Какви са индийците ли?

　

 

  Обикаляме пазаря
Чанди Чоук, голямата туристическа атракция на Делхи. Пазарят предлага всякакви лъскави ефтини стоки. Освен туристите, всичко дъха на беднотия. Пренаселено е със сергий, продавачи и купувачи. Из тесните мръсни улици, под надвисналите захабени къщи, се виждат захвърлени боклуци и локви от мръсна вода. Застоялият въздух е смесица от миризмите на храни, които се готвят тук, развалени плодове и други неопределени изпарения. Разбира се, това не пречи сергийте да са отрупани с вещи от всякакъв характер и произход.

Добре, че сме с рикша. Местните хора дотолкова са адаптирани към атмосферата, че не забелязват нищо обезпокояващо. Тези, които населяват ефтините къщи в квартала даже са отворили прозорците си за прохлада, защото температурата е 28-30 гр. Ц.

Какво му е привлекателното на този пазар? Отчайваща пренаселеност, с която всички бедните и богати индийци са откърмени. Въпреки това лицата им имат някакво миролюбиво, хрисимо излъчване. Всеки е потънал в работата си и околната среда вообще не го вълнува.

Една гледка никога няма да излинее от съзнанието ми. В една ниша на пазаря имаше малко одърче от греди. Там беше полегнал мъж на неопределена възраст. Беше толкова слаб и изтощен, че единствената му одежда, бялата превръзка около таза едва се крепеше, но... в ръката му блестеше сателитен телефон... Това е Индия.

На Чанди Чоук пазар няма недоволство и грубост, не виждам стремеж да се пречи на съседния продавач или на тези, които прескачат над стоките, разстлани по земята.

Хора тук карат ли се помежду си някога? Какво е измерението за търпимост и щастие на индийците от най-долните 2 касти, които са господари на този пазар ?

Около нас има малко чужденци, предимно от Европа и Америка. Поведението и външният вид на някои от тях подсказва преклонение пред хиндуизма. Въпреки цялото им старание да се превъплотят, ефектът е отчайващ. Те нямат излъчване, липсва същността, която прави индийската нация уникална. Верно, че парите развалят хората, но ако се откажеш от тяхното удобство, ако смениш обувките от 100 долара със стари ефтини сандали, елече и разтеглена дълга пола ставаш ли индийка? Ставаш ли добра? Да, има доста дарители по света, за които гледаме и четем. Но техният брой нараства ли, примерът на единиците, прави ли нашето общество по-различно и кога?

Тръгваме из по-богатите райони на Олд и Ню Делхи. Обикаляме около президентството, министерствата и богатския търговски център Коноут плейс. Заглеждаме се в многоетажните модерни сгради на различни компании и банки. Отиваме и около храмовете Джамал Масджуд и Лотъс темпъл, защото искаме да видим не само сгради и паметници. Трябва да усетим атмосферата, в която живеят различните хората. Как вървят, какво носят, как говорят, ядат ли по улиците и какво, как се отнасят помежду си и към децата. Стотици въпроси очакват отговор, който да ни каже какви са индийците.

В Центъра на града нищо не е много по-различно от всеки друг град. Само преобладаващият брой сарита по улиците и мургавите лица напомнят, че си в Индия. Скъпите витрини, хубавите къщи, новите коли, озеленените улици, всичко тук говори за замогналите се висши касти на индийското общество.

Пешоходците не разнасят големи сандвичи и чаши пълни с напитки по улиците, не се смеят гръмогласно както американците и тези, които ги повтарят. Радвам се да видя, че хората тук не са подражатели, както африканците и другите от групата на третия свят.

Единственото, което усещаме, може да се събере в малко думи - тихи, спретнати, кротки и отстъпчиви хора. Независимо как са облечени и как се движат или колко бързат, всички излъчват толерантност към околните. Остава да се попитаме, затова ли са приели хиндуизма и мюсюлманството, или тези религии са ги възпитали да са такива. Едва ли. Ако това важи за мюсюлманството, защо в арабските страни цари хаос и озлобление?

