Водата - голямата ми радост

            

 

 

 

 

 

 

 

 

 

            

           

            Когато дъщеря ми беше малка винаги  имаше по  нещо “най-льобимо”  За мене е същото.  От всичко, което най-обичам водата е на 1-во място. Другото идва и отминава, но водата, слънцето и музиката са  за винаги.   Най-често първите две вървят заедно, нали затова ходим на море,  но когато се добави и музиката, за мене настъпва раят.

            Всичко започна от басеина на Софийската минерална баня, където се учих да плувам като дете. В тези години на вечни ограничения, вместо да ни учат да плуваме, ни пълнеха главите със забрани. Не трябваше да скачаме, да  се пръскаме и викаме и много други „ не”, които скоро ме насочиха към басеина в Борисовата градина. Там позволяваха всичко и затова басеинът гъмжеше от весели деца и младежи. Не можеше да протегнеш ръка или крак, без да блъснеш някого.

            Скоро това се замести с истинското удоволствие, срещите с морето. Мястото на простор и свобода, това е за мене морето. Ходех като студентка всяко лято и седях във водата, докато тялото ми посинее от студ, въпреки лудориите.

            Скачали ли сте вечер от моста на варненския плаж, когато има планктон. Малко трудно ми беше да се отблъсна от моста, да полетя към черната неизвестност на водата и да потъна до дъното.  Затварях очи  за секунди и политах. Възнаграждението беше взривът от искри на планктона около тялото ми. Фосфоресциращите  ми ръце и крака  оставяха светещи зелени дири във водата наоколо. Естествено, картината се допълваше от звездите на варненското небе. В някои моменти ми беше трудно да позная къде е хоризонтът  и  от къде започва блясъка на планктона.         

            За наша радост имаше с кого да споделимe обичта си към морето. Бяхме три приятелски двойки, младоженци, от които ние бяхме най-“пресните” - на свадбено пътешествие. Като начало се настанихме на най-дивото място, на пясъка край  морето. Ако човек иска да почуства морето отива на къмпинг и си слага палатаката до водата. Тогава му трябват само няколко чаши питейна вода и всичко друго идва от Всевишния. Банята, сутринната гимнастика и даже рибата за обяд и вечеря. Да и пералнята… обличахме дрехите за пране една по една и плувахме докато станат чисти. Не беше трудно, защото найлоновите дрехи се бяха  появили съвсем наскоро у нас.

            Бяхме разпънали палатки под едно  голямо дърво,  което  не само ни пазеше сянка, но даваше подслон на   хор от птици. Милите, те се надяваха да ни смаят с великолепните си сутрешни изпълнения, но уви ние хващахме тези, след втората им закуска.

            Като се наситихме на уединението и благодатите на самотното море, решихме да отидем на юг.  Както се очаква за тази възраст, спонтнното решение дойде в късен следобед. 

Шофирахме докато вече нищо не се виждаше. В тези години българското крайбрежие изобилстваше на диви места. Отклонихме по някакъв страничен път и  си избрахме  едно място на  полянка до чешма. Бяхме уморени и набързо опънахме палатките. Припълзяхме вътре в тъмницата и заспахме мигновенно, упоени от ромона на чешмата. Събудихме се, когато топлината на слънцето стана нетърпима. С четките за зъби в ръце, по бански се измъкнахме от палатките… Бяхме на селския мегдан, до чешма с голямо корито за напояване на конете.  Наоколо се бяха настанили няколко  скучаещите старци от селото.  Търпението им бе възнаградено и 4-мата бяхме с бански, за които не беше изхабен много плат, нещо необичайно за българските села на 60-те. Мисля, че учудването беше взаимно. Измихме се бързичко, облекохме се, прибрахме багажа и поехме към селската кръчма за закуска. Нашето място тук не беше подходящо след това представление, отгоре на всичко нашите съпрузи си бяха пуснали бради и кръчмарят не ни хареса. Отидохме чак до града за храна.

            Вече беше дошла ерата на подводничарството, затова ние  носехме 3 комплекта шнорхели и плавници, които използвахме на смени. Беше ред на дамите от компанията. Ние се насочихме към едно доста самотно място, в очакване да видим повече риба. Вместо това, като наближихме брега видяхме уплашените лица на няколко голи “сирени”, които се бяха оттеглили на нуди-плаж. Ние бавно се приближихме към брега и за да ги смутим достатъчно, още по-бавно се изправихме.  Преди да започнат да се карат, те видяха че сме жени и се успокоиха.     

