Великата китайска стена

 

                                                                                                           

Хората посещават Китай по различни причини, но това което ги обединява е  посещението на Великата китайска стена. Това в най-голяма степен важи за хора като нас, които обичат да пътуват.

 Охладеният микробус ни понесе към Китайската стена, която беше на около 70-90 километра от хотела.  Денят обещаваше да бъде топъл и безоблачен. Това звучи доста условно, защото въздухът и на такова разстояние от столицата не беше по-прозрачен. Учудващо, силният вятър, който духаше там не допринасяше никак за чистота на атмосферата, затова всичките ни панорамни снимки са мътни.

 

Нашата екскурзоводка беше една много приятна млада жена, студентка по туризъм  в местния университет и ние бяхме много доволни от обяснения, които ни даваше. Както многото достолепни китайки, тя носеше чадър и ръкавици, за да се опазва и от малкото слънце, което пробиваше през праховете.

Няма смисъл да казвам, от колко голямо разстояние се вижда стената по планинските била, нито през какви стръмни места минава и колко усилие е коствала на строителите.

Струва си да опиша много тясната линия, по която се движеха малки вагончета с форма на лежанки, конструирани само за размерите на китайци. Те  минаваха през разни полутъмни тунели, силно наклонени баири и се изкачваха  за 15 минути до върха на планината. Трябваше  да сме сръчни, защото вагончетата не спираха.  Бързо да се настаним  и затворим

предпазните колани.

 Малко, по-трудно беше ставането, там не може да се пропусне, защото се отива в един канал, не особено удобен за пътници и се връща в началото. За хора с моите размери и тези на мъжа ми, това не беше проблем, но за не бих посъветвала „едрите” американци  да се качват там. Сигурно и теснолинейката не би се съгласила.

Изграждането на стената е започнало преди 2000 г и в периода 1368 –  1644 г  династията  Минг  добавя още около 6 500 км. В резултат на  почти три века усилия общата й дължина става равна на разстоянието между Милано и Ню Йорк.  Цялата северна граница на държавата  би трябвало да бъде непристъпна за варварите, но историята знае, че внушителните стени и кули не са спрели монголците. Нищо ново, това сме го видели и на много филми  за древния свят.

Кулите на стената отдалече приличат на замъци. Те са високи около 13-14 м и са служели не само за наблюдение, но и за препредаване на информация. Видът на огъня и честотата на загасване и палене показвали какви и колко  неприятелски войски идват.  Скоростта на съобщенията, изпращани между кулите по този начин достигала 40 и повече километра на час.

С времето великото творение започва да се руши под влияние на човешката намеса и атмосферните условия. В същност това влияние било програмирано още със строежа на стената.  Императорските изисквания за сигурност налагали  да се унищожи всякаква  растителност отвъд стената на разстояние 96 км. Най-пострадала е северно-западната част на стената,  изложена на  суровите пустинни условия  в провинцията Нингшиа. Някъде  каменните блокове са използвани като строителен материал за пътища и сгради.  През 1984 г  на много места стената е била реконструирана и от тогава е под закрилата на закона.  Девид Спиндлер, американец, който  няколко години се занимавал с проучването й смята, че най-голямата опасност за стената са „поправките”. В някои провинции за „възстановителните работи” били използвани плочки за баня...Сигурно за това един английски реставратор е казал, че след като установим какво е останало от китайската стена, можем да мислим за възстановителни работи.

Великите императори не са и предполагали, че тяхното внушително творение ще изпълнява по-успешно ролята на една от най-големите туристически атракции на свята. Няколко милиона туристи посещават стената годишно. Не само знаменити артисти са запечатали образите си на фона на зъберите й, но и правителствени глави като Президент Р.Никсън и Ф.Кастро не са пропуснали тази възможност. За  Кока-Кола и другите американски фирми, както и за многото предприемчиви китайски търговци няма смисъл и да добавям.

И тук бързахме, нашата екскурзоводка, естествено остана долу и ни даде няколко часа до срещата за обратния път. Добрият туристически тренинг ни позволи да стигнем до най-горната точка в тази част на стената, да се насладим на всичките гледки, които и хората преди няколко стотин години са видели и да направим толкова много снимки, че поколенията след нас няма защо да ходят там.

Китайският търговски дух с нестихващ ентусиазъм  приканваше туристите  към всякакви изкушения, но ние се научихме с времето и икономическата криза да удържаме на много съблазни. О, щях да пропусна – имаме си семейна грамота, която освидетелства  нашето покоряване на  една от кулите на  китайската стена. Самото „покоряване” беше извършено в пакет с други десетки посетители – нещо като манифестация.

 

                                                      

 Добре дошло, там беше единственото място, където се срещнах  с редови китайци и не столичани, видях ги как се държат, какво пият ядът и се обличат. Видяхме от далече, че за тези, които не искаха или не можеха да вървят има кабинков лифт. Не е пропусната нито една възможност за печелене на пари,

 което всъщност е стимулът за създаване на удобства в живота ни.

 

                                                                      

Срещнах интересен материал за стената в  много хубавото списание Смитсониан, за което от години сме абонирани. За да задържи бойците си  в армията, където те обикновено трябвало да престояват години  китайският полководец  Ки Жигуанг преди 450 години позволил на техните семейства да се заселят около стената и да отговарят за кулата, около която са отседнали. Признателните бойци и фамилиите им взели задачата по стопанисването  на кулите толкова сериозно, че поколения след това с гордост казвали, казват и до сега, че това е тяхната кула.

Американците имат една поговорка „Никога на казвай никога”, а българите казват „Не се заричай” и двете ми харесват. В този пътепис аз правя точно това, ту хваля китайците, ту ги отричам. За мене животът е точно такъв, никога да не бъдеш сигурен, че това което казваш днес е абсолютната истина за утре и по-късно и че това, което е абсолютната истина за тебе е валидно за всички.

Хубаво, че игрите бяха след нашето посещение в Пекин. Гледахме Олимпиадата по телевизията с удоволствие, защото това ни позволи да зърнем  отново някои познати гледки и да въздъхнем тъжно  за многото архитектурни богатства на тази древна страна, за които не ни стигнаха възможностите.

 Радвахме се на изключителната амбиция и победите на толкова много олимпийски спортисти, съжалявахме други, които загубиха златния медал  само за  десети от секундата. Видяхме деца, на чийто  изключителни изпълнения могат да завидят всички възрастни състезатели, но  видяхме и колко е лесно на китайските ръководители  да манипулират фактите, променяйки възрастта на една гимнастичка в паспорта, защото това им е необходимо, без да им мигне окото.

Много неща в живота на пикници се либерализираха  само за игрите и след това пак на старата песен, но какво да се прави, нали за 17 дни те вкусиха  дъха на свободата, уви  не пълна и не за всички. Тя ще идва на все по-големи порции. Тези хора, които направиха Забранения град, Летния Дворец, Китайската стена и още много чудни неща, които превръщат  Пекин в един модерен град, които направиха най-впечатляващото до сега  откриване и закриване на Олимпийските игри, някога ще получат своето. Тогава ще трябва да се върнем към библията и да сравним колко крива или права е била тя.

                                                                         

Тяхната земя е твърде голяма за да се огражда и свободата за всички ще дойде, но иска много време.

Пътуването  също е мания, не знам дали има име, но знам как се проявява. Прибрал си куфарите на тавана и  веднага  сядаш на компютъра да търсиш следваща възможност, е ако можеш и до кога ...съдбата  знае.