Колкото повече се старая да пиша какво разбрах за индийците, толкова по-трудно ми е. И аз като хората попрочетох няколко книги и пътеводители, събрах исторически и географски данни. Вместо да ми помогнат да разбера поне малко каква е движещата сила на този народ, аз се заключих повече. Не мога сега да се заема с изучаване на хиндъизъм или мюсюлманство, само за да напиша този разказ. Ще се задоволя с видяното от “птичи полет”. Понякога то помага. Ако се задълбочиш, картината се размазва.

Започвам сравнението с нас българите. И ние като тях живяхме години под чужд диктат. С изключение на единици и ние като тях бяхме допуснати до определена интелектуална граница в обществата на чуждите владетели. Будните индийчета се наемали за домашна прислуга и занаятчийски услуги. Още по-будните навлезли в канцеларския бранш, както е било и в България.

Индийците приемали това като голямо предимсто и се стараели да научат колкото може повече. Тъкмо тези групи по-късно са оформили висшите касти на индийското общество. Природната им любознателност е дала отпечатък на цялата образователна система и до сега. Може би затова много средни и богати млади хора от различни страни на света отиват сега да учат в индийски колежи и университети. За парите, които плащат, получават много добро образование, разбира, се по английската образователна система, която е приета навсякъде.

Да сравним българския горчив опит за “цивилизоване” с индийския. Индия и България са наследници на богата култура и изкуство, което поробителите се стараели да заличат. Разликата е в резултатите. Индийците са си все още индийци с всеобщо уважавана стара култура и религии. Образованието им се цени в цял свят, а продуктите на тяхната промишленост и земеделие се приемат на световните пазари. Верно е, че става дума за голяма територия, но ние сравняваме хората. Можем ли ние българите да се похвалим с подобни постижения. Можем ли да заявим, че нашите специалисти са образовани достатъчно, за да ги приемат на работа безапелационно и навсякъде? Да, само единици. В Майкрософт работят над 150 българи, сигурно и другаде има.

Четох наскоро, че един от висшите служители на НАСА носи българско име, срещам понякога и други български фамилии, но това са единични случаи.
Колко от нашите стоки се ценят на световните пазари?
А кои сме ние ?

С голямо огрчение виждам нещо като хибриди. В рамката на българското упорство, трудолюбие и любознателност, се вмъкват ориенталската завистливости; руската грандомания; американската хищност за пари и….. Поне да бяхме взели от немците тяхната прецизност и отговорност. Какво се получава? Умен, не много работлив хибрид, със силно чуство на неудовлетвореност, сърдит на всички и всичко. Знам, засилила съм краските, дано не съм права.

“Грешката е в системата”. Чували ли сте често това изявление в устите на много посткомунистически бизнесмени? Пито–платено. Кой беше “системата“ и сега кой ще ни “оправи“ ? Защо индийците се оправят сами? Не искам да раздухвам страсти, но сянката на тези които ни докараха до този модел и до сега наднича над българските покриви. Внимавайте с “оправянето”… 
За първи път контактувах с живи индийци в Мозамбик през 76-78 год. По крайбрежието се бяха заселили няколко стотин хиляди души и държаха предимно търговския бизнес. Като влезнеш в техните магазини си мислиш че си цар. Всичко, което може да се направи от добър търговец, за да те накара да напуснеш магазина доволен и с нещо в ръка, е направено. Ще ти смени пари, ще ти предложи допълнително някоя вещ, даже и да се откажеш от покупката. Доближиш ли магазина, тича да ти отвори и да затвори вратата с поклон за довиждане. Как няма да го посетиш отново? И след 35 години още си спомням за един-два магазина.

Съвсем същото ни се случи в Индия. Сякаш не влизаш някъде да пазаруваш, а да гостуваш. Кафенцето идва веднага, вкусни бисквитки, приятен разговор, кой си и те кои са. Когато продавачът е разчел опознаващата схемата по лицето ти, той вече знае какво да ти предложи. Излизаме от магазина доволни, с желаните стоки в ръка.

