Някой хора преминават жизнения си път како туристи, не се
спират за дълго никъде и не се ангажират с нищо сериозно. Такива личности не остават след себе си нищо значимо, нито веществено,
нито духовно. Единственото, с което се запомнят е тяхната несериозност. Едва ли
ще се сетя за някое име, защото имам
наследствена неприязън към подобни индивиди.
На другия полюс са хората, за един от които най-после се
реших да говоря, за да споделя болката си
за него. Почти половин година, раната ми е много болезнена. В този период минах
през две сериозни операции, отминах и забравих, но загубата на моя
племенник Петър е нещо непреодолимо. Жестоко е да напуснеш живота в разцвета на
творческата си възраст, когато си създал повече от много свои връстници, да оставаш малко дете, млада съпруга и всички,
които те обичат.
Петър израстна пред
очите ми, като част от нашето голямо патриархално семейство, всички заедно се грижихме за децата. Аз никога не видях Пепи да се
включи за дълго в игрите на другите. Неговият постоянен интерес беше техниката. Той винаги беше приведен над
нещо. Как са конструирани различни
машини и най-вече коли, какво може да се промени или поправи, ако не работят –
това бяха мислите и занимания на това 14 – 15 годишно момче.
Тийнейджърите наоколо се чудеха как да се забавляват,
какви „играчки„ и по-модерни дрехи да си доставят, а той си поправи старото
колело, направи го като ново и го продаде. После си купи малка стара кола и
цяла година я ремонтира, докато стана годна за продаване. Вечно съсредоточен и
вечно зает с нещо - това беше нашият Петър, колкото работлив, толкова и красив
младеж.
Не помня какви бяха следващите стъпки на това
изключително момче, защото той замина в Германия със семейството си. За
съжаление там не попадна в среда, която да развие неговите изключителни
способности. Посрещна го натрупаното с годините на комунистическия режим
отчуждение и пренебрежение на съучениците в германското училище. За тях
децата от страните отвъд желязната завеса
бяха второ качество. Други млади хора се съгласиха, намериха път за
оцеляване, но Петър който знаеше своята цена не прие компромиси. Уви, той не
даде време на себе си и на съучениците си да го оценят, прибра се в България и
отдаде цялото си време на немски език и коли.
Години по-късно се върна отново в Германия с добър немски
език и богат опит в автомобилната
техника. Нямаше нужда от някой да го „чука по носа” и да брои стотинките, които му плаща. Той създаде
всичко сам – материален престиж,
достоен за уважение, приятелства и симпатиите
на цялото градче, в което живееше. Рядко душата на германците се отваря за
чужденци, но за личности като Петър това стана реалност. В неговата къща винаги
виждах приятели, които идваха за съвети, за помощ, за благодарност, или просто да го чуят
и видят. Беше ми забавно да гледам как той си работеше, наведен над нещо, а посетителите
му си говореха търпеливо, захласнати в неговата сръчност и рационалност.
Много хора са родени с обич към работата и те са
творците в нашето общество. Струва ми се, че за Петър удоволствието да работи
това, което обича беше равностойно на музиката, художеството, танците и другите
забавления на околните. Малко хора го разбираха, но всички го уважаваха.
Защо се случват такива тъжни ситуации в живота? Защо
тъкмо тези, които ние мислим, че най-много заслужават - създателите, работливите и
умните си отиват така рано за винаги от нас. Знам, не сме божества, които решават съдбата
на смъртните. Всички се нуждаят от обичта на околните, както и да прекарват
живота си. Ние сме равни пред законите
на природата.
Скоро беше рожденият ден на моя мил племенник. От неговите
приятели в Германия разбрах, че са се събрали на гроба му, за да
засвидетелстват своята обич и уважение. Присъединявам се към тях, уверена, че
Петър е от тези хора, които остават в душите ни за винаги.
Сбогом Пепи
No comments:
Post a Comment