            Представяте ли си, през 60-те години жените в България още не афишираха непрекъснато меките части на телата си, разчитаха и на  други благодетели, които се намират малко по-горе от врата.

            Ако тръгнем от човешкото начало ще срешнем много голота. Условията и духовното развитие постепенно започват да покриват телата с дрехи, но за щастие хормоните са непобедими. Във всяко историческо общество намираме достатъчно одеяния, които имат необходимия изкусителен ефект.

            Не ви ли се струва комично да видите в 21 век  умна делова жена, участница във висок обществен форум с “деколте до пъпа”. Не създавам норми, но си мисля, че би трябвало да се знае  къде и кога бива или небива да се развява гола плът. Всъщност, какво е “небива”, кой определя нормите? Ами тези бикини, които се състоеха от 4 много малки триъгълничета, с които смаяхме селските старци ? Сега са на мода отново, само че задното триъгълниче е заместено и лента.    

            Ако сте се загледал в живота на мъжката половина от по-висшето човешко общество, това с големите пари, сигурна съм ще видите до поприведените плещи на някой милионер да се кипри красавица с невинни очи на ангел и сочно тяло, облечено в  стил Мулен Руж, Париж. Значи, тази техника си върши добре работата при много индивиди на нашата земя.

             Да се върна пак към младите години, когато подобни мисли не витаеха в главата ми. Изкарахме една чудесна седмица, пълна с приключения по плажовете на Южна България. Прибрахме багажа и се насочихме към по-цивилизаованите плажове - Слънчев бряг и Несебър.

            Всичко вървеше по план, към добре изпраните дрехи  в морето, се прибавиха и тези, предвидени за танци и ресторанти. Беше времето на  широките  поли с фусти и дантели, бухнали топирани фризури  и високи токове. В тази топлина не бяхме пропуснали даже и чорапите. Сигурно, за да се убедим, че не сме подивяли напълно от престоя по самотните плажове, или за да бъдем в тон с околните.

            Все пак дивото говореше още в нас. Косьо, един от съпрузите в компанията се хвана на бас, че ще скочи с хубавия си свадбен костюм от пристана на Слънчев бряг. Беше се приготвил да потъне в по-дълбока вода, но вместо това дъното се оказа на 1 метър. Той загуби равновесие от несполучливия скок, развя безпомощно ръце и седна във водата. Смехът нямаше край, а веселбата продължи в крайбрежния ресторант.  Трябваше да  “оползотворим” спечелените пари. От Косьовия костюм се стичаше вода, което озадачи келнера и околните, но след като разбраха причината  се посмяха. Главният герой на събитието получи една бира подарък от заведението. На другия ден, за учудване на курортистите, моята приятелка Ляля, трябваше да изплакне свадбения костюм в една голяма чешма на общствената съблекалня.

            И трите двойки младоженци бяхме пресни не само в кариерата, но и в това, което се нарича семеен бюджет. Мислехме си, че парите служат само за удоволствия и оцеляване…Научихме се бързо как се живее и тогава дойде по-цивилизованата ера в нашия живот.

            Вече по-замогнати тръгнахме по организираните морски приключения. В началото ходехме по почивни станции, по-късно по къмпинзи с големи и удобни  палатки и накрая с каравани. Посетихме много места, но любимото ни място беше къмпингът на село Арапия.

            Представете си един хълм на носа на полуостров. От едната страна висок скалист бряг, добър за нуди-плажове. От другата - пясъчна ивица, която загражда неголям залив. Там беше нашето постоянно присъствие.

                    Незнам има ли друго нещо на земята, което може да доставя толкова много и различни удоволствия както морето. Обичта свързва хората, ние се чуствахме като гимназисти, отишли на колония, но без учители. Не беше и трудно, ние се познавахме от годините на университета, или отнаучните  институтите, където повечето от нас работеха. Имахме дълги отпуски и стигаха за 1 м. на море и още 10 дни  за ски. Е, не бяхме много платени, тогава един професор и един милиционер взимаха еднаква заплата, да не говорим за тези по-долу, като нас. Не разполагахме с много пари, но ни стигаха за живота на това доста диво място.  Имаше само едно малко рибарско ресторантче - Капанчето и посещенията там не бяха ежедневие.        