Толкова красиво изработени мраморни статуи и инкрустации със полускъпоценни камъни върху мрамотни чинии, маси, стени и пана едва ли ще видя вече в живота си. Като знам колко е трудно и какво себеотрицание се иска от майсторите и като научих колко малко им се заплаща, пак се въщам към моето заключение - безропотни хора.
Това е постигнато с разделението в обществото на касти. Хора, обречени да работят груба работа с ръцете си, другите малко по-горе имат право да притежават и земя. Следват касти на умните; търговци, военни, висши чиновници и правителствени служители. Ако си роден сред първите 2-3 групи, не се и надявай на много. Естествено, вече нещата се модернизират, но единици са тези, които могат да се влеят сред висшите категории.

Сигурно още като се родят, индийците получават “наръчник по търговия. ” Героят на една индийска книга, която четох беше търговец, който се издига до високи постове, с цената на много компромиси. Когато приятелят му го попита съгласна ли е вярата ти с това, което правиш, търговецът отговори, че неща са различни. Едното е търговия и тя си има своите закони, задължителни за търговците, а другото е вяра, тя има други правила за други области от живота. Така е за индийците, чисто и ясно. Не се опитват да завоалират стремежът за просперитет с привидни извинения пред олтаря.

Движим се по шосето Делхи - Джайпур. То обещава да бъде аутострада, но в момента първите 50 км. са истински ад. От главното платно е останало малко асфалт в средата около разделителната линия. Огромни строителни камиони, триколки, полустрошени леки коли, наред с нови лъскави коли с висока проходимост са се размесили така, че почти не се разбира, кой в каква посока отива. Скоростта е около 40 км/ч и аз се чудя защо няма инциденти? Не се чуват и много клаксони, всеки мълчаливо се вмъква в първата празнина между превозните средства, напира кротко и търпеливо, докато тя стане по-широка. Във водовъртежа участват и мотори с по 2-3 пасажера. Жените са на втората седалка яхнали мотора като амазонки. Понякога между двамата пасажери е сгушено и едно дете. Изтръпвам като ги видя притиснати до гумите на някой голям камион. Те защо не се карат, защо не размахват ядно ръце и не свирят с клаксоните? Защото са индийци.

Покрай пътя се редят строителни машини, а сред тях продавачи на всичко - домашни потреби, мраморни фигури, цветя, плодове, закуски, украшения и безалкохолни напитки. Само ако се забави колата, те се втурват към прозорците с нещо за продаване.

В Индия има търпимост и към "нуждаещите" се, които си вземат по нещо от вякъде без плащане и разрешение, ако не ги видят.

От там ли е дошла една група от българското население, която държи бизнеса на “разносната” улична търговия?

За мене този хаос е смазващ, но за населението няма нищо обезпокоително. Трябва да се оцелява и всеки го прави както може, защо да се караме и да си пречим.

Полицията изобщо не се появява по шосетата, поне за 1100 км не я срещнахме. Опитайте се да си представите тази картина в друга държава. Това са индийците.

За такъв народ е бил Махатма Ганди. Можел е да гони целите си с гладуване само сред хрисими, не сред хищтни и озлобени хора.

Вървим из храмовете Лотъс темпъл и Суаминараян Акшардхам, заобиколени от индийски туристически групи. И до сега са пред очите ми индийските семейства. Стройните женски фигури са облечени в ярки сарита. Блузата представлява елече с къси ръкави и широко деколте, пртиснато към тялото. То свършва 6-7 см над талията. Под него се подава смуглата кожа на стройна индийска фигура, която пристъпва грациозно. Дълъг прозрачен шарф се завива около главата, раменете, слиза до талията и там със завои и гънки пада върху дългата пола. Чудесно, все едно, че си на балет. Не видях една раздърпана фигура, нито тук, нито в града и по шосетата. Даже и дебеланките не изглеждат много зле в тези дрехи.

За мъжете са отредени бели туники и бели панталони, ако не са се поевропейчили. Няколко деца със спретнати, хубави дрешки кротко вървят около родителите.
И до сега се чудя, като живеят толкова трудно и на тясно, като нямат и вода, как успяват да са чисти и спретанти? Не говоря за скитниците, те са във всички страни, само че тукашните приличат на мръсни скелети.

Около езерата, където всички спират да се освежат със свещената вода на храмовете е най-доброто място за снимка. С такава грация присядат на стълбите тези индийки, техните тъмни дълги ръце с мек елегантен жест посягат към водата. Няма напрежение, няма нетърпение. Това са индийките.

