед около  божествения Акропол, да съзерцаваш Кариатидите  и Олимпийския храм на Зевс - дъхът ми спираше.

Подобно преживяване имах по-късно, когато  пред мене 

се откри смайващата  широтата на водопада Игуасу, разположен на границата на Бразилия и

Аржентина. 

 

                                                                                      

. 

 

Завладяващи гледки  на природното творение, съпоставено с плода на човешкия гений. Еднакво величави!  Водопадът Игуасу  не е така популярен както Ниагара, но според мене не отстъпва.

Заради такива  моменти минавахме през какви ли не затруднения в нашия живот. Наградата е била безцена и е за винаги в съзнанието ни.

 

                

 

 

     

 

                                                                                  

 

 Акрополът е хълмът на боговете, който се издига над Атина достатъчно, за да го видим  отвсякъде в цялата му красота. Замръзнахме пред  великолепния Партенон, най-впечатляващата антична сграда, построена в чест на богинята Атина Палада. Петдесет и шест масивни колони носят величествената арка на покрива. Когато гледам какво е останало от такива невероятни паметници, изпитвам възхищение и болка, защо светът е трябвало да се раздели с много от  тях и да опази някои съвсем безлични творби? .

Бяхме на хълма в ранна сутрин, когато няма туристи и когато страничните  слънчеви лъчи озаряваха  храма. Мистична гледка, мислиш си, че си сред самите богове.

Не е много уместно да публисувам тази снимка от Гугъле. Какво да се прави, за  обогатяване на информацията ще престъпя правилата. Снимката по-долу е на сграда -  абсолютна реплика  на Пантеон. Тя е построе 200 години след оригинала  в щата Тенси, за да се прослави град "Атина на юга", сегашният Нашви.

По същият начин, години по-късно, нашият екскурзовод ни заведе пред Тач Махал в 6 ч сутринта и ние го видяхме бледо розов като лебед, който плува сред леката  мъгла. Уви, снимките са само спомен за това, което си почувствал в момента.

  

 

 

                                  г

 

 

 

                                                            

                           

 

 

 

Специалистите препоръчват гладката на Партенона при пълнолуние, но ние бяхме препълнени от щастие и с това.

 От грандиозния храм на Олимпиеца Зевс е останало толкова малко и нищо от колосалната дървена статуя на Зевс, която е била покрита цялата  със слонова кост и злато. Достатъчно. И това ни изпълваше с чувство на задоволство и уважение към далечните  творци.

Българите живеят в сърцето на свещени земи. На където и да погледнеш из Балканския полуостров, ще срещнеш следи  от великолепни паметници на изкуството, в които  ние винаги сме били съпричастни. Колко от тях сме открили и възстановили?  Е доста, и после  някои са изнесени от страната…

Странно, че други народи се гордеят, а нашата нация къде е? На тези мисли ме наведе Дионисиевият театър и Олимпийският стадион. И двата  са люлки на големи събития в античната история, полагането  на основата на гръцката драма и Олимпийските игри.  

Веднага пред очите ми застава скромният мраморен открит театър на пловдивското тепе. Той  също функционира. Аз бях щастлива да гледам операта Аида там една вечер. Беше чудесно преживяване.

Разхождахме се по плоштада Синтагма, просторен, пълен със светлина, лукс  и живот. Това е сърцето на Атина, тук е и гробът на незнайния войн. На всеки кръгъл час чудато облечените гръцки часовои отдават почит на загиналите. Странно е това наше човечество, първо се убиваме с милиони и после си отдаваме почит..

И досега съжалявам, че посещението на Коринтския пролив се отложи. Помирих се, но все ми се   вярваше, че като живеех близко до Гърция, ще ми се отвори път. Вярвайте ми, “Second chance” няма много често в живота, каквото направите в момента, това е.

Сега, след много десетилетия, попаднах на корабна екскурзия из гръцките острови, Родос, Санторини и още два. Чудесна! И без това ми беше време да видя близките си в България. Колко му е да взема кораба от Атина… 

Уви, дойде новият вариант на вируса - Делта  и  пак чакане и надежди.. всякъкви. 

 

 

 

 

Поредната или последната

                                                     Поредната или последната

                              

Едно е сигурно, това е последната ни голяма екскурзия. Благодаря на съдбата, която ни позволи да я прибавим към нашите щастливи пътувания около света Тя е третата ни обиколка с кораб, този път в Южна и Централна Америка – Колумбия, Панама, Хондурас, Белиз и Мексико.

Не ни липсва опит, всичко е добре организирано до ден и час, билетите и паричните знаци са в  чантите  ни и ние летим към  Чикаго. Не напразно този град носи името „Град на ветровете“, но има още - и на снежните бури. 

Неспирна вихрушка заземи всички самолети на летището за повее от 8 часа. С това изчезна  всяка надежда да хванем кораба Norwegian Pearl от Маями. Последваха много телефонни разговори и тичане  по гишетата на различни авиокомпании, докато най-после се намерихме в салона на едно летателно средство. След няколко минути се появи стюардесата и с най-ласкавия си глас ни помоли да напуснем самолета, защото пилотът не дошъл… Суровата зима на Северна Америка не се шегува.

Вече летим  към Маями, стиснали здраво следващите билети, които ще ни отведат в Картахена, Колумбия. Там трябва да  хванем пропуснатия кораб.

Настройката  за пътуване към топлата  многоцветна Централна Америка започва с кораба. Той е така нагизден отвътре, както и от вън .

Това е най-продължителното ни „летене“ от Финикс до Маями – 40 час без да спим, защото промените в  разписанията на самолетите ни държаха на щрек непрекъснато.

