Mисли

Не знам как е при другите, но в мене с възрастта се появи едно нарастващо безразличие към хората, което искам да споделя с моите невидими и мълчаливи събеседници.
Като погледна назад си давам сметка, че така съм се пазила цял живот от разрушителната сила на омразата. Отдалечавала съм се от тези, които не харесвам, преди да станат сериозан дразнител за мене. Ако не мога да го осъществя физически, то поне духовно. Въоражавала съм се с две чуства - безразличие и неуважение към тях. Девизът на Хък Фин, героят на Марк Твен “ Ожесточавай се” е разрушителен за мене. Много малък брой близки са останали извън класацията ми. За тях важи друго - всеотдайност и търпимост до колкото е възможно.
Една от моите най-мили приятелки, Милка, имаше израза “ Нямам време за простаци”. Тя беше интелигентна, кротката, тиха и трудолюбива жена, която постигна много в живота. Гласът и погледът й галеха. Такива хора са лесна жертва на грубостта, и този необичаен за нея израз сигурно беше нейното разтоварване. Възприех го и ми помага много. Той е алтернативата, когато нищо друго не ти остава - затваряш душата и очите си.
  Предварително знам човеколюбивите цитати, които се очакват, при подобно излияние. Вярвайти ми, инвестирала съм сили, чуства и труд в много връзки с различни хора и не случайно съм дръзнала да правя подобни заключения. Мисля, че за да ги направиш, трябва да си поживял доста и видял много, да обичаш живота и да търсиш път да го изживееш по свой вкус, без да ангажираш хората, с които не си хармонираш.
Наблюденията ми върху отношенията между американците напълно потвърдиха моите изводи. Те са винаги любезни, усмихнати и готови да правят малките услуги, които се изискват от едно добре организирано човешко общество. Стоят далече от конфликтни връзки, даже и с най-близки хора. Аз не мога да достигна чак до това “съвършенство”, макар да си обещавам, може би някой ден….

Пак тя, обичта към морето

Разказах ви за някои от незабравимите лудории на младостта ни по Черноморието, но аз още не съм свършила с моретата. Сега си давам сметка, че нашите пътувания из Европа от 1972 г до 1978 г ни позволиха макар и за малко да поплуваме в Адриатическо море край Харватско по пътя към Италия и в Мраморно и Егейско море край Турция и Гърция.
  Средиземно море беше нашето море-мечта. Като дете си го представях синьо, топло и спокойно, цялото обиколено от портокалови гори. По бреговете му виждах да се разхождат красиви и щастливи хора - рая, нали. Всичко недостъпно е привлекатеклно. Имахме щастието да отидем няколко пъти в Италия.
През 1972 г излезнахме за първи път на запад от българската граница с кола и попаднахме в съвсем различен свят. С нашите приятели Катя и Веско бяхме обаяни не само от природата на топлия италиянски юг. Впечетляваха ни хубаво уредените градове, чудесните шосета, да не говорим за магазините, ресторантите, хотелите и къмпингите. Видяхме за първи път уважение и респект към купувачите.
Още финикийците са открили, като са въвели употребата на пари, че ще получат повече от клиента, ако го уважат. В нашия бивш недружелюбен социалистически свят, пазаруването беше нещо като изпитание за купувача. Той не можеше открито да признае, че иска да си избере стоката и да направи този “грях” да получи май-много за своите пари. Дотолкова бяхме неподготвени и поласкани от вниманието на италианските търговци, че в началото няколко пъти излизахме от магазини с покупки, които изобщо не ни трябваха. Гледахме смаяни хубавите дамски облекла, обувки и украшения, радвахме се на многото домашни пособия, за които не сме и мечтали. Всичко от хубаво по-хубаво, но не и за нас. Ние бяхме хората от другия свят, за нас нямаше шанс скоро да живеем по западен маниер, но бяхме доволни да “вкусим” макар и за малко живота на свободния свят.
Чудя се що за сила и морал са тези на управляващите и преди и сега. Да намериш всички позволени и непозволени средства, да ги облечеш в закони, които да опазват правото на сладък живот само на 1-2% от населението. И още по-странното е, че законите така хубавичко са оплели останалите, че те сами се контролират и ограничават. За закона остава да се грижи само за престъпниците и хората с психически проблеми. Ако някой от добрите хора дръзне да наруши правилата на играта, той веднага се причислява в проблемните групи.
