Златният каньон

              

         

                                                     

 

                                       

Обиколили сме почти всичко около Финикс, а как сме пропуснали Златния каньон? Той е само на стотина километра от нас.

В края на август в Скотсдейл е горещо и затова тръгваме на залез слънце. Не бързаме, имаме запазен хотел и два дни за разглеждане. Към природните красоти е включено и градчето на златотърсачите.

След традиционните летни хотелски забавления, добре освежени в прохладния бесени се замисляме къде да ядем.

                                                                 

 Оказва се, че ресторантът на хотела има почивен ден и още по зле – след 9 ч вечер около това тихо кътче няма отворени заведения. Може да се намери нещо на  тридесет километра. Какво? Това е една четвърт  от пътя ни до къщи, няма да стане. При това, добрите туристи винаги имат нещо привлекателно в багажника. Мислехме да си похапнем на другия ден край бистрите води на първото езеро, но ето настъпват промени.

На сутринта пътят ни повежда в широко дефиле, оградено от обичайните за Аризона доломити. Сякаш природата ги е избрала, за да хармонират на вечно синьото южно небе. Наоколо се редуват скалисти хълмове, големи кактуси, червени храсти и хубави вили. 

 

Неусетно стигаме миньорското селище. То е толкова грижливо реставрирано, че единствените обекти, които не хармонират на околната среда сме ние. Всичко е на място си, хотелчето, ресторантът, магазинът, книжарницата и даже затворът. Сигурна съм, че реставрирането е субсидирано от някоя филмова компания. 

Входът на мината, с водонапорната кула до нея - един голям дървен казан, който и сега прелива, са в началото на площада.

                                                                                    



                                                         

Хубавата двуетажна къща в дъното завършва оформлението на площада. Явно, местното величие е  контролирало селището от тази  удобна позиция. С това картината на миньорското градче се завършваща. Наоколо са само скали и бедна растителност.

Не влезнахме в мината, нямам слабост към подземни съоръжения, включително и паркинги. Спомням си само впечатляващите пещери - Леденика в България, Пустойна яма в Сърбия и Величка в Полша.

Мъжът ми също не пожела да види мината. Не само това, но с много усилие издържа останалата част от екскурзията. Състоянието му рязко се влоши. След като цяла година се прави на герой и пренебрегва отчайващите стонове на сърцето си за помощ, стигна до момент, когато само операцията помага.  Слава Богу, хирургията си знае работата, сега е друг човек.

Много бавно продължаваме по живописното дефиле, което се стесни до толкова, че шосето едвам се прокрадва между скалите. Още не си излезнал от завоя и пред тебе изниква торпедото на насрещната кола. Да се чудиш как да разделиш шосето с нея. Това е добра тренировка за разглезените американски автомобилисти, включително и мене самата.

Съкратихме маршрута  до това, което може да се види от колата. Задоволихме се с живописните гледки около първото езеро без да достигнем  до следващите две. Толкова много езера вече  сме посетили, че не мога да избера кое най-много ми харесва.

 

 Предимството на това е,  че се намира в Златния каньон. Впечатленията от него са комплекс от всичко видяно из дефилето. Нищо не липсва, красивите скали, екзотичните кактуси и великолепното небе, по което се реят перести облаци.

Вярно, преживяването ни взе нежелан обрат, но нали си доставихме още едно от нашите любими пътувания. Когато не можеш да избегнеш нещо лошо, бъди   оптимист и  мисли колко хубаво е бъдещето след като прескочиш трапа.

  Така и стана, сега се възстановяваме и мислим за следващи екскурзии.

Като птиците и рибите

                                                                         

                                                                       

                                                               

Защо птиците? Защото те летят на където пожелаят. Защото гледат на света от високо и всичко е толкова красиво от далече. Защото е лесно да отлетиш, ако не ти харесва. Представете си, няма къщи, коли, застраховки, такси, досадници, завистници и клюкари. Когато пожелаеш, просто слагаш немощното си птиченце на крилата си и отлиташ. Къде? На по-хубаво. На по-топло, на по-сигурно и на далече от лошите спомени Това не е ли чудесно?

О да, там из хубавото синьо небе кръжат големи хишни птици, а  от земята зеят дулата на ловджийски пушки. Смело, мои приятели, това не се случва много често. Знам, за всеки риск се плаща, но без него няма бъдеще, успех и щастие, нали?

А защо пък риби? Разбира се, тези които не обичат водата не подозират удоволствието да се реят в нея, галени от нежните ѝ милувки и прохлада.  Рибите прекарват целия си живот там и не подозират колко им ублазявам.

Пиша това и си спомням прозрачната вода на Атлантика край бреговете на Ангола. Потапяш се на две педи от повърхността и се оказваш в компанията на най-различни риби. Те не гледат на тебе като враг. За тях ти си част от разнообразието на тяхния свят. Ако нарушиш хармонията им те отегчено плясват с опашка и те оставят сам. Какво ти остава? Да излезеш на сухия топъл плаж, защото ти не си част от тях. Нали?

И аз искам да съм риба, да обикалям великолепните морски рифове, да доплувам до златния пясък на девствените плажове, да преживея очарованието на още морски изгреви и залези. И....сред рибите е тихо, никой не нарушава спокойствието им с хвалби, поуки и дълбокомислени заключения. Ако все пак се случи досадници да се навъртат около тях, те отплуват. Морето е на всички, само внимавайте за хищниците, приятели. Вие сте толкова красиви, не ми умръзва да ви се радвам.