Щастливецът

Нарадвах се на хубави Мексикански морски гледки и свеж въздух, на тропически растения, на топла, кристално чиста вода и на грижливи ръце, които се грижеха за всичко. Изпълних ли желанията и целите си? Да. Постарах ли се да почина и най-вече да оставя и околните да си починат. Да, доволна съм от себе си. Ако успеем да се владеем, не само когато временно всичко ни е наред и по вкуса, животът ни ще е много по-лесен. Има такива хора, наричаме ги щастливци?
Щастливецът! За мене това има само едно измерение - хижа Алеко. Тази вълшебна за мене обител е в състояние да се сравнява успешно с всичките места, които съм посетила. Алеко, това са 50 години от моя живот. Там ходехме ние всички, за които планината е част от нашия живот. Студентите с еднодневка и скромния сандвич от сирене, лютеница, салам и пресен лук. По-късно омъжени, със семействата и с раниците, добре заредени с подкрепления. Още по-късно - отново двамата, защото пиленцата вече бяха отлетели и …отново с еднодневките.
  Пред очите ми се редят картини от моя живот, като се започне от детството и се стигне до летището и самолета, от чиито прозорец се мъчех да локализирам любимия кът. Обичам го през всички сезони, всеки момент от денонощоето.
 Зноят на августовските недели, когато събирахме боровинки по пистата над хижата. Изгарящите лъчи на слънцето съвсем не ни спираха. Толкова едри и вкусни и толкова много бяха тези дарове на природата тъкмо тук по стръмния склон. Нито наклона, нито горещината, нито еднодневките на гърбовете ни пречеха да пълзим от храст на храст. Приглушеният бръм на пчелите леко унасяше и допълваше спокойствието на неделните ни следобеди. Ръцете и устите ни ставаха тъмносини. Навръщане в рейса всеки знаеше, че сме имали късмет с боровонките.
Помните ли песните на щурците? Те имат различни изпълнения. През деня жужат равномерно и непрекъснато, като фон на всички останали звъци. Вечер те пеят, проточени носталгични песни, с които славят звездите на тъмния небосклон над Витоша и споделят чуствата си със сродните влюбени души.
А зимните вечери с озареният от луната Църни връх? Какви вечери, каква хубост! Склоновете на планината над хижата бяха неповторими, когато има луна. Черните борове се открояваха по блестящите писти, а някъде там горе мъждеше светлината на междинната станция на седалковия лифт. Излизахме да подишаме студения кристален въздъх, да чуем как снегът скърца под стъпките ни от студа, как вятърът, който се спуска от Платото, свири край боровете и да попеем, опряни на нечие здраво топло рамо. Хубави години, млади години. Не съжалявам че отминаха, не, радвам се че ги изживях и ги опазих в спомените си. В съзнанието ми изпъква един зимен преход на Платото. Доста късно стигнахме на хижа Алеко, когато всичко беше препълнено и нямаше никакви места за спане. Мислите, че се смутихме, ние трите приятелки, студентки по на 21-22 години? Нищо подобно, защо е младостта, ако не ни прави безстрашни. Какво е за нас да прекосим Платото, зимен преход за 2-3 ч със ски и раници на гърба? Докато стигнем равното се стъмни съвсем и на призрачното лунно осветление с песни и смях изминахме пътя до склона към хижите Бор, Родина и Тинтява. Там установихме, че най-високата от нас трите, милата Жени стъпва на ски за първи път. По равното не беше зле. Сложихме я по средата. Ако залитне напред се опре в мене, назад - в Ляля, но по наклона… Такова голямо падане не помня в цялата си биография… Хубаво поне, че писта и цялата планина бяха наши. Толкова бяхме заети, че не ни остана време да се страхуваме. Като най-после стигнахме до хижа Бор горяхме, пара се носеше около нас. Хижарът отвори, обезпокоен, кой ще го безпокой в този късен час. Постоя малко безмълвен и после ни попита “ Вашите майки знаят ли къде сте?
Всички вече спяха и ние след като вечеряхме и изпихме 2-3 топли билкови чая, се насочихме към таванската спалня. Празна, обширна и стъдена. Какво то това, ние имахме топлина за една седмица. Потанцувахме, попяхме и грохнахме уморени. На сутринта хората ни пооглеждаха любопитни, но кой се замисля, нали се бяхме налудували и нали съдбата беше с нас.
  Сега всички участници, които доживяхме да направим над 7 десетилетия имаме съвсем различни желания и възможности. Света стана достъпен за нас, заменихме рейсовете и лифтовете със самолети до нашите деца. Грижим се за внуците и се борим да бъдем силни и търпеливи да направим хора от тях в този мъчен свят. И те и ние виждаме много повече от света, но се питам имали в него място за звездите и луната? Заровени в екраните на компютри, таблети и умни телефони ,дали ще остане време на тях и на нас да се върнем към Щастливеца? Иска ми се да имам няколко снимки от старите времена, но вместо тях ще видите малко от Нуево Ваиарта, Мексико, с което започнах разказа.

