Водата - гоямата ми радост

Очаква се под това заглавие да се появи ода за водата, но както правим напоследък, преди да сме пристъпили към лична изява търсим справка в Гугъл. Опряни на неговия гръб сваляме всяка отговорност от нас и се мъчим да блеснем със знания и информираност за чужда сметка. Направих го и аз, преброих първите 9-10 заглавия, но оставям на вас правото на избор. Когато дъщеря ми беше малка винаги имаше по нещо “най-льобимо” За мене е същото. От всичко, което най-обичам водата е на 1-во място. Другото идва и отминава, но водата, слънцето и музиката са за винаги. Най-често първите две вървят заедно, нали затова ходим на море, но когато се добави и музиката, за мене настъпва раят.
Всичко започна от плавалнята на Софийската централна баня, където се учих да плувам като дете. В тези години на вечни ограничения, вместо да ни учат да плуваме, ни пълнеха главите със забрани. Не трябваше да скачаме, да се пръскаме и викаме и много други “да не”, които скоро ме насочиха към басеина в Парка на свободата. Там можеше всичко и затова басеинът гъмжеше от весели деца и младежи. Не можеше да протегнеш ръка или крак, без да блъснеш някого. Скоро това се замести с истинското удоволствие, срещите с морето.
Мястото на простора и свободата, това е за мене морето. Ходех като студентка всяко лято и седях във водата, докато тялото ми посинее от студ, въпреки лудориите. Скачали ли сте вечер от моста на варненския плаж, когато има планктон. Малко трудно ми беше да се отблъсна от моста, да полетя към черната неизвестност на водата и да потъна до дъното. Затварях очи за секунди, докато се отблъсна нагоре. Възнаграждението бяха хилядите искри на планктона около тялото ми. Фосфоресциращите ми ръце и крака оставяха светещи зелени дири във водата наоколо. Естествено, картината се допълваше от звездите на варненското небе. В някои моменти ми беше трудно да позная къде е хоризонтът и от къде започва блясъка на планктона. За наша радост имаше с кого да споделимe обичта си към морето.
Бяхме три приятелски двойки, младоженци, от които ние бяхме "най-пресните” - на свадбено пътешествие. Като начало се настанихме на най-дивото място, на пясъка край морето. Ако човек иска да почуства морето отива на къмпинг и си слага палатаката до водата. Тогава му трябват само няколко чаши питейна вода и всичко друго идва от Всевишния. Банята, сутринната гимнастика и даже рибата за обяд и вечеря. Да и пералнята… обличахме дрехите за пране една по една и плувахме докато станат чисти. Не беше трудно, защото найлоновите дрехи се бяха появили съвсем наскоро у нас. Полякините и чехкините ги продаваха по плажовете.
Бяхме разпънали палатки под едно голямо дърво, което не само ни пазеше сянка, но даваше подслон на голям птичи хор. Милите, те се надяваха да ни смаят с великолепните си сутрешни изпълнения, но уви ние хващахме тези, след втората им закуска. Като се наситихме на уединението и благодатите на самотното море, решихме да отидем на юг.
Както се очаква за тази възраст, спонтнното решение дойде в късен следобед. Шофирахме, докато вече нищо не се виждаше. В тези години българското крайбрежие изобилстваше на диви места. Отклонихме по някакъв страничен път и си избрахме едно място на полянка до чешма. Бяхме уморени и набързо опънахме палатките. Припълзяхме вътре в тъмницата и заспахме мигновенно, упоени от ромона на чешмата.
Събудихме се, когато топлината на слънцето стана нетърпима. С четките за зъби в ръце, по бански се измъкнахме от палатките… Бяхме на селския мегдан, до чешма с голямо корито за напояване на конете. Наоколо се бяха настанили няколко скучаещи хора от селото. Търпението им бе възнаградено и 4-мата бяхме с бански, за които не беше изхабен много плат, нещо необичайно за българските села на 60-те. Мисля, че учудването беше взаимно. Измихме се бързичко, облекохме се, прибрахме багажа и поехме към селската кръчма за закуска. Нашето място тук не беше подходящо след това представление, отгоре на всичко нашите съпрузи си бяха пуснали бради и кръчмарят не ни хареса. Отидохме чак до град Мичурин за храна.