           На Арапия хората идваха по график, сякаш са в хотел. Всеки знаеше кога и къде се намират неговите приятели и гостите нямаха край. Всяка вечер  групи от къмпингари с чинии храна и столове в ръце отиваха пред нечия палатка на “приказки”. Добре, че не трябваше да се шьофира, защото понякога почерпките надминаваха възможностите на уморените курортисти.

            Единият  край на полуострова завършваше с плитък риф, където наблюдавахме  оскъдния морски свят, останал по Черно морските брегове. Водата през август  е топла и ние редовно плувахме през залива, отиване и връщане - 1 км.
             Нашата компания беше от 6-8 души и имахме 3 уинд-сърфа. Всеки трябваше да чака реда си. Нямахме умора, след такова плуване идваше ред на сърфа и ако имаше вълни удоволствието беше доста силово за мене. Спомням си веднъж, след дългото плуване се намазах с плажно масло и се качих на сърфа. Паднах 1-2 пъти, намазах цялото тяло на сърфа и след това сигурно паднах още 20 пъти от плъзгавата му повърхност. Така се изтощих, че реших да тикам обратно сърфа. Имах късмет, че дойде подкрепление. Ако само знаете колко пъти “подкреплението” падна във водата…, добре, че аз се отдалечих навреме.

             Обикновено прекарвахме на къмпинга до 25 август и тръгвахме с първия дъжд. Широката поляна ставаше кална и морето се захлаждаше изведнъж. Така природата ни показваше, че няма безкрайни удоволствия на тази земя, даже и това, най-мокрото, най-динамичното и най-веселото имаше край.
             Всяка сутрин някой прибираше грижливо рейки, сгъваше палатки, наместваше в багажника столове, торби, куфари, чанти и спортни принадлежности. Имаше тъга в тази процедура на разделяне с “децата, с които си се налудувал” и любимото море, но имаше и надеждата, че след една година, ние същите хора ще дойдем пак на нашето  море и то ще отвори отново обятия за нас.

            Пак обичта към водата ме заведе далече, на брега на Индийския океан. Откри ми се чудесният  шанс да отида на работа в Африка - Мозамбик.  Което  ме плени веднага, беше положението на град Мапуто – на брега на Индийския  океан. Нямах нужда от повече обяснения, ще работя в университет по моята специалност и ще живея на брега на морето цели 2 години. Ура!

            Живеех на 15-тия етаж, на булеварда край морето. Всичко беше като на длан, къщите с градините, сините очи на басеините, брегът с палмите на пясъка пред плажа и то, необятното синьо пространство на бляскавата вода.   

            Не знаех кое да предпочета, изгревите, лунния пейзаж или звездите. Сутрин щом отворех очи тичах на балкона, за да потопя поглед в необятната шир на залива. Съзерцавах занемяла изгрева с цялата палитра от червено-розови и  синьо-зелени цветове на небето и морето, които си даваха среща на хоризонта. Ако успеех да се събудя достатъчно рано, можех да  видя малки пухести кълба от мъгла, да се носят над водата като призрачни яхти. Често долната половина на многоетажните  сгради беше потънала в мъгла. Те  надзъртаха над бяло-розовата пяна и правеха картината още по-вълшебна.

             Вечер идваше тайнството на големите искрящи звезди. Те контрастираха толкова силно на тъмното небе, че можеше лесно да се различат няколко съзвездия. Аз се впечетлявах най-вече от Южния кръст. Цялата атмосфера на топлите нощи  ме пренасяше в Сахара,  описвана в  книгите  на Антоан де Сенит Екзюпери -  Южния кръст и Нощен полет. Вместо тъмната вода аз виждах пустинни равнини и както всички, които свързват името на автора с Малкия принц, си представях, че говоря с него. Сама, на най-високия етаж на най-високата сграда в града, далече на източния бряг на Африка. Нищо над мене и в страни, само морето, небето и аз.

            Заливът на Мапуто е много обширен и плитък. При отлив водата се оттегля  навътре може би 1-2 км. Тогава настъпваха нашите най-колоритни неделни плажни дни.  Рачетата и рибките, които не искаха да се заровят в пясъка и ние тръгвахме навътре в морето. Продължавахме докато брегът зад нас намалее достатъчно. Лягахме в малките басеинчета вода, останала в хлътнатините по дъното. Разхлаждахме се, се печехме и се кичехме с водораслите около нас. Понякога нещо изпълзяваше изпод телата ни и ние скачахме уплашени. После разбирахме, че сме легнали върху дупките на малки, безобидни рачета и те не харесват това. Имаше време и за обяд. Такива мокри пикнизи не се случват често в живота и ние оценявахме преживяването от душа.