Незабравимата красота на храма С. Акшардхам в Делхи

Ние сме в 21 век, строим невероятни сгради от бетон, стомана, алуминий и стъкло. Гоним се с облаците, състезаваме се с ветровете, рециклираме всичко, произвеждаме електрически ток с турбини по покривите на небостъргачите и правим висящи градини по външните им стени. Реализираме все по-смели проекти на сгради, защото нивото на техниката вече позволява осъществяване на нашите смели мечти.
Видях тези дни в списанието Тайм един проект  за модернизиране на градски площад в Сингапур. Наред с другите чудати постройки, се конструират десеттина изкуствени дървата. В огромни стоманени мрежести фунии, някои с височина до 180 метра, са посадени увивни растения. За кратък срок те ще покрият стоманените пръчки и техните широки зелени чадъри ще хвърлят сянка на целия площад. В едно от “дърветета” ще има и кафене. Така трябва да бъде, ще гледаме напред.
По света има толкова много стари красиви сгради в архитектурните стилове на отминалите цивилизации от близкия изток, средиземноморието, азиатските страни и централна Америка. Кой и защо ще трябва да повтаря това, което вече е създадено?
С подобни мисли започваме нашите посещения на индийски храмове и музеи. За първи път ни се случи обратното, някой беше дръзнал да направи миналото настоще.
  Ние сме пред храма Суаминарайан Акшардхан, който е завършен 2005-та година. Ако не бяхме прочели и чули, нямаше да повярваме на видяното. Swaminarayan Akshardham е името на невероятния културен паметник в Ню Делхи. То означава вечната къща на Bhagwan Swaminarayam, индийски гуру. Той е живял през 18-ти век, бил е духовен водач и защитник на безправните хора в Индия. Той прокламирал въздържане от всички човешки слабости и вегетарианство, като защитна мярка за опазване на животните. Над 2 милиона последователи са споделяли неговата философия. В зряла възраст създава BASP. Това е религиозата организация с благородни цели, която обединява и сега неговите последователи в Индия и по света.
Настящият духовен глава на BASP - Pramukh Swami Maharaj е убеден последовател на С. Аксшхардхан. Благодарение на изключителна си интелегентност и всеотдайност към каузата на организацията, на 28 г той става неин президент. С дълбока убеденост в правотата на своите идей Pramukh Swami Maharaj, обикаля страната, за да разпросртанява индийската култура и традиции. Посетил е 15000 града и е написал над 500 000 писма до свои последователи. Негова е заслугата за популяризиране на BASP по света. Неговото мото е: “В доброто на другите лежи нащето собствено, а щастието на другите е и наше “. Най-голямото му постижение е построяването на хиндуиския храм Swaminarayan Akshardhaм. 30 годишнта борба на този духовен вдъхновител и организатор довеждат до изграждане на великолепеня културен паметник. Аз бих си позволила да го нарека Индийската Ватикана, защото там се развива огромна културна и благотворителна дейност. Благородната цел за създаването на такъв изключителен храм е да се увековечат за винаги изкуството, архитектурата, знанията, мъдростта, традициите и духът на Индия от последните 10 000 години.



  На 17 декември 2007 г храмът е провъзгласен от Гинес за най-големият всестранен хинду комплекс в света.
Има доста хора пред високата черна ограда от ковано желязо, Вратата, още по-висока, се отваря наполовин, за да ограничи броя на влизащите хора в храма. След много грижлива проверка за оръжие ни пускат вътре, само с фотоапарат и малка чантичка за лични вещи. Излизаме от приемната и…Дали машината на времето ни върна назад, или миналото се премести напред? Ние трепетните туристи, занемяли и невярващи се изправяме пред невероятно творение на човешкия дух, знания и талант. Как да вярваш, като пред очите ти се издига 41 метрова бяла мраморна сграда, стъпила на основа от 1007 кв. метра. Тя е биколена от 234 колони, и е покрита с 9 купола. Всичко това от основата до върха е потънало в резба и е ново-новеничко! Основата на външните стени, наречени Мандовар, с дължина 312м. , са опасани от сулпторите на 148 слона в естествена големина. Нито една фигура не се повтаря и всяка изразява нещо. За да се обогати впечетлението, са добавени още 125 човешки и 45 фигури на животни, растения и различни символични предмети, свързани с индийския бит. За нейното изграждане са използвани над 4,200 издялани камъка. Мандовар е най-сложно изваяната мраморна резба, в такива мащаби, която е създадена през последните 800 години в Индия. Нямам думи да опиша прецизността и изяществото на резбата върху мрамора и това важи за всяка каменна резба, изваяна в този храм. На второ ниво, след обширна мраморна тераса се издигат високите стени, обшити с 2 богати ленти от каменни човешки фигури, отново естествена големина. Тъй като всичко е направено само преди 4-5 години, мраморните фигури искрят на слънцето и създават впечетление, че се намираш във вълшебен свят. Съгласно заветите на святия мъж Йогиджи Махарадж на бреговете на река Ямуна трябвало да се вдигне невиждан храм. Той трябвало да има 4 врати. Има ги и то какви. Наричат ги Вратите на пауните, които са символ на радост и красота. Плетениците са полкова богати, толкова много орнаменти се разминават, че ми е трудно да разбера къде свършва едната и започва другата птица. Казаха ни, че има общо 869 стилизирани пауна. На двете челни части на вратите Маyur Dwars, аз лично преброих 36 от тях. Тук не са важни цифрите, ако ви товаря с тях, което не обичам много, то е за да ви покажа индийските мащаби.
 От двете страни на вратите са разположени по две токлова красиви композиции, че и сега като ги гледам на снимката се чудя, аз видях ли всичко, оцених ли го, нарадвах ли се достатъчно. Централните фигури на божества са толкова изящни, всяка балерина ще им завиди. Гирлянди, слончета, още танцорки, неизброими детаили - необхватно богатство. Интересно, нито веднъж не ми дойде на ум думата натруфеност, защо?
