Дубай е първата арабска страна

Дубай е първата арабска страна, към която проявявам интерес, като се изключи опитът ми да преподавам в един алжирски университет. Добре, че не стана, нямаше да отида в Мозамбик.

Славата на красивия модерен Дубай се носи по ефира от години. За мене остана само да се възхищавам, че дойдох в града на бъдещето. Тук се срещат два века,  21-вия век, смело навлиза и подготвя всичко за времето,   когато приходите от петрола постепенно ще трябва да се заменят с тези от туризъм. Чест за шах Мохамед Бин Рашид бин Мактоум са прогресивните разбирания, с които ръководи Дубай и цялото обединение от 7-те емиратства. Това се вижда не само в смелите инжинерни проекти, но и в  естетическа стойност на създаденото. Помислено е за всичко от комуникации, до многобройните забавления. Жилищно строителство, транспорт и всички атракции за живущите и посетителите. Покрити и закрити плувни басеини се редуват с покрити  микро-ски райони, автомобилни писти, хиподруми, морски турове,  нощни заведения и стадиони – всичко. Само имай пари, ще ти се предложат  всякакви удоволствия.

Чуждите инвестиции са добре дошли за реализитане на нови идеи.

Градът започва от пустинята с големи групи блокови жилища за по-малко платежноспособните. Оттам има връзка с метрото. Няма грозни стари постройки и струпвания на боклуци. В един апартамент могат да живеят много, или малко квартиранти, според парите си.

Всеки, който иска да работи в Дубай подава документи за 30-дневно пребиваване, ако го удобрят - остава. Местното бедуинско население е около 30%, останалите са емигранти. Чужденците могат да работят колкото пожелаят, но те никога няма да станат поданници на тази страна, само ще работят за нея, при добро заплащане.  Колко просто, подписваш молба за виза и още от този момент знаеш до къде те пускат.

 Защо? Защото петролът  извира в бедуинската земя само за бедуините и само малобройното бедуинско население е субсидирано. Безплатно образование, медицинска помощ,  безплатни жилища на младоженците, работа и пр. Има едно важно изискване, обаче, в жилите ти трябва да тече чиста бедуинска кръв. Познатата схема, ожени се за американка и след 5 години получаваш паспорт, тук не работи.

            Както се полага направих необходимото проучване за сигурността, нормите на поведение и облеклото  на слабия пол, изисквани в арабското общество. Изчетох ги прилежно и макар да се съмнявах, тръгнах за там с 4-5 ризи с дълги ръкави и широчки панталони.  Не се изненадах, когато още на летището половината жени бяха облечени в леки европейски дрехи. Тук е лято , ето един добър повод да си подаря някоя и друга тениска.

Пропуснах да направя нощни снимки на града и летището при кацане, но хубавите гледки във  фоайетата компенсират. Те са просторни, окичени с арабско разточителство, но не без вкус и чуство за мярка, чакат ме готови да ги снимам.

Първите ни впечетления са от нощен Дубай и това, което хващаме са широки булеварди, хубави високи сгради и малки зелени площи наоколо. Ние пристигаме късно вечерта и трябва да се задоволим с толкова.

Нетърпението ни е огромно и въпреки, че нашият „туър бой”  Хосан и шофьорът  му  ще дойдат в 9 ч, ние сме навън един час преди това и оглеждаме района. Няма смисъл, хубавото е напред.

Уточняваме маршрута и потегляме за градската обиколка с много спирки. 

Първо ще минем по хубавия булевард  Шейх Заид Роуд,  където са най-красивите градски небостъргачи. Крайната ни цел е световно известният Бурдж Ал Араб хотел. Не само защото е 322 м висок и защото е на изкуствен остров, но защото външният му вид символизира старите арабски кораби.  Платното на хотела е от тефлон с нишки от файбърглас. Високо е колкото самата сграда и е осветено денонощно отвън и отвътре, оставам фантазията ви да довърши описанеито.