            Навръщане трябваше да подтичваме, защото бълбукащата вода много бързо се преместваше по плиткия бряг, а ние се прибирахме с колекции от мидени черупки и охлюви. Макар, че акулите не обичат плитката вода, която пълни хрилете им с пясък, кой знае дали някой заблуден екземпляр няма от объркване да хрусне нечии крак.

            Знае се, че Мозамбишкия проток е царството на белите акули, известни с добрия си апетит. Затова, за всеки случай си позволявахме да плуваме само близко да брега. Спомням си, тогава се появи филмът Челюсти, за да намали с месеци  мерака ни да влизаме на повече от 2м дълбочина.

            Тихите води на залива не ни задоволиха и решихме да отидем на истинския открит Индийски океан. Запасихме се с всичко за дълга еднодневна екскурзия и поехме в ранна сутрин. Пресекохме пустинни пясъчни райони, където се молехме дано колите ни да не закъсат. После пътувахме с ферибоот, сигурно от времето на Тарзан и пак трябваше да отправим молби към Всевищния. Все пак без произшествие стигнахне истинския океан. Сила и необятен простор - това е определението за водата там. Големи заоблени вълни се доближаваха до издълбания бряг.  Водата се завърташе  и с трясък се стоварваше върху оттегляшите се потоци. Толкова шумно го правеше, че не чувахме какво говорим.

            При топлината на африканското обедно слънце трябваше се намокрим, затова ние боязливо пристъпихме към края на водата. Това беше,  следващата минута попаднахме във водовъртеж. С всичките сили, които имам аз се опитах да се върна на пясъка, само 3 м от мене. Невъзможно. Слава богу 3-та мощна вълна  ме изхвърли на брега, където вече бяха простнати моите приятели…. Поне се бяхме  намокрили и охладили добре. Радостни, че оцеляхме се възнаградихме с добър обяд. Тръгнахме си доволни, че град Мапуто, нашето временно седалище беше на тихите води в залива.

 

              Опитите за дигитализиране на повечето диапозитиви от дните, прекарани по нашите морски курорти и  от Мозамбик се оказаха несполучливи, защото всичко беше много старо. Да оставим въображението да работи.

Великата китайска стена

 

                                                                                                           

Хората посещават Китай по различни причини, но това което ги обединява е  посещението на Великата китайска стена. Това в най-голяма степен важи за хора като нас, които обичат да пътуват.

 Охладеният микробус ни понесе към Китайската стена, която беше на около 70-90 километра от хотела.  Денят обещаваше да бъде топъл и безоблачен. Това звучи доста условно, защото въздухът и на такова разстояние от столицата не беше по-прозрачен. Учудващо, силният вятър, който духаше там не допринасяше никак за чистота на атмосферата, затова всичките ни панорамни снимки са мътни.

 

Нашата екскурзоводка беше една много приятна млада жена, студентка по туризъм  в местния университет и ние бяхме много доволни от обяснения, които ни даваше. Както многото достолепни китайки, тя носеше чадър и ръкавици, за да се опазва и от малкото слънце, което пробиваше през праховете.

Няма смисъл да казвам, от колко голямо разстояние се вижда стената по планинските била, нито през какви стръмни места минава и колко усилие е коствала на строителите.

Струва си да опиша много тясната линия, по която се движеха малки вагончета с форма на лежанки, конструирани само за размерите на китайци. Те  минаваха през разни полутъмни тунели, силно наклонени баири и се изкачваха  за 15 минути до върха на планината. Трябваше  да сме сръчни, защото вагончетата не спираха.  Бързо да се настаним  и затворим

предпазните колани.

 Малко, по-трудно беше ставането, там не може да се пропусне, защото се отива в един канал, не особено удобен за пътници и се връща в началото. За хора с моите размери и тези на мъжа ми, това не беше проблем, но за не бих посъветвала „едрите” американци  да се качват там. Сигурно и теснолинейката не би се съгласила.

Изграждането на стената е започнало преди 2000 г и в периода 1368 –  1644 г  династията  Минг  добавя още около 6 500 км. В резултат на  почти три века усилия общата й дължина става равна на разстоянието между Милано и Ню Йорк.  Цялата северна граница на държавата  би трябвало да бъде непристъпна за варварите, но историята знае, че внушителните стени и кули не са спрели монголците. Нищо ново, това сме го видели и на много филми  за древния свят.