9 купола на покрива, толкова е видял в мечтите си и е завещал на строителите, великият Йогиджи Махарадж. Гледам ги отдолу и отдалече и си мисля, те са толкова добре композирани, че нищо повече не може да се поиска. Разположени са на различно ниво и това допълва усещането за завършеност и съвършенство. Приличат на белите блестящи облаци над тях. Мисля си, че ако имах повече време да наблюдавам, сигурно бих намерила сходство във формите.
  Мраморният храм е обиколен от величествена двуетажна ограда от червен пясъчник, с няколко кули, дълга 2 км. Широка алея, оградена от 10 дъговидно  разположени врати, води до информационния център. Вратите посрещат поклонниците и предават послание за свободомислието на Санатан Дхарма във великата книга Риг Веда “Нека благородните мисли идват към нас от всички страни“. Пауни красят арките на вратите, а под тях се спускат завеси от вода, която трябва да успокои напрежението и измие тежките мисли на посетителите, за да ги подготви за двата Културни оазиса - модерния и античния.
Преди да съм потънала в спомените за очарователата красота на централния храм да отдам почит на двата по-малки, чиито външни стени са толкова отрупани със скулптори и още много орнаменти, че ми е невъзможно да ги опиша. В едната е Информационният център. Препълнен е с религиозни материали, исторически книги и фотоси, което не се вързва много с вътрешната архитектура на залата. Поне аз се разсейвах от изложеното и не можах да им отделя много внимание.
След като обиколихме няколко пъти храмовете отвън, неспособни да се откъснем, най-накрая се насочихме към просторно стълбище, което води в централния корпус. В този горещ ден изкачването би ни затруднило, ако очите ни не бяха вперени в голямата позлатена статуя на Бхагуан Суаминарайан и групата негови последователи. Те се виждат още от средата на стълбите, сякаш те притеглят. Целият алков е потънал в позлатени колони, гирлянди и различни орнаменти. Контрастира единствено малахитовият фон зад гърба на божествения гуро и малахитовият под. Това неизброимо изобилие на позлатени форми се събира в центъра на голям купол и се концентрира в още по-златен кръг с богат полюлей. Единственото, което успокоява погледа за малко е гълабовият цвят, в който са вписани всички тези елементи. И сега, като си спомня, усещам чуство на възхищение и на задушаване. Само снимка може да ви покаже какво имам пред вид с тези приказки.
Продължихме обиколката с очи замаяни от силата, способностите и фантазията на човешкото същество, способно да сътвори такива небивали неща. Последваха високи колони, които подпират куполите. Целите покрити в малки статуи и колонки, или плетеници, с богати капители. За таваните на капителите не смея да говоря. На централният са изваяни повече от 100 различни по големина и поза танциорки, разположени концентрично. Предстваяе ли си как се издялва това в мрамора, и как се поставят тези тежести на местата си с такава точност? Вървяхме напред, назад, въздишахме, занемели, докато най-после нашият водач не ни извади от нашия екстаз.
Последва музей, в който с картини и скулптори се описва живота на Багхагуан Суаминарайан. 11- годишният младеж посветил 7 години от живота си на посещение на свети места и проповеди. Той изминал 12 000 км от Хималаите до бреговете на океана.
 Бронзова статуя, която символизира младият аплостол е изправена пред голям музикален фонтан, заобиколен от множество пейки, а зад него е зала за обучение с огромен екран - Зала на ценностите. Тук посетителите се учат на това, което се нарича морални ценности. Филмират се моменти от живота на велики индийски проповедници. Показват 40 минутен филм, който е посветен само на живота на великия гуру.
Отново сме навън, този път се разхождаме в 8-листната структира на лотос. Всеки лист е посветен на знаменит индийски мислител. Цитати от тяхните учения са изложени в мраморни рамки около иконостасите във всеки лист. Композицията е посветена на великия мислител Йогихридай Камал, който е вдъхновител на Суаминарайан.
Остава ни да обиколим фонтаните, единият пред централния корпус, за да може великолепният мраморен храм да се слее с огледалния си образ, а другия пеещият, е пред Изложбената зала. Вечер огромният фонтан се осветява и се разнася музика. Жалко до там не можахме да стигнем.
Последното послание, което ни изпраща този огромен комплекс е Градината на културата. На голяма площ, покрита с трева, камъни и различни културни насаждения, са пръснати 28 бронзови статуи на деца-герои, прославени войни, мислители и хора, които са допринесли за развитието на Индия. Вдъхновени от патриотични и човеколюбиви чуства всичките те са пример за подражание на посетителите.
Културният комплекс Акшардхан е разположен на обща площ от 400 декара. Освен трите храма, различните зали, сервизни помещения и богатата ограда там са пръснати фонтани, мостове, езера, цветни и тревни площи и гора с над 200 дървета.
Много сложна материя се оказа този храм. Непозната религия, непознати изразни средства, език и нрави. От където и да започна все съм в капан. Отгоре на всичко в храма бяхме заобиколени от толкова много индийци, хора с различен език, нрави и външно оформление. Искаше ни се да знаем какво говорят и мислят, но останахме чужди. Те бяха тези, за които е направено всичко тук, за тях бяха посланията на великите индийски мислители. Техните фигури се вписваха великолепно в това място. За да ги разберем ни трябваха години. За сега само се прекланяхме пред тяхната велика култура и човечност.
Представете си, всичко е сътворено за 4 години доброволен труд. Тук мащабите са огромни, за извайването на 300,000 каменни блокове, от които са направени всички резби са използвани 300 милиона часа човешки доброволен труд…А за самите сгради, а за градините, оградите? Дава ли ви това идея на какво са способни хората, изповядващи хинду. Ето за какво трябва да говоря аз, за хората, за индийците, дарени с толкова себеотдаване, непритенциозност и помирение до мазохизъм. Това за мене е отделна тема. Тя има специално място в моето съзнание и искам да й отделя повече време.