От 60-те етажа на хотела само 28  са заети с 202 двуетажни луксозни студия. Офиси, ресторанти, кафенита и салони запълват останалото пространство. Не смея да ви кажа, че за една нощувка ще ви трябват 1000 долара, защото тя ще е супер. О, ако тази цена ви смущава със скромността си, тогава може да си ангажирате  „роял студио”,  малко по-скъпичко – 28,000 долара за вечер, но каква вечер ще бъде.

Вътрешното фоайе ( атриум) е доста височко, 180 м. Не го видяхме естествено, затова се питам каква ли красота и разкош предлага щом е в 7 звезди хотел. Все пак видях едно-две ДВД-та, за да уточня пониятията си за арабско разточителство. Белите парапети на вътрешни балкони ограждат цилиндричния атриум. Много позлатени колони пресичат тази белота и се издигат с метри нагоре.  Декоративни растения и хубави фонтани се грижат за свежрестта на въздуха. Мебели в ориенталски стил оформат интимни кътчета за отдих и чаша чай. Ресторантите и кафенетата, са разположени дискретно в страни.

 Един от  многото ресторанти е на издадена платформа над Персийския залив, хеликоптерната площадка - също, за да не се хаби място. Хубаво гнезденце, да ти е драго да изкараш няколко дни край брега на Персийския залив.

Масовата публика туристи, от която сме и ние, снима само от вън, ако не желае да плати в хиледарки за нощувка или ресторанти. При това, не всики, който има пари може да си го позволи. До кулата за наблюдение се стига със скоростни асансьори. Записването става  1 месец предварително. Ако си нетърпелив, може и веднага срещу няколко стотарки в долари.
До хотела се стига по специално изграден път.

Хотелите Буржи Ал Араб и Джумейра Биич са на морския бряг, който някога се наричал Чикаго. От далече хотелът Джумейра биич прилича на огромна застинала морска вълна. Целият е облечен в стъкло с цвят на на морската  вода и те кара да мислиш, че ако не са белите рамки,  всеки момент тази огромна структура ще се пръсне на хиляди изкрящи  капки.

От там се насочваме към  двата изкуствени острова, които имат форма на палмово дърво. За тях са използвани около 100,000 кв. кб. м камъни.  Ние ще посетим Палм Джумейра.

 Там, краи брега на Палм Джумейра  се е разстлал и огромният хотел Атлантис, с многото си градини, водни площи и игрища, които допълват лукса на комплекса. Сред зеленината му има  място и за десетки ресторанти и кафенета.

Тъй като стандартът е вече вдигнат достатъчно, ще допълним хубавите си  впечетления в богатския квартал Джумейра, където е царството на най-богатите къщи и колите от ”сой”. Вместо в тях очите ни са вперени в друго  - Джумейра Моск. Чудесна е, въпреки силното слънце, тя не заслепява. Мекият бял пясъчник, от който е изградена се сливат с облаците в далечината. От ъгъла, от който избрах да гледам джамията с  двете минарета и куполите, тя  прилича на космически кораб, който се приземява.

Неможем да влезнем вътре, само мохамедани могат да я посетят. Не тъжа много, защото бяхме компенсирани с посещение на джамита Шейх Заид Моск на следващия ден.

Когато видях Тач Махал, мислех, че съм видяла върха на ислямската скулптура, че това разточителство на изящни мраморни колони, рамки на прозорците и орнамении по стените, могат да се видят само там. Не, мащабите, по-голямата простота, великолепните полюлеи от сваровски кристал, огромният персийски килим, разстлан на цялата вътришна площ на джамията и най-вече инкрустациите от полускъпоценни камъни по белия мрамор, това е замайващо. Да видиш огромни пространства изваяни с цветя по стените е чудесно, но да ги видиш и по блестящия под, о това вече беше много. Опитвах се да не стъпвам върху нежните бледо розови и жълти лотоси и зелените лияни. Имах чуството, че ще ги заболи.