Лимитираните средства, с които разполагахме ни позволяваха да спим предимно в къмпинзи. По същата причина се опитахме за по-малко време да видим много неща. Преди да стигнем в Рим. нашата програма включваше посещения във Венеция, Верона, Милано и Флоренция, а след Рим трябваше да видим Неапол, Помпей, Везувий, Пиза, Генуа и…и. Не се очаква сега след 40 г да опиша видяното. Единственото, което и до сега топли душата ми и сигурно тези на Станчо, Катя и Веско е преклонение пред изкуството и пред вечността на човешкия гении. Завиждам на всички народи, чиято съдба ги е дарила с толкова богато духовно наследство. Прекланям им се, че са го опазили.
Вечният град - Рим . Ако трябва да избера три града в Европа те са Рим, Париж и Лондон, но обичта ми си остава за Рим. Нещо като първата любов. Под топлите грижи на наши италиански приятели изкарахме няколко активни дни в обиколки на паметниците, площадите, галериите и градините на Рим и Ватикана, които “нито един турист, който се уважава не трябва да пропусне“. Наслаждавахме се на италианската кухня, представена ни от домакинята по най-сполучливия начин. Порадвахме се на великолепното италианско кафе и след 10 дни потеглихме отново.
Скоростните шосета лесно ни доведоха до следващото съзвездие от желани градове. За няколко дни пред изумените ни очи се разстла хубостта на Неапол и страхотията на Помпей. Преклонихме се на безмилостния Везувии. Спомням си, че ни беше токлова топло сред напечените улици, че накрая жадувахме за хлад и покой. Той се появи наскоро - Соренто и морето. Отново до водата, до прохладата. Отново ласките на вълните. От Соренто взехме корабче до Капри. Сигурно никога няма да видя вече по-синя вода и толкова много хубави морски гледки. На път за там нашата приятелка, Катя се чустваше много зле от морската болест и заяви, че няма да стъпи повече на този кораб. Тогава Веско, съпругът й, човек с великолепно чуство за хумор я попита какво е наумила, дали иска да става “невъзвращенка” и да си живее в Капри за винаги, защото изборът й би бил добър. Въпросът дойде така на място, че големият смях разсея симптомите на морската болест. Отделихме малко време за Соренто и бреговете наоколо, утешавайки се, че ще ни се отдаде и друга възможност.
През 1978 г семейно обиколихме италианската и френската ривиера. Посетихме няколко плажа, за да се убедим, че французите не само нямат хубави пясъчни плажове в този район, но са лишени и от великолепните цветни градини на италианците. Не напразно преди да напуснем Италия прочетохме надпис “ Тук свършва италианската ривиера и цветята”. Каменистият бряг след границата ни убеди в правотата на изявлението. Чак в Кан и Ница човек можеше да се почуства на плаж. Да си призная, нека пак да отида на тези брегове, ще преживея щастливо на френската Ривиера и без пясък.
По време на същото пътуване дойде ред и на Португалия. Имахме много малко време за плажа и ледените води на Атлантическия океан, но сърцето не ни даде да ги отминем. Нашите цели тогава бяха градове, галери, изложби и архитектурни паметниц, защото показвахме западно-европейското изкуство на дъщеря ни, тинейджър, който учеше в Художествената гимназия. Чуствахме се уморени, бяхме пресекли вече половината южно-европейски странии и бяхме зажъдняли за по-дълга спирка. Трябваше да се отпуснем някъде, да се потопим в морето и да се отървем малко от затворено пространство на колата. Намерихме всичко на френския бряг, край Бискайски залив. Макар, че водата беше много мътна, но поне топла, прекарахме цялата сутрин в плуване и игра с вълните. Разходихме се, попекохме се, преспахме и на сутринта с пресни сили поехме по нашия маршрут.
По време на нашето пребиваване из Португалия не мислехме, че в бъдеще ще се радваме на далече по-приятни срещи с Атлантическия океан. Случи се, отидохме в Ангола, в град Бенгела на брега на Атлантика. За разлика от Мозамбик, този път живеехме на западния бряг на Африка и бяхме дарени с безкрайната красота на залезите. Радвахме се на тези божествени спектакли всяка вечер, когато не беше облачно. Оставаше само да изберем откъде да гледаме, от балкона, или от нашия плаж, само на 200 м от жилището ни.
Може би защото живеехме в по-малък град, или защото бяхме за втори път в Африка, адаптирани към езика и хората там, но имахме повече време за контакти с природата на този континент. Всяка събота и неделя прекарвахме по плажовете. Имахме няколко възможности и въпреки, че бяхме 2-3 г. там, не ни омръзна. Какво ли не опитахме. Имаше моменти, когато морската вода беше по-топла от въздуха. За да се разхладим, се гмуркахме към дъното и търсехме по-хладни водни слоеве. Или намирахме студени течения, нареждахме се в редица по протежение на хладната струя и плувахме докато се охладим и уморим.