Mисли

Не знам как е при другите, но в мене с възрастта се появи едно нарастващо безразличие към хората, което искам да споделя с моите невидими и мълчаливи събеседници.
Като погледна назад си давам сметка, че така съм се пазила цял живот от разрушителната сила на омразата. Отдалечавала съм се от тези, които не харесвам, преди да станат сериозан дразнител за мене. Ако не мога да го осъществя физически, то поне духовно. Въоражавала съм се с две чуства - безразличие и неуважение към тях. Девизът на Хък Фин, героят на Марк Твен “ Ожесточавай се” е разрушителен за мене. Много малък брой близки са останали извън класацията ми. За тях важи друго - всеотдайност и търпимост до колкото е възможно.
Една от моите най-мили приятелки, Милка, имаше израза “ Нямам време за простаци”. Тя беше интелигентна, кротката, тиха и трудолюбива жена, която постигна много в живота. Гласът и погледът й галеха. Такива хора са лесна жертва на грубостта, и този необичаен за нея израз сигурно беше нейното разтоварване. Възприех го и ми помага много. Той е алтернативата, когато нищо друго не ти остава - затваряш душата и очите си.
  Предварително знам човеколюбивите цитати, които се очакват, при подобно излияние. Вярвайти ми, инвестирала съм сили, чуства и труд в много връзки с различни хора и не случайно съм дръзнала да правя подобни заключения. Мисля, че за да ги направиш, трябва да си поживял доста и видял много, да обичаш живота и да търсиш път да го изживееш по свой вкус, без да ангажираш хората, с които не си хармонираш.
Наблюденията ми върху отношенията между американците напълно потвърдиха моите изводи. Те са винаги любезни, усмихнати и готови да правят малките услуги, които се изискват от едно добре организирано човешко общество. Стоят далече от конфликтни връзки, даже и с най-близки хора. Аз не мога да достигна чак до това “съвършенство”, макар да си обещавам, може би някой ден….

