Много вкусно

                          

                                                                                

                Организираните турове са един чудесен начин за бързо опознаване на големите градове. Едва ли компетентността на посетителите  може да се сравнява с тази на туристическите компании. Конкуренцията между тях ги е принудила да търсят всички средста, за да се харесат на туристите, ако искат да оцелеят. Ние си избрахме 3 тура в Мексико Сити. Както се очаква, независимо от обявената програма, екскурзоводите   определят характера на им.

                 Единият от тях искаше да покаже културата на мексиканците преди идването на завоевателите, постигнатото под испанско владичество и развитието на  независимо Мексико. Направи го чудесно, с познанията на културен човек и със своята артистичност.  Нито за момент не слезе на нивото  на консумативизма. Естествено за любителите на пазарите не пропусна да отбележи на кои места по маршрута има хубави стоки за туристи, на добри цени. Който желае, след тура може да ги посети.

                Струва ли си да платиш толкова пари за път и хотели и вместо да се порадваш на града, да загубиш време и пазаруваш същите неща, които има и в Америка? За мене това е лош вкус.

                Другият водач беше точно какъвто се харесва на тъй наречените консуматори. Поне така съм ги кръстила аз. Виждат се предимно по пазарите, заведенията на Бърза храна, които те си имат и в Америка или по-скъпи ресторанти, ако джобовете им позволяват. Няма нужда да се огледаш, те се чуват от далече по гръмогласните приказки и смях.

                 И досега не съм разкрила, защо още от дестката градина започва тази обработка. Добре, смехът е здраве, но истинският, премереният и когато има защо, а другото за какво е? Научих, че тази година зрителите на бейзбол в Сиатъл взели първо място на състезание  по нивото на децибелите на овациите, произвеждани от зрителите...

                Маршрутът ни включваше обиколка из стария град, с безкрайното изобилие от катедрали, красиви, масивни сгради в испански барок, нео-класик и чирригуереске стил. 

                Първо минахме през стария град и после модерно Мексико. Получихме всички обяснения и....Не пропуснахме нито един търговски безистен, задръстен от сергии, закуски и напитки. Щом трябва, ще го преглътнем.  Едно нещо, обаче, си струва да  покажа, защото не съм го видяла никъде. Сладкарско предприятие на 2 етажа, пълно с всичко което и най-заклетият любител на захарта може да мечтае.

 

 

                                                                                        

 

                Да,  всичко беше толкова вкусно, но върхът беше изложението на торти. За всякакви случай, може би бяха над 300. Това си струва да се види. Аз не съм толкова голям любител на сладко и се радвах по-скоро на фантазията и изобилието.

                Оставям дискусията на вас, мойта цел е да се порадвате на парада от захар и масло. А как миришеше в секцията със сладки от столистно тесто и курабийките, хъм нямам думи.

                 Изкушихме се и ние и както всички потънахме в блаженството на „Много вкусно!”

                 

Мексиканците

 

 

 

 

               
  Америка е обхваната от строителна треска, в която мексиканците са главната действаща сила. Виждам ги навсякъде, пременени в защитно строително облекло, с широки колани, по които висят всевъзможни инструменти, с каски, със солидни високи обувки, със слушалки на ушите и защитни очила на очите. Те са като една армия, която е завладяла града с една цел – да покрие с нови сгради всяка възможна точка.  За да види, че има и други мексиканци освен строители и селско-стопански работници, човек трябва да отиде в Мексико.

                 За пленителните брегове на Акапулко ще пиша по-късно, сега искам да споделя видяното  и преживяното  в столицата - огромният  Мексико Сити. С  внушителните си размери и бърз растеж, той е  сред пръвата десетка градове в света. Прелетяхме над него в ранна сутрин и за цели 15 мин, докато го пресечем  не видяхме почти нищо през мъглата и мръсния въздух. Бях се осведомила предварително и знаех, че по Скалата на Обединените нации за въздушното замърсяване, където градове като Ню Йорк, Милано и Лос Анжелис имат от 4,5 до 2,5%, Мексико Сити има  97,5% замърсяване. Данните ми не са най-пресните, но чудеса няма. От 42-рият етаж на Латино-Американската кула можах   да наблюдавам как мръсните потоци се движат над по-отдалечените квартали. Дълбоко съчуствам на населението и най-вече на дечицата, но този град предлага толкова много на гостите си, че за мене мръсният въздух остана на заден план.