Какви витражи видях, още са пред очите ми. Полупрозначни гълабово сини, сякаш замръзнал скреж, други с  нежно изваяни цветя. Не спират светлината, а я правят мека и спокойна.



     

  Въпреки многото хора се чуствам сама, защото вътрешното пространство на джамията е огромно. Сводовете се издигат някъде високо над нас в млечната  белота на мраморния купол, където мога да витя само с мислите си.

Всъщност, защо сравнявам мавзолея Тач Махал с джамията на Шейх Заид? Те имат различно предназначение, въпреки сходството в архитектурата. Правилно е да съпоставя великолепната джамия  с един от най-хубавите хиндуиски храмове Суминарайан Акшардхам в Индия, с парижката катедрала Нотър Дамр, или с истамбулския храм Света София. Това са върхове на човешкото творение, създадени от вярата на хората в божества през различни епохи. Всеки от тях блести със своята красота и богатство, преживяла съм удоволствието да ги вида, те са несъвместими.

Дубайци обичат  да правят сензации, както например това, което  те са направили  миналата година за Валентайнс дей. Представете си 72,000 кв м  площ, покрита от 45 мил. цветя. Естествено в горещините, когато температурите се качат до 40° и повече тя е била затворена. Беше хубаво да я видя, но не съм била в този сезон.

Замислили ли сте се каква е силата на рекламата. Какво ще търси Валентайнс дей в Арабската страна Дубай? Мохамеданите, които се избиват за едната вяра, да зачитат деня на  свети Валентин с всичките му подаръци и ритуали. Тогава кой е по-силен, религията или търговският интерес? А в съседство другите араби се бият, за да пребъде не тази арабска вяра, а другата, не суни, а шиити. Не може ли и двете, щом е в името на по-лесния и спокоен живот на вярвящите?

Ще ви отведа на две места, където търговията върви със и без празници. Голям квартал от стари, предимно едноетажни магазини се е разпрострял покрай брега на  Дубай Крик. Магазините са групирани според характера на стокие, които предлагат.  С най-голяма популярност се ползват  пазарът за злато и пазарът за подправки. За първия вместо обяснения ще предложа няколко снимки на витрини. Из втория се разходихме с удоволствие, вдишвайки екзотичните аромати на различни изсушени растения.

 Аз като българка, където и да отида да живея подправям  храните си магданоз, копър и джоджън, независимо какво име носят в тази страна, но не се отказвам и от нововъведения. В кухнята ни има малки опаковки, който търпеливо чакат моето воображение.  Обогатихме ги с арабско къри и сафрон. Всички престижни рецепти го включват. Той е много скъпа подправка, която се добавя към храната в малки количества. За да не нарушим традицията и ние си купихме. За съжаление го забравяме, когато има гости, а когато сме сами не си струва да се хаби за хора, които не поставят храната на първо място.

Какво е сафронът ли? Сухи тичинки на лилав минзухар. Много страни го произвеждат, но арабските страни и Испания са известни производители. Пресметнете колко цветове трябва да се наберат и изсушат само за 1 грам сафрон.  Подправката може да се купи  на прах  или да използва екстракт от зехтин.

Потънали в разглеждането не обърнахме внимание, че обедното слънце не ни жали, а нашата разходка е стигнала до средата. Ако вземем такси, пак ще гледаме улици и къщи през прозорците. Преглъщаме  и тръгваме пеша. Разхлаждаме се тук-там в някои и друг магазин и кафене и продължаваме оглеждането, обсъждането и снимките. Накрая спраме в едно магазинче за напитки и плодове и купуваме диня, грозде и вода, защото сме изсушени. Поемаме към хотела плътно прегърнали големите студени бутилки, хрупайки сочното, сладко грозде.

Нуждаем се от душ и почивка, защото надвечер ни чака интересно преживяване.   Предсти ни вечерна разходка с корабче-ресторант по изкуствения канал  Дубай крик. Това надмина нашите очаквания и заслужава повече внимание.

А какво ако..