Пак тя, обичта към морето

Разказах ви за някои от незабравимите лудории на младостта ни по Черноморието, но аз още не съм свършила с моретата. Сега си давам сметка, че нашите пътувания из Европа от 1972 г до 1978 г ни позволиха макар и за малко да поплуваме в Адриатическо море край Харватско по пътя към Италия и в Мраморно и Егейско море край Турция и Гърция.
  Средиземно море беше нашето море-мечта. Като дете си го представях синьо, топло и спокойно, цялото обиколено от портокалови гори. По бреговете му виждах да се разхождат красиви и щастливи хора - рая, нали. Всичко недостъпно е привлекатеклно. Имахме щастието да отидем няколко пъти в Италия.
През 1972 г излезнахме за първи път на запад от българската граница с кола и попаднахме в съвсем различен свят. С нашите приятели Катя и Веско бяхме обаяни не само от природата на топлия италиянски юг. Впечетляваха ни хубаво уредените градове, чудесните шосета, да не говорим за магазините, ресторантите, хотелите и къмпингите. Видяхме за първи път уважение и респект към купувачите.
Още финикийците са открили, като са въвели употребата на пари, че ще получат повече от клиента, ако го уважат. В нашия бивш недружелюбен социалистически свят, пазаруването беше нещо като изпитание за купувача. Той не можеше открито да признае, че иска да си избере стоката и да направи този “грях” да получи май-много за своите пари. Дотолкова бяхме неподготвени и поласкани от вниманието на италианските търговци, че в началото няколко пъти излизахме от магазини с покупки, които изобщо не ни трябваха. Гледахме смаяни хубавите дамски облекла, обувки и украшения, радвахме се на многото домашни пособия, за които не сме и мечтали. Всичко от хубаво по-хубаво, но не и за нас. Ние бяхме хората от другия свят, за нас нямаше шанс скоро да живеем по западен маниер, но бяхме доволни да “вкусим” макар и за малко живота на свободния свят.
Чудя се що за сила и морал са тези на управляващите и преди и сега. Да намериш всички позволени и непозволени средства, да ги облечеш в закони, които да опазват правото на сладък живот само на 1-2% от населението. И още по-странното е, че законите така хубавичко са оплели останалите, че те сами се контролират и ограничават. За закона остава да се грижи само за престъпниците и хората с психически проблеми. Ако някой от добрите хора дръзне да наруши правилата на играта, той веднага се причислява в проблемните групи.
Лимитираните средства, с които разполагахме ни позволяваха да спим предимно в къмпинзи. По същата причина се опитахме за по-малко време да видим много неща. Преди да стигнем в Рим. нашата програма включваше посещения във Венеция, Верона, Милано и Флоренция, а след Рим трябваше да видим Неапол, Помпей, Везувий, Пиза, Генуа и…и. Не се очаква сега след 40 г да опиша видяното. Единственото, което и до сега топли душата ми и сигурно тези на Станчо, Катя и Веско е преклонение пред изкуството и пред вечността на човешкия гении. Завиждам на всички народи, чиято съдба ги е дарила с толкова богато духовно наследство. Прекланям им се, че са го опазили.
Вечният град - Рим . Ако трябва да избера три града в Европа те са Рим, Париж и Лондон, но обичта ми си остава за Рим. Нещо като първата любов. Под топлите грижи на наши италиански приятели изкарахме няколко активни дни в обиколки на паметниците, площадите, галериите и градините на Рим и Ватикана, които “нито един турист, който се уважава не трябва да пропусне“. Наслаждавахме се на италианската кухня, представена ни от домакинята по най-сполучливия начин. Порадвахме се на великолепното италианско кафе и след 10 дни потеглихме отново.
Скоростните шосета лесно ни доведоха до следващото съзвездие от желани градове. За няколко дни пред изумените ни очи се разстла хубостта на Неапол и страхотията на Помпей. Преклонихме се на безмилостния Везувии. Спомням си, че ни беше токлова топло сред напечените улици, че накрая жадувахме за хлад и покой. Той се появи наскоро - Соренто и морето. Отново до водата, до прохладата. Отново ласките на вълните. От Соренто взехме корабче до Капри. Сигурно никога няма да видя вече по-синя вода и толкова много хубави морски гледки. На път за там нашата приятелка, Катя се чустваше много зле от морската болест и заяви, че няма да стъпи повече на този кораб. Тогава Веско, съпругът й, човек с великолепно чуство за хумор я попита какво е наумила, дали иска да става “невъзвращенка” и да си живее в Капри за винаги, защото изборът й би бил добър. Въпросът дойде така на място, че големият смях разсея симптомите на морската болест. Отделихме малко време за Соренто и бреговете наоколо, утешавайки се, че ще ни се отдаде и друга възможност.
През 1978 г семейно обиколихме италианската и френската ривиера. Посетихме няколко плажа, за да се убедим, че французите не само нямат хубави пясъчни плажове в този район, но са лишени и от великолепните цветни градини на италианците. Не напразно преди да напуснем Италия прочетохме надпис “ Тук свършва италианската ривиера и цветята”. Каменистият бряг след границата ни убеди в правотата на изявлението. Чак в Кан и Ница човек можеше да се почуства на плаж. Да си призная, нека пак да отида на тези брегове, ще преживея щастливо на френската Ривиера и без пясък.
По време на същото пътуване дойде ред и на Португалия. Имахме много малко време за плажа и ледените води на Атлантическия океан, но сърцето не ни даде да ги отминем. Нашите цели тогава бяха градове, галери, изложби и архитектурни паметниц, защото показвахме западно-европейското изкуство на дъщеря ни, тинейджър, който учеше в Художествената гимназия. Чуствахме се уморени, бяхме пресекли вече половината южно-европейски странии и бяхме зажъдняли за по-дълга спирка. Трябваше да се отпуснем някъде, да се потопим в морето и да се отървем малко от затворено пространство на колата. Намерихме всичко на френския бряг, край Бискайски залив. Макар, че водата беше много мътна, но поне топла, прекарахме цялата сутрин в плуване и игра с вълните. Разходихме се, попекохме се, преспахме и на сутринта с пресни сили поехме по нашия маршрут.
По време на нашето пребиваване из Португалия не мислехме, че в бъдеще ще се радваме на далече по-приятни срещи с Атлантическия океан. Случи се, отидохме в Ангола, в град Бенгела на брега на Атлантика. За разлика от Мозамбик, този път живеехме на западния бряг на Африка и бяхме дарени с безкрайната красота на залезите. Радвахме се на тези божествени спектакли всяка вечер, когато не беше облачно. Оставаше само да изберем откъде да гледаме, от балкона, или от нашия плаж, само на 200 м от жилището ни.
Може би защото живеехме в по-малък град, или защото бяхме за втори път в Африка, адаптирани към езика и хората там, но имахме повече време за контакти с природата на този континент. Всяка събота и неделя прекарвахме по плажовете. Имахме няколко възможности и въпреки, че бяхме 2-3 г. там, не ни омръзна. Какво ли не опитахме. Имаше моменти, когато морската вода беше по-топла от въздуха. За да се разхладим, се гмуркахме към дъното и търсехме по-хладни водни слоеве. Или намирахме студени течения, нареждахме се в редица по протежение на хладната струя и плувахме докато се охладим и уморим.
Опитвахме си късмета с риболов, но и там покрай анголските брегове пълни с риба нашето семейство на несръчни рибари, успяваше да улови само 2-3 . Това не е лесно, всички рибари се чудеха как го “постигаме“. Не се притеснявахме, нашите приятели Васко и Петър ни хранеха добре, имаше и за подаряване.