                                 

 

 

 

 

 

                В моята оценителна система възрастта на градовете и държавите не е на първо място. За тези, които се вълнуват,  ще кажа че историята на градa на пирамидите, Tenochtitlan води началото си от 100 пр н. е.  с племената, които са  живеели в Мексиканската долина, около езеротоТексакоко. Върхът на своето развитие достига около 650 н. ера, котато населението е наброявало около 200,000 души.

                Великата Мексиканската Империя, започва като троен съюз ( 1428-1521)  между градовете държави  Nahua, Texcoco  и Tlacopan и достига своя край  с мексиканския владетел  Моктезума ll, когато идват испанците. Историята им не се различава много от тази на всички борещи се за оцеляване от времето на първите заселници. Същественото е, че мексиканците оставят след себе си една високо развита цивилизация, която е дошла до наши дни заедно с внушителни пирамиди, за слава на Aztec Empire. Ето това тежи за мене, какво ние хората оставяме след нас, а не колко сме били и взели от тази земя.             

                Ние се „появихме" на географската сцена, много години, след като испанците са разрушили всичко, което им е „ пречило” и с готовия материал си  построили свои светилища и дворци. Рециклирането не новост...Богатият Антропологически музей в Мексико Сити ни показва  как от палмовите колиби мексиканските племена са достигнали до солидните къщи и прирамиди, изградени от вулканични скали.

                Следващите строители имали по-простата задача. Те разрушили голяма част от внушителните творения на предидущата цивилизация. Целта „оправдава средствата”.  На мястото на старите храмове и пирамиди се появяват нови. Хората няма да се объркват - нова власт, нова вяра и нови храмове. Както вече знаем,  хубавите будиски храмове в Китай и в Индия се сменят с мохамедански, по-късно с христиански  или обратно, кой когато е дошъл – игра от векове. Нещо като мозайките, които внукът ми строи. Мястото и строителният материал са същите, сменят се културните паметници. Значи, ние пътешествениците обикаляме света, за да видим кръговрата на строителните материали, да гледаме как тези големи исторически мозайки, отразяват културата и изкуството на всяка следваща стъпка от човешката цивилизация. Така ли?

                               

                 Внушителното светилище на ацтеките Templo Mayor, което се издигнало на централния площад в града, чиито размери нараствали с всеки нов владетел имало същата съдба, а на мястото на Teocalli, в центъра на мексисанската столица Tenochtitlan, където някога са съхранявани черепите на принесените в жертва, сега се издига  красива Metropolitan Cathedral ( 1524г) , най-голямата в Латинска Америка и до сега.

                                                           

                Прекарахме дълго време в съзерцание на богатата фасада в испански барок, на великолепните олтари, мраморните колони и фрески на художници  от18-ти век. Тя беше близо до хотела ни и вечер се отбивахме да послушаме орган и да си помислим ... Всичко ново, което се издигне върху руините на създаденото от победените, колкото и да е хубаво оправдава ли победителите?
Гледах  отрупаните стени с толкова много творби на испански творци като Вилапландо и Родригес Хуарес, слушах органа и отново се връщах към пленителния инфантилен колорит на ацтеките, чиито останки, или реплики бяха изложени в Антропологичния музей. Защо, до кога? Възможно ли е и  сега в 21в нови екстремисти да вдигат ръка на паметници и музейни ценности в Сирия и Ирак?

                                                                                            

                Ацтеките са дощли по-късно по тези места. Преди да се преселят, жвеели на северо-изток от езерото Тексакоко и били известни като добри бойци. Местните племена успявали да ги държат на разстояние до известно време. Накрая един умен вожд ги поканил да се преселят по-близко до желаните от тях територии, на много „хубави„ земи. Единственият  им недостатък бил,че там изобилствали комари, змии и скорпиони.