Кулите на стената отдалече приличат на замъци. Те са високи около 13-14 м и са служели не само за наблюдение, но и за препредаване на информация. Видът на огъня и честотата на загасване и палене показвали какви и колко  неприятелски войски идват.  Скоростта на съобщенията, изпращани между кулите по този начин достигала 40 и повече километра на час.

С времето великото творение започва да се руши под влияние на човешката намеса и атмосферните условия. В същност това влияние било програмирано още със строежа на стената.  Императорските изисквания за сигурност налагали  да се унищожи всякаква  растителност отвъд стената на разстояние 96 км. Най-пострадала е северно-западната част на стената,  изложена на  суровите пустинни условия  в провинцията Нингшиа. Някъде  каменните блокове са използвани като строителен материал за пътища и сгради.  През 1984 г  на много места стената е била реконструирана и от тогава е под закрилата на закона.  Девид Спиндлер, американец, който  няколко години се занимавал с проучването й смята, че най-голямата опасност за стената са „поправките”. В някои провинции за „възстановителните работи” били използвани плочки за баня...Сигурно за това един английски реставратор е казал, че след като установим какво е останало от китайската стена, можем да мислим за възстановителни работи.

Великите императори не са и предполагали, че тяхното внушително творение ще изпълнява по-успешно ролята на една от най-големите туристически атракции на свята. Няколко милиона туристи посещават стената годишно. Не само знаменити артисти са запечатали образите си на фона на зъберите й, но и правителствени глави като Президент Р.Никсън и Ф.Кастро не са пропуснали тази възможност. За  Кока-Кола и другите американски фирми, както и за многото предприемчиви китайски търговци няма смисъл и да добавям.

И тук бързахме, нашата екскурзоводка, естествено остана долу и ни даде няколко часа до срещата за обратния път. Добрият туристически тренинг ни позволи да стигнем до най-горната точка в тази част на стената, да се насладим на всичките гледки, които и хората преди няколко стотин години са видели и да направим толкова много снимки, че поколенията след нас няма защо да ходят там.

Китайският търговски дух с нестихващ ентусиазъм  приканваше туристите  към всякакви изкушения, но ние се научихме с времето и икономическата криза да удържаме на много съблазни. О, щях да пропусна – имаме си семейна грамота, която освидетелства  нашето покоряване на  една от кулите на  китайската стена. Самото „покоряване” беше извършено в пакет с други десетки посетители – нещо като манифестация.

 

                                                      

 Добре дошло, там беше единственото място, където се срещнах  с редови китайци и не столичани, видях ги как се държат, какво пият ядът и се обличат. Видяхме от далече, че за тези, които не искаха или не можеха да вървят има кабинков лифт. Не е пропусната нито една възможност за печелене на пари,

 което всъщност е стимулът за създаване на удобства в живота ни.

 

                                                                      

Срещнах интересен материал за стената в  много хубавото списание Смитсониан, за което от години сме абонирани. За да задържи бойците си  в армията, където те обикновено трябвало да престояват години  китайският полководец  Ки Жигуанг преди 450 години позволил на техните семейства да се заселят около стената и да отговарят за кулата, около която са отседнали. Признателните бойци и фамилиите им взели задачата по стопанисването  на кулите толкова сериозно, че поколения след това с гордост казвали, казват и до сега, че това е тяхната кула.

Американците имат една поговорка „Никога на казвай никога”, а българите казват „Не се заричай” и двете ми харесват. В този пътепис аз правя точно това, ту хваля китайците, ту ги отричам. За мене животът е точно такъв, никога да не бъдеш сигурен, че това което казваш днес е абсолютната истина за утре и по-късно и че това, което е абсолютната истина за тебе е валидно за всички.

Хубаво, че игрите бяха след нашето посещение в Пекин. Гледахме Олимпиадата по телевизията с удоволствие, защото това ни позволи да зърнем  отново някои познати гледки и да въздъхнем тъжно  за многото архитектурни богатства на тази древна страна, за които не ни стигнаха възможностите.

 Радвахме се на изключителната амбиция и победите на толкова много олимпийски спортисти, съжалявахме други, които загубиха златния медал  само за  десети от секундата. Видяхме деца, на чийто  изключителни изпълнения могат да завидят всички възрастни състезатели, но  видяхме и колко е лесно на китайските ръководители  да манипулират фактите, променяйки възрастта на една гимнастичка в паспорта, защото това им е необходимо, без да им мигне окото.