Видях ги и край пътя по полетата, завили глави с шарфове, да се предпазят от прах и слънце. Приведени, с мотики в ръце те копаят ритмично и неспирно, носят тежки товари, перат по реките, тичат след животните. Те са навсякъде. Да, това са индийките, в провинцията - 100 години назад от света.

Като си знаем българския стил на живот, като знаем, че и американските жени много често са платени с 30 % по-ниско от мъжете, едва ли мога да упрекна индийците, но сексуалното насилие на жените в семейството и извън него е нещо много повече. Защо тяхното общество десетилетия затваря очи. Трябваше да се стигне до големия скандал, завършил с убийството на една студентка, за да се решат най-после на публични протести в защита на жените.

Това, което не е за прощаване е експлоатацията на детския труд. За мене тук е най-неясният момент. Как майките са съгласни децата им работят тежка работа от най-ранна възраст, как са съгласни да ги превръщат в сексуални роби?

Много напреднали страни сега отказват да купуват стоки от индийски компании, които използват детски труд. Собствениците на предприятието, в което работих, направиха посещение на индийската компания за декоративна опаковъчна хартия, за да се убедят лично кой и при какви условия работи в нея. Едва тогава скилючиха договор с тях.


Индийците
не само са добри търговци, те са много добри компютърни специалисти, където най-после и жените навилзат. Обади се на някой компютърен сервиз, за справка или дистанционна техническа помощ, в 80% от случаите ще чуеш глас с напевен индийски акцент, много често женски.

Свързах се по телефона веднъж за дистанционна помощ от компютърната компанията НР, тук от Сиатъл. Отговори ми една млада индийка, компютърен техник в Делхи. След като отстранихме повредата под нейно ръководство, си поговорихме за моето скорошно посещение в Индия, после за нейното идване в Америка. Разделихме се почти като приятелки.
Не е новост за нас, че много компании, особено в здравеопазването, изпращат за обработка медицинската и търговската си информация в Индия. Много от нашите рентгенови снимки се разчитат в Индия.
Как да ги разбера тези хора, като там където съм откърмена не съм видяла това явление - добронамереност или примирение. Трябваше да обикалям света, за да разбера, че има и други отношения в обществото – такива, които не са базирани само на озлобление и мерак. В Индия има много повече гладни, жадни и бездомни, но сигурно те са ваксинирани против злото.

Разказах в друг материал за визитата ни в къщата на нашия шьофор. Няма пак да описвам как живеят. Иска ми се да споделя само задружността, с която се грижат за прехраната на голямото семейство - баба, 2 сина с 2 снахи и 4 внучета. Само синовете живеят и работят в Делхи като шьофьори. Голямата снаха е в селото постоянно, а малката прекарва зимата при мъжа си с дъщерята. Имат собствена къща и земя в селото, която ги прехранва, при скромни условия за преживяване. Децата им учат в селското училище. Всичко, за което може да мечтае един индиец от ниска класа е налице и те са толкова горди да ни покажат постигнатото.

Нашият шофьор не е допуснат да стане екскурзовод, макар вече да е научил цялата необходима информация за това. Не може да стане чиновник, защото е от по-долна класа, той има право да бъде работник. Друг да е, ще се топи от мъка, а той се радва на това, което има, защото другите нямат и него.

Ето дойдох най-после до обяснението. Индиецът се радва на това, което има, което е постигнал. Той не наднича в къщата на по-богатия със завистливи очи, обръща се назад към по-бедните и казва“ Аз бях ката вас, но съдбата и вярата ми помогнаха да получа за старанието си повече. Сега съм щастлив”

Ето на това учи религията Хинду.

“В доброто на другите лежи нащето собствено, а щастието на другите е и наше “

Това е завещал великия индийски гуру Pramukh Swami Maharaj.
Колко е прав този мислител, хората са по-добри когато са по-щастливи. Света би бил по-добър, ако имаше повече щастливи хора и по-малко, хора с незадоволени мечти. Моето най-голямо желание е да живея сред доволни хора, тогава се чуствам сигурана.

Какви са индйците ли? Добри хора, повечето от тях.