Вече беше дошла ерата на подводничарството, затова ние носехме 3 комплекта шнорхели и плавници, които използвахме на смени. Беше ред на дамите от компанията. Ние се насочихме към едно доста самотно място, в очакване да видим повече риба. Вместо това, като наближихме брега видяхме уплашените лица на няколко голи “сирени”, които се бяха оттеглили на нуди-плаж. Бавно се приближихме към брега и за да ги смутим достатъчно, още по-бавно се изправихме. Преди да започнат да се карат, те видяха че сме жени и се успокоиха. Представяте ли си, през 60-те години жените в България още не афишираха непрекъснато меките части на телата си, разчитаха и на други благодетели, които се намират малко по-горе от врата. Ако тръгнем от човешкото начало ще срешнем много голота. Условията и духовното развитие постепенно започват да покриват телата с дрехи, но за щастие хормоните са непобедими. Във всяко историческо общество намираме достатъчно одеяния, които имат необходимия изкусителен ефект. Но в 21 век не ви ли се струва комично да видите умна делова жена, участница във висок обществен форум с “деколте до пъпа”. Не създавам норми, но си мисля, че няколко хилядолетия от началото би трябвало да се знае къде и кога бива или небива да се показва гола плът. Всъщност, какво е “небива”, кой определя нормите? Помните ли тези бикини, които се състоеха от 4 много малки триъгълничета, всички ги имахме, сега са на мода отново, само че задното триъгълниче е заместено и лента.
Ако сте се загледал в живота на мъжката половина от по-висшето човешко общество, тази с големите пари, сигърна съм ще видите до поприведените плещи на някой милионер да се кипри красавица с невинни очи на ангел и сочно тяло, облечено в стил Мулен Руж, Париж. Значи, изкусителната техника си върши добре работата при много индивиди на нашата земя. Да се върна пак към младите години, когато подобни мисли не витаеха в главата ми. Изкарахме една чудесна седмица, пълна с приключения по плажовете на Южна България. Прибрахме багажа и се насочихме към по-цивилизаованите плажове - Слънчев бряг и Несебър. Всичко вървеше по план, към добре изпраните дрехи в морето, се прибавиха и тези, предвидени за танци и ресторанти. Беше времето на широките поли с фусти и дантели, бухнали топирани фризури и високите токове. В тази топлина не бяхме пропуснали даже и чорапите. Сигурно, за да се убедим, че не сме подивяли напълно от престоя по самотните плажове, или за да бъдем в тон с околните. Все пак дивото говореше още в нас. Косьо, един от съпрузите в компанията се хвана на бас, че ще скочи с хубавия си свадбен костюм от пристана на Слънчев бряг. Беше се приготвил да потъне в по-дълбока вода, но вместо това дъното се оказа на 1 метър. Той загуби равновесие от несполучливия скок, развя безпомощно ръце и седна във водата. Смехът нямаше край, а веселбата продължи в крайбрежната кебабчийница. Трябваше да “оползотворим” спечелените пари. От Косьовия костюм се стичаше вода, което озадачи келнера и околните, но след като разбраха причината се посмяха. Главният герой на събитието получи една бира подарък от заведението. На другия ден, за учудване на курортистите, моята приятелка Ляля, трябваше да пере свадбения костюм в една голяма чешма на общствената съблекалня.

И трите двойки младоженци бяхме нови не само в кариерата, но и в това, което се нарича семеен бюджет. Мислехме си, че парите служат само за удоволствия и оцеляване…Научихме се бързо как се живее и тогава дойде по-цивилизованата ера в нашия живот. Вече по-замогнати тръгнахме по организираните морски приключения. В началото ходехме по почивни станции, по-късно по къмпинзи с големи и удобни палатки и накрая с каравани.