Много неща в живота на пикници се либерализираха  само за игрите и след това пак на старата песен, но какво да се прави, нали за 17 дни те вкусиха  дъха на свободата, уви  не пълна и не за всички. Тя ще идва на все по-големи порции. Тези хора, които направиха Забранения град, Летния Дворец, Китайската стена и още много чудни неща, които превръщат  Пекин в един модерен град, които направиха най-впечатляващото до сега  откриване и закриване на Олимпийските игри, някога ще получат своето. Тогава ще трябва да се върнем към библията и да сравним колко крива или права е била тя.

                                                                         

Тяхната земя е твърде голяма за да се огражда и свободата за всички ще дойде, но иска много време.

Пътуването  също е мания, не знам дали има име, но знам как се проявява. Прибрал си куфарите на тавана и  веднага  сядаш на компютъра да търсиш следваща възможност, е ако можеш и до кога ...съдбата  знае.

The Great Wall of China

 

                                                        

There are many reasons to visit China, but what unites them is a visit to the Great Wall of China – one of human creation, which is visible from space. This applies in full force for us, that we are going in this country with the sole purpose to see what small helpless people are able to create when are united in one purpose.

We are now a few days in Beijing, reached some experience and know that it is okay to relax well and have a good breakfast, before to live the hotel.

Because I mentioned food I thought of the show, which we inadvertently made in a Chinese restaurant the first night of our arrival. We went there, driven by the desire to eat local food wherever we go and because we hadn't seen anything like it. We saw square-shaped high tops with high stools in front of them, with built-in electric stove and pots with hot broth to each visitor.

We stopped timidly to the entrance and the minute later we ensconced and handed a "menu". I had to figure out what it says, because, unlike elsewhere, there was no English translation. Many young Chinese know this language and came to us for help. Before us, the table fills with saucers filled with raw meats, vegetables, can safely say grasses, mushrooms and small plates with spices.

We looked around and we saw our neighbors put everything in a casserole, then take it from there, immersed in the plates with sauces and hot-hot suck it. Of course, the chopsticks were their and our unique cutlery. We started with feeding without waiting for an invitation to find that many things are not in order.We put the raw ingredients in the crock pot, but we didn't wait long enough. Our hasty clumsy attempts of the hungry people were forced all the surrounding to stop eating. With badly disguised smileys all were staring at us. The waitress came over and started pulling out of the dishes the row food that were served and spices, which were not to eat.

Our volunteer translator left the meal came and gave us the necessary guidance. Spirits calmed down a little and for us all to cope with the terrible spicy and heat food. On top of that, it was delicious and we – increasingly hungry to wait. From somewhere came the plastic forks and spoons. It took us a long time, but still left the restaurant satisfied with the food. For ten of our table neighbor stay an unforgettable entertainment. I have in my notebook the names of all vegetables and meats on the menu, written in Chinese, even with the pronunciation. In fact, in the hotel we chose Chinese food for breakfast but there everything was served like in America, that we passed to consumers with good manners.

We took the cooled van to the Great Chinese Wall, which was about 70-80 km from the hotel.  The day promised to be warm and cloudless. It sounds quite conditional, because air even at such a distance from the capital was not transparent. Surprisingly, a strong wind blowing there contributed not for cleanliness of atmosphere.

Our tour guide was a very pleasant young woman, a student of tourism at a local University and we were very satisfied with the optimized explanations that  she gave us for different objects. As the many imposing Chinese she had an umbrella and she wore gloves to protect of the Sun.

It makes no sense to say how great distance seen the Wall along the mountain ridges, nor what the steep places passes and how much effort is the cost of builders.

It is worth to describe the little funicular which climbed fairly close to one of the tops of the Wall. A very narrow line on which were small module shaped benches were created for the dimensions of the Chinese. They went through some dark tunnels, highly inclined hillsides and went for 20 minutes to the top.

I had to be quick, because the modules don't stop and had to  lay back down pretty quickly and close the belt. A bit more difficult is getting up there, you can't miss it, otherwise go to one channel, not especially convenient for passengers and go back to the beginning.

For people with my dimensions and those of my husband, it was not a problem, but I would not advise more fat people to get there. Light rail probably wouldn't agree a well.