 

                                                    

 

"Евреите са единствената нация, която населява същата земя, носи същото име, говори същия език и се моли на същия бог, на който се е молила  преди 3000 години.”

Това е част от мотото, написано на входа на музея Холокост в Йерусалим.
 Еврейската съдба ме занимава отдавна. Нали съм от страна, която вдигна  ръка и спря злото, страна, която опази своите сънародници – евреите.
           Няма нужда да напомням колко книги, колко филми и колко музеи е видяло моето поколение. Всички те  свидетелстват за нечувания садизъм, с който нацизмът се опита да унищожи един народ. Последното ми посещение беше в Бон. Напуснах музея като попарена от видяното. Макар и дете аз съм била част от тази епоха!
         Четох на скоро и се питам, защото до сега не съм научила, че Турция също е защитила своето еврейско население, не само в страната, но и извън пределите ѝ, в окупираните от Германия страни.

         Като дете живеех в стария център на София и там сестра ми и аз имахме приятелства с еврейчета, който продължиха до изселването на семействата им в Израел и по-късно. За нас тези деца бяха пример на прилежност в училище и добро приятелство в квартала. Няма защо да казвам, че не познавам бедни евреи. Те, поне в България са известни със своето трудолюбие, интелект и пестеливост, а такива хора  не могат да бъдат бедни. И само в България ли?

         Моци, мой добър приятел от гимназиалните години дойде да ни види, доста години след като беше се изселил в Израел.  Запомних очарованието му от постигнатото в тази пустиня. Той каза, че едва когато евреите превърнат пясъците в градини, палестинците проявявили претенции към тях. Това е единствената информация от първа ръка, получена от човек, който уважавам, но  все пак нали знаем  в какъв век живеем, „информацията” е най-сигурното средство за заблуда. Който не вярва да си провери сам фактите.

         С подобни мисли и с много цифри в съзнанието, взети от тук-там, се приземявам на летището в Тел Авив.

 

 

              Тези снимки са от самолета и аз бях от страната на слънцето. Качеството им е много лошо, но те имат само информативен характер. Не смогнах да направя няколко и да подбера за материала по-сполучливите.

 Наближаваме морето и пясъчният цвят на пустинята се смени с гори и други зелени насаждения. По върховете на много голи хълмове са пръснати квартали от бели каменни къщи.  Минаваме на Тел Авив, който се е разпрострял по бреговата линия. С нищо не се различава от всички останали средиземноморски градове.

 

 

 

Няма по-хубав шанс от този да се приземиш на залез слънце. Небето, морето и очертанията на градския пейзаж са вплетени в една симфония от цветове. Ех, ако само можех да задържа самолета по-дълго във въздуха.

           Прие ни скромно летище от преди няколко десетилетия. Новото се строи сега в съседство.  До Ерусалим има 70 км път с кола, чудесна възможност да се огледам наоколо. Хубав аутобан ни повежда между невисоки хълмове от варовик, изпъстрени с малки храсти и ниски дръвчета. Пред мене са обширните зелени ниви, лозя и палмови гори, като тези, които видях от самолета. Не мога да видя нищо от прословутото капково поливане, еврейски патент, но по свежестта на площите се досещам. Когато обикаляхме Чили, екскурзоводът ни разказа, че техни агрономи били командировани  в Израел, за да усвоят капковата система на поливане и да я внедряват в Чили. Същото научихме и в Аржентина.

Една поговорка казва, че работливият човек и на камък да го сложиш, пак ще направи къща.  Така са и евреите.

 

 

В Римската империя евреите са били 10% от населението. През 15 –ти век в  много национална Испания мюсюлманската, католическата  и юдейската религия са съществували съвместно. Явно за испанския крал Фердинанд, фанатизиран католик, това е било твърде много.  През 1478 той, поставя ултиматум на друговерците или да приемат католическата вяра,  или да напуснат  страната. Много хора са попаднали в ръцете на инквизицията. Други напуснали като оставили всичкото си имущество и пари в Испания. Всъщност, това било общо явление за цяла Европа в тези години.