Опитвахме си късмета с риболов, но и там покрай анголските брегове пълни с риба нашето семейство на несръчни рибари, успяваше да улови само 2-3 . Това не е лесно, всички рибари се чудеха как го “постигаме“. Не се притеснявахме, нашите приятели Васко и Петър ни хранеха добре, имаше и за подаряване.

Една вечер отидохме в залива на съседния град Лобито, поканени от собственик на яхта да ловим по-едри риби - щпаги. Те са около 1 м дълги, тънки сребърни с продълговати глави и дълга редица остри иглести зъби. Да не им паднеш в устата. Като ги издърпваха от водата се премятаха и кривяха във въздуха, да не си им насреща. Нашият домакин доста се безпокоеше шпагите да не ме наранят. Изглежда, че аз приложих пак същата техника, да държа въдицата във водата, но да я пазя далече от рибите…Представете си още от 70-те години аз съм “опазвала” рибите от безогледното ухищожение само че, не съм го осмисляла. Нещо като сегашните богати собственици на яхти, половин ден обикалят океана, уловят някоя голяма риба, снимат се и я пуснат на свобода. Дали не я целуват от умиление? А какво да кажем за наранената й уста? При мене поне нямаше такива фалове.
Понеже съм описвала приключенията ни на Зеления остров, сред Великия коралов риф на Австралия и Мексико край остров Козумел на Карибско море в моите книги, не смея да повтарям, но и те са в моята златна морска колекция. Сега, когато живеем на 10 мин от морето и ходим най-редовно можем само да го съзерцаваме. Не ни и хрумва да ловим риби и раци, с което се забавляват много местни жители. Чудя се какво е имала природата против нас, защо държи толкова студена водата на целия наш западно-американски бряг? Толкова живописни пейзажи могат да се наблюдават, хубави плажове има достатъчно, но какво да правим на тях? На юг хората могат да си направят басеин на брега и да плуват, но тук за 2 м. в годината, когато температурите едва достигат 26-28град. С не си струва. Сега се изхитрихме, лежим на пясъка препичаме се като чирузи, сядаме в колата и право на закрития басеин на спортния клуб до нас. Седим във водата, докато поемем и последната загубена капка вода.
На пролет се каним да ходим отново в Мексико, Нуево Вайарта, където да прекараме с внука 2 седмици. Нищо не е ново за нас там, но курортът е хубав и добре организиран. Създадени са толкова много интересни неща, че докато минеш през всяко забавление и дните са изтекли. Няма защо да ходиш много-много из градчето и да си търсиш белята в срещи с наркотрафикантите, ако изобщо ги има в този район. В обширен добре ограден и охраняван терен са построени около 10 многоетажни хотела с всички добавки, които могат да привличат клиенти. Конкуренцията е наоколо и прави възможно всичко. Десетките курортни комплекси са наредени като огърлица край морския бряг. В нашия курорт има изкуствена река, която обикаля около парка и 6-те басеина. Водата се движи от мощни помпи. Курортистите, седнали в големи полиетиленови пояси се придвижват бавно по течението. На друга, по-истинска река можеш да караш каяк, или да се качиш на малка яхта и да стигнеш до големи също изкуствени езера. Видях как ги правят. Покриват с плътен черен полиетилен добре валираното легло на бъдещото езерото или реката и ги пълнят с вода. Никакви цименти, шлюзи и пр. Лесно и евтино. За малките курортисти и останалите има малко шарено влакче, което транспортира гостите до различни точки на курортното селище. Собствениците на тези комплекси са до толкова увлечени в старанието си да спечелят гости, че и на балконите на сградите, от слънчевата страна има квадтатни басеинчета 2 х 3 м., където можеш да седнеш и да се разхлаждаш. Няма и съмнение кой най-дълго престояваше там - нашият Лио. Само детските филми можеха да го извадят от водата доброволно. Смятам,че и сега ще е същото.
Курортът Майан Палас е на брега на Морето на Кортес, което е спокойно и топло, но в тези води не само хората се чустват прекрасно. Добрите майки-акули идват в неговите приятелски простори да отглеждат рожбите си. Затова и ние както повечето хора предпочитаме да плуваме в басеините.
Снимки на залези по морето на Кортез? Прекрасни! Имаме пълна колекция изгледи, направени по всички точки на този морски бряг - Мазатлан, Кабо Сан Лукас, Порто Вайарта и Нуево Вайарта.
Тъй като съм на “вълна” Тих океан трябва да добавя и Хавай. Та това е на втората страница от книгата на моите детски мечти. Хавайското море с хавайската музика. Има само едно непредвидено отклонение. Хавайците не се точно каквито ги описваха моите мечти. Те са нисички, набитички, малко по-късокраки от изящните същества на моето детско воображение. Вярно е като танцуват, сякаш плуват, но в танците им има доста еротика, което още отсъстваше от спектъра на ранното ми юношество.