 Посетихме много места, но любимото ни беше къмпингът на село Арапия. Представете си един хълм на носа на полуостров. От едната страна висок скалист бряг, добър за нуди-плажове. От другата - пясъчна ивица, която загражда неголям залив. Там беше нашето постоянно присъствие. Незнам има ли друго нещо на земята, което може да доставя толкова много и различни удоволствия както морето. Обичта свързва хората, ние се чуствахме като гимназисти, отишли на колония, но без учители. Не беше и трудно, ние се познавахме от годините на университета, или от институтите, където повечето от нас работеха. Имахме дълги отпуски и стигаха за 1 м. на море и още 10 дни за ски. Е, не бяхме много платени, тогава един професор и един милиционер взимаха еднаква заплата, да не говорим за тези по-долу, като нас. Не разполагахме с много пари, но ни стигаха за живота на това доста диво място. Имаше само едно малко рибарско ресторантче - Капанчето и посещенията там не бяха ежедневие.
  Всяка година идвахме по едно и също време и се настанявахме на нашите постоянни мяста. По взаимно съглесие си ги пазехме. На Арапия хората идваха по график, сякаш са в хотел. Всеки знаеше кога и къде се намират неговите приятели и гостите нямаха край. Всяка вечер групи от къмпингари с чинии храна и столове в ръце отиваха пред нечия палатка на “приказки”. Добре, че не трябваше да се шьофира, защото понякога почерпките надминаваха възможностите на уморените курортисти.
Единият край на полуострова завършваше с плитък риф, където наблюдавахме оскъдния морски свят, останал по Черно морските брегове. Водата през август не е студена и ние редовно пресичахме залива, отиване и връщане - 1 км. Нашата компания беше от 6-8 души с 3 уинд-сърфа. Всеки трябваше да чака реда си. Нямахме умора, след такова плуване идваше ред на сърфа и ако имаше вълни удоволствието беше доста силово за мене. Спомням си веднъж, след дългото плуване се намазах със някакво масло да не изгоря и се качих на сърфа. Паднах 1-2 пъти, намазах цялото тяло на сърфа с плажно масло и след това сигурно паднах още 20 пъти от плъзгавата му повърхност. Така се изтощих, че реших да тикам обратно сърфа. Имах късмет, че дойде подкрепление. Ако само знаете колко пъти “подкреплението” падна във водата…, добре, че аз се отдалечих навреме.
Обикновено седяхме на къмпинга до 25 август и тръгвахме с първия дъжд. Широката поляна ставаше кална и морето се захлаждаше изведнъж. Така природата ни показваше, че няма безкрайни удоволствия на тази земя, даже и това, най-мокрото, най-динамичното и най-веселото имаше край. Всяка сутрин някой прибираше грижливо рейки, сгъваше палатки, наместваше в багажника столове, торби, куфари, чанти и спортни принадлежности. Имаше тъга в тази процедура на разделяне с “децата, с които си се налудувал” и любимото море, но имаше и надеждата, че след една година, ние същите хора ще дойдем пак и морето ще отвори отново обятия за нас.
Пак обичта към водата ме заведе далече, на брега на Индийския океан. Откри ми се чудесният шанс да отида на работа в Африка - Мозамбик. Което ме плени веднага, беше положението на града - Мапуто на океанския бряг. Нямах нужда от повече обяснения, ще работя в университет по моята специалност и ще живея на брега на морето цели 2 години. Ура!