           На какво ви мирише това? И колко пъти и на колко места в човешката история се случва такова безцеремонно унищожаване на преуспелите евреи. Материален интерес и завист?

           Помните ли израза: „ Ще си запаля къщата на Вуте плевникът да изгори...Това разбира се  облича в благоприлични политически одежди, освен това не е нужно да си палиш къщата, има по-лесни начини. За съжаление някои вождове искат да бъдат държавни глави на големи, велики и  силни страни и търсят начини да го постигнат.  

           Знаете ли кой е дал подслон на 250 000 испански бежанци през 15-те век в Истанбул?  Султан Мехмед бин Мурад, Завоевателят. Същият, който се опитал да разширил Отоманската империя до Генуа. Той, след, като завзел Константинопол в следващите 10 години се заел да подменя населението на града. Ето как и защо евреите от Европа са поканени в Истанбул.

]         Явно, че те бързо са „влезли в крак„. Станали  отново проспериращи граждани, даже  и личният доктор на султана е бил евреин.

          Не е чудно, че когато нацистите поискали репатриране на турските евреи, правителство отказало. Нещо повече, то дало възможност на всички желаещи турски евреи във Франция да възстановят турското си гражданство, ако са го загубили и заедно с тези, които имат редовни документи, ги прибира в Турция.

          В книгата си Последният влак за Истанбул,  турската авторка Айше Кулин романизира тази история, като вплита съдбите на турски емигранти във Франция.

          Друга част от изгонените евреи отива в земите, където са родени техните праотци и които сега се наричат Израел. Техните пра-пра-правнуци, заедно с тези от времето на фараоните и придошлите за следващите 6 века, срещнах сега в Израел и за тях ще говоря.

          Очаквах, че  голямото разнообразие на евреи, е донесло в страната различни култури и езици. Това, което не очаквах е да чуя, че 25% от населението говори руски. Не очаквах също, да видя всички обществени надписи дублирани на руски. Точно сега  гледам един материал в Тайм от 19- ти май. В информация за разпределението на националностите в Русия и съседните републики чета: Естония има 25%  руснаци, в Литва – 26%, а в Украйна само 15% и тъкмо те, си извоюваха независимост.  А какво ако и те, руските евреи в Израел както източните украинци поискат независима държава? Представяте ли си това в Израел? И кой още живее по тези земи?  Палестинците. О, аз съм сигурна че тяхната съпротива е слаба, че те ще вдигнат бяло знаме. Руските евреи са сила, те издържаха Втората световна война, издържаха 70 години комунизъм, че палестинците ли ще ги уплашат?

Е, ако пък нещата потръгнат, може да се помолят и за "присъединяване"......Естествено, разстоянието е голямо, Израел няма Домбаз, но пък е на много интересно място. Могат да се изпращат там съветници,  специалисти и други, както беше в Мозамбик и Ангола, помните ли?
 

                                                  
 

            Ама че шега? Все пак добре, че вече бях там. Пропуснах да посетя  Египет и ето, те се бият от няколко години. Да така е, превърта се колелото на историята.

            Време е да се върна на това, което видях. Голям и хубав град е Ерусалим, застроен на много хълмове, с хубави белокаменни къщи. Така, както американците строят къщите си от дърво,  израелтяните ги правят от варовик. Всичките се белеят като чисто нови. Попитах редовно ли ги почистват и ме увериха, че не се налага. Явно зависи от въздуха и качеството но варовика. Колкото по-нови, по-високи стават.  Все още има романтични квартали с 2-3 фамилни къщи, с хубави широки прозорци и балкони, потънали в зеленина, които са подредени по криволичещи тихи и чисти улици. Повечето къщи имат решетки на прозорците и балконите по партерите. Тиха съпротива, а?

 

Нищо не мога да кажа за магазините, не ни интересуват, но посетихме един тбърговски цент в съседство с хотела ни, защото откритото пространство пред магазините беше като истинска скулптурна изложба. Там видяхме и няколко  галерии на стъклени фигури, които  ни плениха. Всичко останало е както в Европа.