Нашият самолет кацна  първо в Богота - един от трите милионни градове и столицата на Колумбия - страна с дълго съществуване. Напомням само, че историята на Южна Америка се гради в тясна връзка с испанската корона и че  независимостта на Колумбия идва едва 1819 година след около 300 г  чужда зависимост. 

Казват, че Картахена е най-хубавият пристанищен град на Карабско море. Това е дълбоко оценено не само от европейските заселници още 15-ти век. То   било предпочитаната „работна площадка“ за пиратите. Много злато и скъпоценни камъни са „сменили“ собствениците си, ако последните изобщо са останали живи. 

Затова по това време на брега се издига една от най-големите испански крепости Сан Фелипе де Баргас, най-запазена и до сега.

Кафето е още едно богатство, за което европейците са научили тук. Ако не, те и досега са щели да си пият какао с много захар, като израз на голямо благополучие. И.. най-после стигам, до дрогите. Тук е седалището на най-богатия дръг дилър в света, Пабло Ескобар. Човек с много “объркани чувства,” който построил голям квартал с училища, болница, стадион и магазини за съгражданите си, но той не се поколебал да организира операция, при която  загинали 400 души и пострадали 1700. 

Да, но тази страна е дала  на света големия писател  Габриел Гарсиа Маркес, носителят на Нобелова награда и автор на една от книгите, които така обичах  навремето -  Сто години самота. Казвам обичах, защото от години се страхувам да препрочитам любими романи.

Не съм голям фанатик на киното, но от уважение към Колумбия споменавам и името на София Варга, холивудската актриса с най-високото заплащане за 2019 година. Допада ми хубостта й и нейният артистичен стил. Доста ми омръзнаха русите дългокоси красавици с техните преплетени походки и невинни, бленуващи погледи и най-вече подути устни. На мене, ама попитайте когото трябва и ще чуете обратното.  

Наехме  хотел в курортната част на града, която с нищо не се различава от американските си събратя. Разположена е на живописна полуостровна ивица и морето се вижда от двете страни на хотелите. 

Вечерта , доста уморени, поседнахме на прохладната  терасa на 14-тия етаж  Блестящите жълти и сини светлинни отражения  на Стария град, отвъд залива,  трептят във водата. Те  почти докосват  нашия бряг,  великолепно! 

Ако не искаме да заспим в асансьора, след около две денонощия безсъние, трябва да се приберем в стаята си. Едва достигаме леглата, простираме уморени тела и потъваме в дълбок сън.

Куфарът на мъжа ми остана някъде из летищата и  застрахователната компания му позволи да си купи необходимите неща за една седмица. 

Не е все едно да позволиш на  жена или на мъж да си набави необходимите принадлежности „за сметка на Компанията“… Мъжът ми свърши много бързо. Заяви, че нямало защо да мъкне пак много неща.  С това пристъпваме към основната програма –  обиколка на курорта и плажа на Карибско море. Морската вода не е много привлекателна, но нали е карибскар и такива неща не се повтарят решаваме да се потопим. Голямо удоволствие! Забравяме мътилката и плуваме на воля.

Поредната или последната екскурзия, втора част

 

 Наехме такси и поехме към  Стария град. ЮНЕСКО има грижата за всички уникални сгради тук. Късметлии сме, имаме  добър гид. Той маневрира умело из тесните улици и претъпкани паркинги, обикаля с нас и ни разказва интересните  истории, които не  могат да се  намерят в книжки и проспекти.

    Не знам колко ли катедрали съм посетила в живота си из този широк свят, но истината е, че ентусиазмът ми не стихва. Нали там е мястото, където се събират заедно две неща, които обичам - музиката и изобразителното изкуство. Този път ще минем без снимки в катедралата,  забранени са. Затова пък изобилието на цветове и форми наоколо не ни дава мира.

Т

Трябваше ли да стигнем чак в Картахена, за да видим чардаците на Копривщица? Разликата е пак в цветовете. И ние българите сме сред националностите, които се страхуват да оцветят къщите си. Сиво, бежово, бяло, жълто  и черно – до тук. Вижте какво става в Южна Америка – тържество за очите! И така беше в Чили, така беше в Аржентина, в Мексико, Коста Рика  и другаде. Южни рожби - обличат се искрящо, живеят в шарени градове и ядат пикантна храна. Сигурно рядко са тъжни.

           

           

   

Интересно, от къде е  това национално  самочувствие да се мислим за уникални? Като бяхме затворени в топлите прегръдки на социализма и като нямаше и Интернет, си мислехме,  че ще учудим света с нашите песни, с нашите шевици, баници и туршии. Единствената разлика е в имената. Добре, че са изкуството, езикът и историята, те ни правят нации. В тази дефиниция се добавя и религията, но броят на атеистите е голям и обърква националното самоопределение.          а                     

Жълтата сграда - Ла Боведас, прилича ли ви на склад за амуниции? Построен е също през 17-ти век и след много промени се е превърнал в покрит пазар – огромен капан за туристи, от който може да се излезе зашеметен от изобилие и шум, с   най-малко две покупки във всяка ръка.

                                        Може би не сте виждали скулптура на стара туристическа обувка, но ето в центъра на Картахена има и това. Тя е посветена на колумбийския поет Луиз Карлос Лопес, който е написал хубава поема за своя град . Преданите съграждани го увековечили. Аз загубих моите снимки и взех една от Гугъл. Нали целта е да я видите, без да се ровите из сайтове.

Ще ме попитате защо не споменавам нищо за природата, защото толкова често съм споделяла очарованието си от Южна Америка, че реших в този пост да добавя само моето заключение. Тя, богатата, силната, дашната южна природа е създала южняшката душевност. За нас остава да благодарим.