Живеех на 15-тия етаж, на булеварда край морето. Всичко беше като на длан, къщите с градините, сините очи на басеините, брегът с палмите на пясъка пред плажа и то, необятното синьо пространство на бляскавата вода. Не знаех кое да предпочета, изгревите, лунния пейзаж или звездите. Сутрин щом отворех очи тичах на балкона, за да потопя поглед в необятната шир на залива. Съзерцавах занемяла изгрева с цялата палитра от червено-розови и синьо-зелени цветове на небето и морето, които си даваха среща на хоризонта. Ако успеех да се събудя достатъчно рано, можех да видя малки пухести кълба от мъгла, да се носят над водата като призрачни яхти. Често долната половина на многоетажните сгради беше потънала в мъгла. Те надзъртаха над бяло-розовата пяна и правеха картината още по-вълшебна. Вечер идваше тайнството на големите искрящи звезди. Те контрастираха толкова силно на тъмното небе, че можеше лесно да се различат няколко съзвездия. Аз се впечетлявах най-вече от Южния кръст. Цялата атмосфера на топлите нощи ме пренасяше в Сахара, описвана в книгите на Антоан де Сенит Екзюпери - Южния кръст и Нощен полет. Вместо тъмната вода аз виждах пустинни равнини и както всички, които свързват името на автора с Малкия принц, си представях, че говоря с него.
Бях на най-високия етаж на най-високата сграда в града, далече на юго-източния бряг на Африка. Сама, нищо над мене и в страни, само морето, небето и аз.
Заливът на Мапуто е много обширен и плитък. При отлив водата се оттегля навътре може би 1-2 км. Тогава настъпваха нашите най-колоритни неделни плажни дни. Ние, рачетата и рибките, които избираха да не се заровят в пясъка, тръгвахме навътре в морето. Вървяхме докато брегът зад нас намалее достатъчно. Лягахме в малките басеинчета вода, останала в хлътнатините по дъното. Разхлаждахме се, печехме и се кичехме с водораслите около нас. Понякога нещо изпълзяваше изпод телата ни и ние скачахме уплашени. После разбирахме, че сме легнали върху дупките на малки, безобидни рачета и те не харесваха това. Имаше време и за обяд. Такива мокри пикнизи не се случват често в живота и ние оценявахме преживяването от душа. Навръщане трябваше да подтичваме, защото бълбукащата вода много бързо се преместваше по плиткия бряг, а ние се прибирахме с колекции от мидени черупки и охльови. Макар, че акулите не обичат плитката вода, която пълни хрилете им с пясък, кой знае дали някой заблуден екземпляр няма от объркване да хрусне нечии крак. Знае се, че Мозамбишкия проток е царството на белите акули, известни с добрия си апетит. Затова, за всеки случай си позволявахме да плуваме само близко да брега, сякаш акулите трябваше да знаят, че това е наша територия. Спомням си, тогава се появи филмът Челюсти, за да намали с месеци мерака ни да влизаме на повече от 2м дълбочина.
Тихите води на залива не ни задоволиха и решихме да отидем на истинския открит Индийски океан. Запасихме се с всичко за дълга еднодневна екскурзия и поехме в ранна сутрин. Пресекохме пустинни пясъчни райони, където се молехме дано колите ни да не закъсат. После пътувахме с ферибоот, сигурно от времето на Тарзан и пак трябваше да отправим молби към Всевищния. Все пак без произшествия стигнахне истинския океан. Сила и необятен,син

простор - това е определението за водата там. Големи заоблени вълни се доближаваха до издълбания бряг. Водата се завърташе и с трясък се стоварваше върху оттегляшите се потоци. Толкова шумно го правеше, че не чувахме какво говорим. При топлината на африканското обедно слънце трябваше се намокрим, затова ние боязливо пристъпихме към края на водата. Това беше, следващата минута попаднахме във водовъртеж. С всичките сили, които имам аз се опитах да се върна на пясъка, само 3 м от мене. Невъзможно. Слава богу 3-та мощна вълна ме изхвърли на брега, където вече бяха простнати моите приятели…. Поне се бяхме намокрили и охладили добре. Радостни, че оцеляхме се възнаградихме с добър обяд. Тръгнахме си доволни, че град Мапуто, нашето временно седалище беше на тихите води в залива.