Не е моя заслуга фактът, че бяхме в Кауа-й, най-зеления от хавайските острови, но определено заслужаваме похвала за най-дълъг престой на плажа и във водата. След закуска поемахме към набелязаното място и прекарвахме там до вечеря, като се изключи краткия превоз през този малък остров.
Напоследък все по-често може да се срещне в пресата оригиналното хавайско име на острова. Хареса ми тази идея, затова ще го използвам в разказа - Кауа-й, вместо Кауай.
Макар,че бяхме на острова 3 пъти около 2000 г и спомените ми са доста избледнели ще добавя няколко реда за красотите на този земен кът. Много филми са заснети на неговата територия, която е букет от красиви планини и океански брегове. Даже и всеизвестният Джурасик парк е правен тук. Не бяхме виждали ваканция на море от 3 г и представете си нашата радост да се окажем на най-красивия от Хавайските острови. Планини, изграждани с хилядолетия от вулканичната активност. Едва ли скулптор би могъл да създаде толкова необичайна планинска гледка. Гледахме с невярващи очи 700-1000м дълбоки каньони, чиито планински склонове бяха накъдрени като гиганска пола от солей, разстлана от хребетите до дъното на каньона. А цветовете? Дървета, храсти, треви и мъхове бяха оцветени в цялата зелена, кафява и жълта гама. Даже скалите не бяха само един цвят. Те се състезаваха с растителността. В някои моменти не бяхме сигурни дали дадено петно в пейзажа е храст или скала, толкова шарени бяха. От всичко най-необичайни бяха мащабите. Представете си високи плисирани склонове, започващи със силно назъбени хребети, които се спускат направо в морето. Даже вълните бяха очаровани и с огромен ентусиазъм и сила се разбиваха в крайбрежните скали. И цялата тази гледка за нас и още вероятно 1-2 милиона щастливици?
Признавам си, Кауа-й е първото природно чудо, което надмина многкратно моите детски мечти. Аз мисля в цветове и звуци, така и сънувам, затова не всичко от действителността е достатъчно богато за мене.
Може и да не повярвате, но има и такива компании, които не плащат много големи заплати, но предлагат добри бенефити и с това задържат служителите си. Такава беше и компанията, в която работих няколко години. Нейната собственица беше една млада, умна и много добре възпитана японка. Тя беше започнала бизнеса веднага след колежа и за 10 г, когато аз отидох там, вече беше милионерка. Някой хора се развалят от парите, но тя не беше в тази група. По японски маниер тя поддържаше много приятелски отнишения със служителите си и за повечето от тях, те бяха взаимни. Подаръците за Коледа и рожденните им дни и посещения по ресторанти при различни случай бяха редовно явление в компанията.
Мене ме привличаха ежегодините едноседмични, платени посещения в Хавай. Като казвам платени ще трябва да уточня : път, хотел, кола на рента, гудбай - парти в скъп рестотант и….400 долара за напитки. Разбира се, че с това тя намалява данъците си, но аз вече съм тук толкова години и не съм чула много хора да го правят. Напротив всеки долар, който се насочи към служителите им ги прави все по нещастни. Ще чуете често израза “ Аз работя за моите служители.” А какво те изработват за работодателя? Това е за друг разказ, не искам да си развалям настроението.
Бяхме настанени в 3 стайни апартаменти по 2-ма в стая - семейни, или приятели. Нашите морски преживявания започваха с отваряне на очи. Пред балкона, където закусвахме беше морето. През нощта то много звучно ни напомняше за своето присъствие. Близостта до водата предлагаше забавления, защото морските обитатели там все още не се страхуваха от нас хората. Бяха научили, че нашата храна макар и неекологична и вредна за тях е много вкусна и пада от небето, т.е. балконите. Въпреки забраните да храним риби и животни, ние всички трупахме по малко грехове. След закуска поемахме на някъде, заредили чанти със сокове и сандвичи. Седемте дена се изнизваха като един миг и ние се връщахме от Кауа-й по-добри, отколкото бяхме отишли.
Чудя се след като мислено обиколих европейския бряг и двата океана около Америка, какво остана? Да, само водите край Аляска. Знам, че те са великолепни, бяхме с кораб на екскурзия там, но са много студени. Малко съм недоволна от тях, защото те охлаждат океана чак до Сиатъл и по надолу, а вие знаете, ние хората винаги “дърпаме чергата” към себе си.
Не съм сигурна, че мога да предложа  хубави снимки от нашия ранен туристически период на цветната фотографиа на филми, но след 2001 имаме много дигитални. Дано ви се харесат. Не ги надписвам, продължавам да мисля, че не е важно коя снимка, къде е направена, важно е атмосферата, доколкото сме я хванали.