                 Домакините оставили ацтеките сами за дълго да се борят с  паразитите. Накрая любопитството надделяло и съгледвачи отишли да преброят умрелите. За тяхна изненада,  били поканени на трапеза, на която имало богата на протеини, вкусна храна от печени змии и скорпиони. Тази шегувита история ни разправи нашия екскурзовод, чиято основна професия е археолог. Много начетен и артистисчен млад мъж. Представи ни Археологическия музей изключително добре, разказа ни много любопитни факти. Изкарахме над 3-4 часа в музея и има за какво, той е най- богатият в Южна Америка.

                И така, ацтеките, които явно превъзхождали с интелигентност другите племена се настанили на острова в езерото Тексакоко „по съвета” на техния бог. Той им изпратил като знамение един орел, кацнал на кактус, със змия в човката. Орелът станал символ на империята им. Мексиканската столица Теночтитлан се разраствала, мексиканците използвали езерните  води, като постепенно пресушавали езерото и на отводнените територии разширявали града. Малко е останоло от водата на Тексако сега, почти цялата територия е застроена. Голямото му отмъщение е, че тежките сгради като Метрополитен Катидрал, Музео де Бел Артес и други потъвали. Наложили се дългогодишни сериозни инжинерни работи за възстановяване. В средата на катедралате и до сега има голямо махало, което измерва отклоненията на сградата, някога големи, а сега в рамките на сигурността.

                Темпло Майор, централната пирамида с внушителни размери и околните церемонилни сгради били толкова впечетляващи, че когато испанските колонизатори дошли ги сравнили с големите европейски градове от тази епоха с население:  Париж около 400 хл, Лондон около 220 хл.

                 Пред внушителните постройки се простирал огромен площад, където протичали церемониите на ацтеките. Жертвоприношенито било „във вихъра” си. От респект към жертвите черепите им се подреждали в по-късно разрушеният Тиокали. Нашият водач закачливо подметна, че при тази липса на белтъчна храна, жертвите били добре дошли... Попитахме го за съдбата на убитите испански завоеватели. Шегувитият отговор беше, че тяхното месо било много кисело...

                Въпреки нарастващото населиние площадът не се застроил и до сега. По размери се нарежда сред първите 3 в света – Червения площад, Цокало и Тиананмен. Името му идва от думата цокъл (перваз). В средата на площада на пиедестал била статуята на испанския император, по-късно заменена с огромно 30 метрово национално знаме, което и до сега се вдига сутрин и сваля вечер.

                 От респект към нацията и за огромно забавление за туристите около 100 войника, със знамена, барабани и офицери с вдигнати саби излизат от съседния Националeн Дворец и с бавна церемониална стъпка се разделят на 2 групи, които ограждат площада. Останалите 20 след още по-дълго време стигат до знамето. Започва се бавното му сваляне, като наредените под него войници го поемат усукват на руло, премятат го на рамо и все така бавно тръгват обратно. Интересното е, че всеки път войниците са от различни военни части. Ние имахме късмет да видим моряци, накипрени като манекени и зелени пехотинци.

                                                               

                Никога в живота си не сме видяли токова огромно струпвани на полиция в един град, както в Мексико Сити. Групи от по 20 до 50 души, екипирани до зъби за съвременна разправа с неподчиняващите ce бяха пръснати из целия голям център на града. Имах възможност да изуча подробно облеклото и оборудването им, защото те бяха навсякъде. Не им завиждам, при 25-30 гр.С с дебело черно облекло, защитни наколенки, тежки обувки, нагръдници, каски, ръкавици и голям щитове в ръката, да не пропусна пистолети и радио телефони...Още повече ме удиви фактът, че те бяха много контактни. Разпитвахме ги, ние и всички околни, за всичко, включително и туристическа информация. Един много се затрудни с името на едно ръстение, което откъснах от градинката, а друг ми даде да опитам колко тежи щита му. Явно тяхното присъствие е често явление. Този път предстояха избори след 2-3 дни.