Една вечер отидохме в залива на съседния град Лобито, поканени от собственик на яхта да ловим по-едри риби - щпаги. Те са около 1 м дълги, тънки сребърни с продълговати глави и дълга редица остри иглести зъби. Да не им паднеш в устата. Като ги издърпваха от водата се премятаха и кривяха във въздуха, да не си им насреща. Нашият домакин доста се безпокоеше шпагите да не ме наранят. Изглежда, че аз приложих пак същата техника, да държа въдицата във водата, но да я пазя далече от рибите…Представете си още от 70-те години аз съм “опазвала” рибите от безогледното ухищожение само че, не съм го осмисляла. Нещо като сегашните богати собственици на яхти, половин ден обикалят океана, уловят някоя голяма риба, снимат се и я пуснат на свобода. Дали не я целуват от умиление? А какво да кажем за наранената й уста? При мене поне нямаше такива фалове.
Понеже съм описвала приключенията ни на Зеления остров, сред Великия коралов риф на Австралия и Мексико край остров Козумел на Карибско море в моите книги, не смея да повтарям, но и те са в моята златна морска колекция. Сега, когато живеем на 10 мин от морето и ходим най-редовно можем само да го съзерцаваме. Не ни и хрумва да ловим риби и раци, с което се забавляват много местни жители. Чудя се какво е имала природата против нас, защо държи толкова студена водата на целия наш западно-американски бряг? Толкова живописни пейзажи могат да се наблюдават, хубави плажове има достатъчно, но какво да правим на тях? На юг хората могат да си направят басеин на брега и да плуват, но тук за 2 м. в годината, когато температурите едва достигат 26-28град. С не си струва. Сега се изхитрихме, лежим на пясъка препичаме се като чирузи, сядаме в колата и право на закрития басеин на спортния клуб до нас. Седим във водата, докато поемем и последната загубена капка вода.
На пролет се каним да ходим отново в Мексико, Нуево Вайарта, където да прекараме с внука 2 седмици. Нищо не е ново за нас там, но курортът е хубав и добре организиран. Създадени са толкова много интересни неща, че докато минеш през всяко забавление и дните са изтекли. Няма защо да ходиш много-много из градчето и да си търсиш белята в срещи с наркотрафикантите, ако изобщо ги има в този район. В обширен добре ограден и охраняван терен са построени около 10 многоетажни хотела с всички добавки, които могат да привличат клиенти. Конкуренцията е наоколо и прави възможно всичко. Десетките курортни комплекси са наредени като огърлица край морския бряг. В нашия курорт има изкуствена река, която обикаля около парка и 6-те басеина. Водата се движи от мощни помпи. Курортистите, седнали в големи полиетиленови пояси се придвижват бавно по течението. На друга, по-истинска река можеш да караш каяк, или да се качиш на малка яхта и да стигнеш до големи също изкуствени езера. Видях как ги правят. Покриват с плътен черен полиетилен добре валираното легло на бъдещото езерото или реката и ги пълнят с вода. Никакви цименти, шлюзи и пр. Лесно и евтино. За малките курортисти и останалите има малко шарено влакче, което транспортира гостите до различни точки на курортното селище. Собствениците на тези комплекси са до толкова увлечени в старанието си да спечелят гости, че и на балконите на сградите, от слънчевата страна има квадтатни басеинчета 2 х 3 м., където можеш да седнеш и да се разхлаждаш. Няма и съмнение кой най-дълго престояваше там - нашият Лио. Само детските филми можеха да го извадят от водата доброволно. Смятам,че и сега ще е същото.
Курортът Майан Палас е на брега на Морето на Кортес, което е спокойно и топло, но в тези води не само хората се чустват прекрасно. Добрите майки-акули идват в неговите приятелски простори да отглеждат рожбите си. Затова и ние както повечето хора предпочитаме да плуваме в басеините.
Снимки на залези по морето на Кортез? Прекрасни! Имаме пълна колекция изгледи, направени по всички точки на този морски бряг - Мазатлан, Кабо Сан Лукас, Порто Вайарта и Нуево Вайарта.
Тъй като съм на “вълна” Тих океан трябва да добавя и Хавай. Та това е на втората страница от книгата на моите детски мечти. Хавайското море с хавайската музика. Има само едно непредвидено отклонение. Хавайците не се точно каквито ги описваха моите мечти. Те са нисички, набитички, малко по-късокраки от изящните същества на моето детско воображение. Вярно е като танцуват, сякаш плуват, но в танците им има доста еротика, което още отсъстваше от спектъра на ранното ми юношество.
Не е моя заслуга фактът, че бяхме в Кауа-й, най-зеления от хавайските острови, но определено заслужаваме похвала за най-дълъг престой на плажа и във водата. След закуска поемахме към набелязаното място и прекарвахме там до вечеря, като се изключи краткия превоз през този малък остров.
Напоследък все по-често може да се срещне в пресата оригиналното хавайско име на острова. Хареса ми тази идея, затова ще го използвам в разказа - Кауа-й, вместо Кауай.
Макар,че бяхме на острова 3 пъти около 2000 г и спомените ми са доста избледнели ще добавя няколко реда за красотите на този земен кът. Много филми са заснети на неговата територия, която е букет от красиви планини и океански брегове. Даже и всеизвестният Джурасик парк е правен тук. Не бяхме виждали ваканция на море от 3 г и представете си нашата радост да се окажем на най-красивия от Хавайските острови. Планини, изграждани с хилядолетия от вулканичната активност. Едва ли скулптор би могъл да създаде толкова необичайна планинска гледка. Гледахме с невярващи очи 700-1000м дълбоки каньони, чиито планински склонове бяха накъдрени като гиганска пола от солей, разстлана от хребетите до дъното на каньона. А цветовете? Дървета, храсти, треви и мъхове бяха оцветени в цялата зелена, кафява и жълта гама. Даже скалите не бяха само един цвят. Те се състезаваха с растителността. В някои моменти не бяхме сигурни дали дадено петно в пейзажа е храст или скала, толкова шарени бяха. От всичко най-необичайни бяха мащабите. Представете си високи плисирани склонове, започващи със силно назъбени хребети, които се спускат направо в морето. Даже вълните бяха очаровани и с огромен ентусиазъм и сила се разбиваха в крайбрежните скали. И цялата тази гледка за нас и още вероятно 1-2 милиона щастливици?
Признавам си, Кауа-й е първото природно чудо, което надмина многкратно моите детски мечти. Аз мисля в цветове и звуци, така и сънувам, затова не всичко от действителността е достатъчно богато за мене.
Може и да не повярвате, но има и такива компании, които не плащат много големи заплати, но предлагат добри бенефити и с това задържат служителите си. Такава беше и компанията, в която работих няколко години. Нейната собственица беше една млада, умна и много добре възпитана японка. Тя беше започнала бизнеса веднага след колежа и за 10 г, когато аз отидох там, вече беше милионерка. Някой хора се развалят от парите, но тя не беше в тази група. По японски маниер тя поддържаше много приятелски отнишения със служителите си и за повечето от тях, те бяха взаимни. Подаръците за Коледа и рожденните им дни и посещения по ресторанти при различни случай бяха редовно явление в компанията.
Мене ме привличаха ежегодините едноседмични, платени посещения в Хавай. Като казвам платени ще трябва да уточня : път, хотел, кола на рента, гудбай - парти в скъп рестотант и….400 долара за напитки. Разбира се, че с това тя намалява данъците си, но аз вече съм тук толкова години и не съм чула много хора да го правят. Напротив всеки долар, който се насочи към служителите им ги прави все по нещастни. Ще чуете често израза “ Аз работя за моите служители.” А какво те изработват за работодателя? Това е за друг разказ, не искам да си развалям настроението.
Бяхме настанени в 3 стайни апартаменти по 2-ма в стая - семейни, или приятели. Нашите морски преживявания започваха с отваряне на очи. Пред балкона, където закусвахме беше морето. През нощта то много звучно ни напомняше за своето присъствие. Близостта до водата предлагаше забавления, защото морските обитатели там все още не се страхуваха от нас хората. Бяха научили, че нашата храна макар и неекологична и вредна за тях е много вкусна и пада от небето, т.е. балконите. Въпреки забраните да храним риби и животни, ние всички трупахме по малко грехове. След закуска поемахме на някъде, заредили чанти със сокове и сандвичи. Седемте дена се изнизваха като един миг и ние се връщахме от Кауа-й по-добри, отколкото бяхме отишли.
Чудя се след като мислено обиколих европейския бряг и двата океана около Америка, какво остана? Да, само водите край Аляска. Знам, че те са великолепни, бяхме с кораб на екскурзия там, но са много студени. Малко съм недоволна от тях, защото те охлаждат океана чак до Сиатъл и по надолу, а вие знаете, ние хората винаги “дърпаме чергата” към себе си.
Не съм сигурна, че мога да предложа  хубави снимки от нашия ранен туристически период на цветната фотографиа на филми, но след 2001 имаме много дигитални. Дано ви се харесат. Не ги надписвам, продължавам да мисля, че не е важно коя снимка, къде е направена, важно е атмосферата, доколкото сме я хванали.