The construction of the Great Wall followed the unification of China under Qin Shi Huangdi  (221-200) and in the period between 1368-1644 Ming dynasty added more about 6 500 km. As a result of the nearly three-century-old effort overall length becomes equal to the distance between Milan and New York.  The entire northern boundary of the State ought to be unapproachable to the barbarians. Of course, the history knows that the massive walls and towers have not stopped the Mongols. Nothing new, we've seen this  repeatedly on movies.

The towers of the Wall from a distance resemble castles. They are tall around 13-14 m and are used not only for monitoring but also for the relay of information. The type and frequency of fire extinguishing and firing showed what and how hostile troops are coming.  The speed of the messages sent between the towers thus reached more than 40 miles per hour.

By the time the Grand creation begins to crumble under the influence of human interference and weather conditions. In fact, this influence was programmed with the construction of the Wall.  The Emperor's security requirements imposed to destroy any vegetation beyond the wall at a distance of 96 km. The hurt is the north-western part of the wall, exposed to the harsh desert conditions in the province Ningšia. Somewhere the stone blocks were used as building material for roads and buildings.

In 1984, in many places the wall was reconstructed and is under the protection of the law.  David Spindler, an American who worked for several years with her research believes that the greatest danger to the wall are "repairs". In some provinces for restorative work been used tiles for the bathroom. Maybe that's an English Restorer told that once we determine what's left of the Great Wall, we can think of reconstruction works.

The great emperors are not assumed that their impressive creation will perform more successfully the role of one of the biggest tourist attractions in the world. Several million tourists visit the Wall every year. Not only famous artists sealed his images against the background of its battlements. Government heads as President. Nixon and Fidel Castro have not missed this opportunity. For Starbrg, Coca-Cola  Companies and other American harbingers in China, as well as the many enterprising Chinese traders make no sense and add.

And here we were in a hurry, our tour guide, of course, stayed down and gave us a few hours to the meeting for the way back. The good tourist training allow us to get to the top spot in this part of the wall, to enjoy all the sights and do so many images that the generations after us, there's no reason to go there…

 

The Chinese commercial spirit with undying enthusiasm agenda invited tourists to all temptations, but we learned with time and the economic crisis to limit our desires. Still more, the  purchases had to be transferred over sea.

Oh, I missed to say, we have a diploma, which testified to conquering the one of the towers of the Chinese Wall. The "climb" was performed in a package with other dozens of visitors – something like a marching band. Welcome, there was the only place where I met with ordinary Chinese, not the citizens of Beijing, I saw them behave, what they eat and dress. I sew also from far away, that for those who did not want nor could not clime is a gondola lift.



                                                           

I met an interesting material for the Wall in a very good magazine, the Smithsonian, to which we subscribed for years. To keep the Warriors in the army, where they are usually supposed to stay years, one Chinese general Ki Žiguang 450 years ago allowed their families to settle around the Wall and be responsible for their Tower. The thankful fighters and their families took the task of running the towers so serious that generations later they proudly said and until now, that this is their Tower.

Nice that the games were after ou visit in Beijing. This gave us the opportunity to glimpse again very familiar sights and sorry for this architectural treasures of this ancient country, for which we don't have options.

We watched two weeks the Olympics on TV at home, we have admired of exclusive ambition and the victories of so many sportsmen, regretted the other, lost the gold medal just tenths of a second. We saw children whose exceptional performances can be the envy of all adult riders, but we saw also how easy it is for Chinese leaders to manipulate facts, even replacing the age of an athlete in the passport, if that is necessary.

     Americans have a saying "never say never", while the Bulgarians say " do not conjure" I like them both. In this itinerary I do exactly that, I praised Chinese or deny them. For me, life is just never to be sure that what you say today is the absolute truth of tomorrow and later and what was the absolute truth for you is valid for everyone.

            Many things in the life of Beijing citizens was liberalized for the games, and then again on the old song, but what can you do? Right yet though for 17 days, they tasted the breath of freedom, alas not complete and not for everyone. Freedom will come to increasingly larger portions. These people who made Beijing a modern city that made one of the most beautiful, opening and closing of the Olympic Games, although it later will get theirs. Then we will have to go back to the Bible and to compare how a wrong or right she was.

The trip is also an obsession, I don't know if it has a name, but I know how it is manifested. I store my suitcase in the attic and immediately sit down at the computer looking for next available opportunity if I can, and when ...fate knows.



                                                                      
Isn't this land to big to protect it with wall?