                                        

 

 

 

 

                Стоях в средата на площада Цокало, зад мене беше огромната Катидрал Метрополитана, от ляво големият Палосио Насионал, а от другите страни още наколко сгради от национално значение. Имах странното усещане, че  съм пленник на 2 сили – войска и религия. Две сили, които са  предопределяли живота на хората преди и сега. Аз, малкото човешко същество в  средата на Историческия център на Мексико Сити. Тези полицаи не бяха тук случайно, многото малки човечета успяват, когато се обединят, но какво постигат? Намират ли своите истински водачи, или отново и отново трябва да се събират по площадите?

                        

                 Мексико е страната на политическите стенописи и до сега са пред очите ми огромните стенописи на Диего Ривера – Мураиш. С мащабност и колорит върху огромни стени са вписани историческите събития в Мексико  още от времето на „типитата”, палмовите колиби. Стените на първия етаж на Паласио Hасионал са покрити изцяло. Препъваш се нагоре по стъпалата, а очите ти блуждаят по страхотното натрупване на фигури и предмети, изваяни от четката на твореца. Диего Ривера е практикувал известно време при Пикасо, влиянието му е силно подчертано. Чудя се как му е стигнало времето да създаде толкова много и големи творби, само тук, в палата е творил 25 години. Бяхме и в неговата изложба, бяхме и в Паласио де Белас Артес, неговите творби са навсякъде, готови да те пленят и подчинят.

                     

                Традициите на стенописите не са новост за Мексико, те имат своите дълбоки корени. В Черквата на Назарет видяхме над 100 годишен стенопис, който започва от пода на черквата обикаля през тавана, за да достигне пода от протовоположната страна на залата. В листовката прочетохме, че това е най-големият спенопис и до сега. Потъмнял от годините и лошо осветен, той оставаше почти незабелязан. Докато получим нужните обяснение успяхме да направим и 2 снимки. Малко късно ни предупредиха, че е забранено.

 

 

                                В тази черква е бил погребан завоевателят Кортес. След индепенденцията останките му са преместени, а на стената до олтара има малка възпоменателна плоча. Едвам я открихме. Дане би ние да пазим тленни останки на някой отомански завоевател.

                Хернан Кортес, испанският конквистадор е подчинил империята на ацтеките сравнително бързо. Тяхната напреднала цивилизация, доброто им земеделие и занаяти и най-вече способността им да търгуват не помогнали много. Противоречията растяли с дни и само за няколко години мексиканската държава рухнала, а след това и почти всички пирамиди и палати. Испанците са действали бързо, уви. Единствен Александър Велики не е вдигнал ръка на цивилизацията на победените... до време.

                Утешително е, че испанците са оставили чудесни архитектурни паметници и един от тях е Паласио де Белас Артес по проект на италиански архитект. Толкова ни впечетли, че не ни се тръгваше. Отидохме в късен следобед и слънцето го „представи” в най-добрата му светлина.

                              

                Размерите му са мащабни, фасадата в стил Во Арт, впечетлява с богатство от   мраморни колони, гирлянди от цветя и високи прозорц.  Чудесните склуптури над главния портал - Хармони, над големият централен купол - статуята на орела със змия в човката, мексиканският националния символ и още и още.

               Вътрешността с чудесното сълбище от черен мрамор и бронзови лампиони, с 3-те високи купола, богато украсени, остъклени и осветени от залеза респектират. А там на втория етаж те викат отново тези стенописи на Диего Ривиера, Руфино Рамайо и още няколко творци, за да ти представят абсурдната комбинациа на традициннния стил Арт Деко на фоайетата и политическите творби на художниците.

                Моите писания никога не са завършени по приетия ред. Аз така и не успях да кажа много за самите мексиканци, но имам материал и време .
Тъй като обичаме да пътуваме със съпруга ми  си подарихме тази екскурзя по случай 54-ри години семеен живот. Малко трудно се вижда стенописът на Диего Ривера зад нас, но животът се гради на спомени.