Водата - гоямата ми радост

Очаква се под това заглавие да се появи ода за водата, но както правим напоследък, преди да сме пристъпили към лична изява търсим справка в Гугъл. Опряни на неговия гръб сваляме всяка отговорност от нас и се мъчим да блеснем със знания и информираност за чужда сметка. Направих го и аз, преброих първите 9-10 заглавия, но оставям на вас правото на избор. Когато дъщеря ми беше малка винаги имаше по нещо “най-льобимо” За мене е същото. От всичко, което най-обичам водата е на 1-во място. Другото идва и отминава, но водата, слънцето и музиката са за винаги. Най-често първите две вървят заедно, нали затова ходим на море, но когато се добави и музиката, за мене настъпва раят.
Всичко започна от плавалнята на Софийската централна баня, където се учих да плувам като дете. В тези години на вечни ограничения, вместо да ни учат да плуваме, ни пълнеха главите със забрани. Не трябваше да скачаме, да се пръскаме и викаме и много други “да не”, които скоро ме насочиха към басеина в Парка на свободата. Там можеше всичко и затова басеинът гъмжеше от весели деца и младежи. Не можеше да протегнеш ръка или крак, без да блъснеш някого. Скоро това се замести с истинското удоволствие, срещите с морето.
Мястото на простора и свободата, това е за мене морето. Ходех като студентка всяко лято и седях във водата, докато тялото ми посинее от студ, въпреки лудориите. Скачали ли сте вечер от моста на варненския плаж, когато има планктон. Малко трудно ми беше да се отблъсна от моста, да полетя към черната неизвестност на водата и да потъна до дъното. Затварях очи за секунди, докато се отблъсна нагоре. Възнаграждението бяха хилядите искри на планктона около тялото ми. Фосфоресциращите ми ръце и крака оставяха светещи зелени дири във водата наоколо. Естествено, картината се допълваше от звездите на варненското небе. В някои моменти ми беше трудно да позная къде е хоризонтът и от къде започва блясъка на планктона. За наша радост имаше с кого да споделимe обичта си към морето.
Бяхме три приятелски двойки, младоженци, от които ние бяхме "най-пресните” - на свадбено пътешествие. Като начало се настанихме на най-дивото място, на пясъка край морето. Ако човек иска да почуства морето отива на къмпинг и си слага палатаката до водата. Тогава му трябват само няколко чаши питейна вода и всичко друго идва от Всевишния. Банята, сутринната гимнастика и даже рибата за обяд и вечеря. Да и пералнята… обличахме дрехите за пране една по една и плувахме докато станат чисти. Не беше трудно, защото найлоновите дрехи се бяха появили съвсем наскоро у нас. Полякините и чехкините ги продаваха по плажовете.
Бяхме разпънали палатки под едно голямо дърво, което не само ни пазеше сянка, но даваше подслон на голям птичи хор. Милите, те се надяваха да ни смаят с великолепните си сутрешни изпълнения, но уви ние хващахме тези, след втората им закуска. Като се наситихме на уединението и благодатите на самотното море, решихме да отидем на юг.
Както се очаква за тази възраст, спонтнното решение дойде в късен следобед. Шофирахме, докато вече нищо не се виждаше. В тези години българското крайбрежие изобилстваше на диви места. Отклонихме по някакъв страничен път и си избрахме едно място на полянка до чешма. Бяхме уморени и набързо опънахме палатките. Припълзяхме вътре в тъмницата и заспахме мигновенно, упоени от ромона на чешмата.
Събудихме се, когато топлината на слънцето стана нетърпима. С четките за зъби в ръце, по бански се измъкнахме от палатките… Бяхме на селския мегдан, до чешма с голямо корито за напояване на конете. Наоколо се бяха настанили няколко скучаещи хора от селото. Търпението им бе възнаградено и 4-мата бяхме с бански, за които не беше изхабен много плат, нещо необичайно за българските села на 60-те. Мисля, че учудването беше взаимно. Измихме се бързичко, облекохме се, прибрахме багажа и поехме към селската кръчма за закуска. Нашето място тук не беше подходящо след това представление, отгоре на всичко нашите съпрузи си бяха пуснали бради и кръчмарят не ни хареса. Отидохме чак до град Мичурин за храна.
Вече беше дошла ерата на подводничарството, затова ние носехме 3 комплекта шнорхели и плавници, които използвахме на смени. Беше ред на дамите от компанията. Ние се насочихме към едно доста самотно място, в очакване да видим повече риба. Вместо това, като наближихме брега видяхме уплашените лица на няколко голи “сирени”, които се бяха оттеглили на нуди-плаж. Бавно се приближихме към брега и за да ги смутим достатъчно, още по-бавно се изправихме. Преди да започнат да се карат, те видяха че сме жени и се успокоиха. Представяте ли си, през 60-те години жените в България още не афишираха непрекъснато меките части на телата си, разчитаха и на други благодетели, които се намират малко по-горе от врата. Ако тръгнем от човешкото начало ще срешнем много голота. Условията и духовното развитие постепенно започват да покриват телата с дрехи, но за щастие хормоните са непобедими. Във всяко историческо общество намираме достатъчно одеяния, които имат необходимия изкусителен ефект. Но в 21 век не ви ли се струва комично да видите умна делова жена, участница във висок обществен форум с “деколте до пъпа”. Не създавам норми, но си мисля, че няколко хилядолетия от началото би трябвало да се знае къде и кога бива или небива да се показва гола плът. Всъщност, какво е “небива”, кой определя нормите? Помните ли тези бикини, които се състоеха от 4 много малки триъгълничета, всички ги имахме, сега са на мода отново, само че задното триъгълниче е заместено и лента.
Ако сте се загледал в живота на мъжката половина от по-висшето човешко общество, тази с големите пари, сигърна съм ще видите до поприведените плещи на някой милионер да се кипри красавица с невинни очи на ангел и сочно тяло, облечено в стил Мулен Руж, Париж. Значи, изкусителната техника си върши добре работата при много индивиди на нашата земя. Да се върна пак към младите години, когато подобни мисли не витаеха в главата ми. Изкарахме една чудесна седмица, пълна с приключения по плажовете на Южна България. Прибрахме багажа и се насочихме към по-цивилизаованите плажове - Слънчев бряг и Несебър. Всичко вървеше по план, към добре изпраните дрехи в морето, се прибавиха и тези, предвидени за танци и ресторанти. Беше времето на широките поли с фусти и дантели, бухнали топирани фризури и високите токове. В тази топлина не бяхме пропуснали даже и чорапите. Сигурно, за да се убедим, че не сме подивяли напълно от престоя по самотните плажове, или за да бъдем в тон с околните. Все пак дивото говореше още в нас. Косьо, един от съпрузите в компанията се хвана на бас, че ще скочи с хубавия си свадбен костюм от пристана на Слънчев бряг. Беше се приготвил да потъне в по-дълбока вода, но вместо това дъното се оказа на 1 метър. Той загуби равновесие от несполучливия скок, развя безпомощно ръце и седна във водата. Смехът нямаше край, а веселбата продължи в крайбрежната кебабчийница. Трябваше да “оползотворим” спечелените пари. От Косьовия костюм се стичаше вода, което озадачи келнера и околните, но след като разбраха причината се посмяха. Главният герой на събитието получи една бира подарък от заведението. На другия ден, за учудване на курортистите, моята приятелка Ляля, трябваше да пере свадбения костюм в една голяма чешма на общствената съблекалня.