              Пак трябва да се отклоня, но как да не разкажа за тези  150 етиопки в чиято компания обикаляме Стария град. Целите са увити в бели памучни  савани.  Дълбоко вярващи, те спират навсякъде да допрат нещо, да се прекръстят или дълго да се оглеждат. Те са навсякъде и понеже ние бързаме, трябва да се промушваме между безкрайните им метражи плат. Доста от тях са едри жени, като разперят ръце белите наметала се разпростират като завеса върху оскъдните пространства за преминаване.

 

 

Най-любопитното дойде на летището, когато видяхме пейките пред изхода за нашия полет побелели от същите бели одежди. Сякаш сняг е посипал цялото пространството. Смаях се, какво ще търсят 150 етиопки с това оформление във Франкфурт?  Как нашият самолет ще намери няколко местенца и за нас? Докато се дивих за нашата съдба, на изхода към самолета се появи  нов надпис. Групата им заминаваше за Етиопия.

 

 

 По-голямо разнообразие на хора не съм срещала в друга страна, араби, руски евреи, етиопски евреи, евреи от Американския континент и цяла Европа и ултра ортодоксални евреи. Да не говорим за многото туристи от всички нации.
 

 

 

По улиците на Ерусалим можеш да срещнеш жени, покрити до очите  и до тях други, съвсем модерно облечени. Някои млади девойки, в желанието си да бъдат в крак с модата са стигнали до тази  адаптация. Модерни обувки, прилепнали панталони, отворена блузка и....забулена глава, естествено с елегантен шал.  Уличното многообразието се допълва от черните фигури на ортодоксални евреи. Трудно ми е  да си представя как издържат на тази топлина с техните черни палта и шапки. Строгото облекло на мъжете от всички възрасти се допълва от два масура, спуснати пред ушите им. Даже и обувките с дебели подметки и с връзки са част от задължителното им оформление.

 

            Незнам дали е внушение, но като че ли не срещнах еврейски разпуснати безделници. Не видях и много полиция наоколо. Само в Стария град имаше патрул от млади полицайчета, които с радост ми позволиха да ги снимам.

 

 

Картината не е все розова, по време на нашите обиколки из страната видяхме тъжната картина на беднотата. Малки струпвания на бидон-вили, скътани сред  пустоша, край шосета. От какво живееха тези хора? Нито вода, нито храна и поминък на около. Те ли са палестинците, които се борят за земите на дедите си? Дали дедите и прадедите им са живели тук и така? Какво прави израелското общество да ги подпомогне? За да стане това тези хора трябва да проработят, но къде и какво?

  Всички палестинци искат еврейско поданство, защото така могат да получат много  помощи - безплатно образование, лечение и без да работят. Само че, това може да стане след сериозно проучване.

            Ако палестинците наистина ненавиждат евреите, защо искат тяхното поданство и помощи? Вече повярвах  на официалното твърдение в Израел, че Ерусалим е много сигурен град и стълкновенията по улиците, които пресата публикува са стремеж за сензации, а всъщност те са рядко явление. Така твърдят хората там.

           Едва ли срещнахме за 4-5 дни повече от 3 полицейски коли. Нашият екскурзовод, който живее на 300 м от Ивицата Газа вече години, каза  че не е видял   сблъскване между палестинци и евреи. На кого да вярваш? Тези две нации живеят заедно откак свят светува, през главите им за 20 века са минали всякакви бури. Кой ги подбутва сега към тези раздори? Дано  намерят сили да ги  надживеят. Колко от парите за хляб, училища, болници и подслон отидоха в погрешна посока - за ракети и погроми? 

          Ще кажете наивно, да но аз бях в Израел, казвам каквото видях и чух.   Съгласна съм, че има конфликти. Затова питам не стигнаха ли  десетките години на подстрекавани раздори?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

?