И трите двойки младоженци бяхме нови не само в кариерата, но и в това, което се нарича семеен бюджет. Мислехме си, че парите служат само за удоволствия и оцеляване…Научихме се бързо как се живее и тогава дойде по-цивилизованата ера в нашия живот. Вече по-замогнати тръгнахме по организираните морски приключения. В началото ходехме по почивни станции, по-късно по къмпинзи с големи и удобни палатки и накрая с каравани.
 Посетихме много места, но любимото ни беше къмпингът на село Арапия. Представете си един хълм на носа на полуостров. От едната страна висок скалист бряг, добър за нуди-плажове. От другата - пясъчна ивица, която загражда неголям залив. Там беше нашето постоянно присъствие. Незнам има ли друго нещо на земята, което може да доставя толкова много и различни удоволствия както морето. Обичта свързва хората, ние се чуствахме като гимназисти, отишли на колония, но без учители. Не беше и трудно, ние се познавахме от годините на университета, или от институтите, където повечето от нас работеха. Имахме дълги отпуски и стигаха за 1 м. на море и още 10 дни за ски. Е, не бяхме много платени, тогава един професор и един милиционер взимаха еднаква заплата, да не говорим за тези по-долу, като нас. Не разполагахме с много пари, но ни стигаха за живота на това доста диво място. Имаше само едно малко рибарско ресторантче - Капанчето и посещенията там не бяха ежедневие.
  Всяка година идвахме по едно и също време и се настанявахме на нашите постоянни мяста. По взаимно съглесие си ги пазехме. На Арапия хората идваха по график, сякаш са в хотел. Всеки знаеше кога и къде се намират неговите приятели и гостите нямаха край. Всяка вечер групи от къмпингари с чинии храна и столове в ръце отиваха пред нечия палатка на “приказки”. Добре, че не трябваше да се шьофира, защото понякога почерпките надминаваха възможностите на уморените курортисти.
Единият край на полуострова завършваше с плитък риф, където наблюдавахме оскъдния морски свят, останал по Черно морските брегове. Водата през август не е студена и ние редовно пресичахме залива, отиване и връщане - 1 км. Нашата компания беше от 6-8 души с 3 уинд-сърфа. Всеки трябваше да чака реда си. Нямахме умора, след такова плуване идваше ред на сърфа и ако имаше вълни удоволствието беше доста силово за мене. Спомням си веднъж, след дългото плуване се намазах със някакво масло да не изгоря и се качих на сърфа. Паднах 1-2 пъти, намазах цялото тяло на сърфа с плажно масло и след това сигурно паднах още 20 пъти от плъзгавата му повърхност. Така се изтощих, че реших да тикам обратно сърфа. Имах късмет, че дойде подкрепление. Ако само знаете колко пъти “подкреплението” падна във водата…, добре, че аз се отдалечих навреме.
Обикновено седяхме на къмпинга до 25 август и тръгвахме с първия дъжд. Широката поляна ставаше кална и морето се захлаждаше изведнъж. Така природата ни показваше, че няма безкрайни удоволствия на тази земя, даже и това, най-мокрото, най-динамичното и най-веселото имаше край. Всяка сутрин някой прибираше грижливо рейки, сгъваше палатки, наместваше в багажника столове, торби, куфари, чанти и спортни принадлежности. Имаше тъга в тази процедура на разделяне с “децата, с които си се налудувал” и любимото море, но имаше и надеждата, че след една година, ние същите хора ще дойдем пак и морето ще отвори отново обятия за нас.
Пак обичта към водата ме заведе далече, на брега на Индийския океан. Откри ми се чудесният шанс да отида на работа в Африка - Мозамбик. Което ме плени веднага, беше положението на града - Мапуто на океанския бряг. Нямах нужда от повече обяснения, ще работя в университет по моята специалност и ще живея на брега на морето цели 2 години. Ура!
Живеех на 15-тия етаж, на булеварда край морето. Всичко беше като на длан, къщите с градините, сините очи на басеините, брегът с палмите на пясъка пред плажа и то, необятното синьо пространство на бляскавата вода. Не знаех кое да предпочета, изгревите, лунния пейзаж или звездите. Сутрин щом отворех очи тичах на балкона, за да потопя поглед в необятната шир на залива. Съзерцавах занемяла изгрева с цялата палитра от червено-розови и синьо-зелени цветове на небето и морето, които си даваха среща на хоризонта. Ако успеех да се събудя достатъчно рано, можех да видя малки пухести кълба от мъгла, да се носят над водата като призрачни яхти. Често долната половина на многоетажните сгради беше потънала в мъгла. Те надзъртаха над бяло-розовата пяна и правеха картината още по-вълшебна. Вечер идваше тайнството на големите искрящи звезди. Те контрастираха толкова силно на тъмното небе, че можеше лесно да се различат няколко съзвездия. Аз се впечетлявах най-вече от Южния кръст. Цялата атмосфера на топлите нощи ме пренасяше в Сахара, описвана в книгите на Антоан де Сенит Екзюпери - Южния кръст и Нощен полет. Вместо тъмната вода аз виждах пустинни равнини и както всички, които свързват името на автора с Малкия принц, си представях, че говоря с него.
Бях на най-високия етаж на най-високата сграда в града, далече на юго-източния бряг на Африка. Сама, нищо над мене и в страни, само морето, небето и аз.
Заливът на Мапуто е много обширен и плитък. При отлив водата се оттегля навътре може би 1-2 км. Тогава настъпваха нашите най-колоритни неделни плажни дни. Ние, рачетата и рибките, които избираха да не се заровят в пясъка, тръгвахме навътре в морето. Вървяхме докато брегът зад нас намалее достатъчно. Лягахме в малките басеинчета вода, останала в хлътнатините по дъното. Разхлаждахме се, печехме и се кичехме с водораслите около нас. Понякога нещо изпълзяваше изпод телата ни и ние скачахме уплашени. После разбирахме, че сме легнали върху дупките на малки, безобидни рачета и те не харесваха това. Имаше време и за обяд. Такива мокри пикнизи не се случват често в живота и ние оценявахме преживяването от душа. Навръщане трябваше да подтичваме, защото бълбукащата вода много бързо се преместваше по плиткия бряг, а ние се прибирахме с колекции от мидени черупки и охльови. Макар, че акулите не обичат плитката вода, която пълни хрилете им с пясък, кой знае дали някой заблуден екземпляр няма от объркване да хрусне нечии крак. Знае се, че Мозамбишкия проток е царството на белите акули, известни с добрия си апетит. Затова, за всеки случай си позволявахме да плуваме само близко да брега, сякаш акулите трябваше да знаят, че това е наша територия. Спомням си, тогава се появи филмът Челюсти, за да намали с месеци мерака ни да влизаме на повече от 2м дълбочина.
Тихите води на залива не ни задоволиха и решихме да отидем на истинския открит Индийски океан. Запасихме се с всичко за дълга еднодневна екскурзия и поехме в ранна сутрин. Пресекохме пустинни пясъчни райони, където се молехме дано колите ни да не закъсат. После пътувахме с ферибоот, сигурно от времето на Тарзан и пак трябваше да отправим молби към Всевищния. Все пак без произшествия стигнахне истинския океан. Сила и необятен,син

простор - това е определението за водата там. Големи заоблени вълни се доближаваха до издълбания бряг. Водата се завърташе и с трясък се стоварваше върху оттегляшите се потоци. Толкова шумно го правеше, че не чувахме какво говорим. При топлината на африканското обедно слънце трябваше се намокрим, затова ние боязливо пристъпихме към края на водата. Това беше, следващата минута попаднахме във водовъртеж. С всичките сили, които имам аз се опитах да се върна на пясъка, само 3 м от мене. Невъзможно. Слава богу 3-та мощна вълна ме изхвърли на брега, където вече бяха простнати моите приятели…. Поне се бяхме намокрили и охладили добре. Радостни, че оцеляхме се възнаградихме с добър обяд. Тръгнахме си доволни, че град Мапуто, нашето временно седалище беше на тихите води в залива.

Бирла, храмът на свежите цветове

От къде да започна, от най-изящния, от най-шарения, от най-богатия на статуи и барелефи, или от най-стария? Не знам, трябва да направя като децата да затворя очи и каквото дойде.
Бирла темпъл или Лахми Нараин темпъл е по-шарен и от руския Свети Василий в Москва. Построен е през 20-ти век от Раджа Балдев Дас Бирла, който е финансирал изграждането на този и още няколко храма из страната. Той е дарил също много средства за образованието. Щедрите хора са навсякъде по света, но този раджа e имал много пари и не ги е жалил. Храмът е завършен през 1989 г. В официалното откриване е участвал и бащата на нацията, Махатма Ганди. Постройката е в леко модернизиран Нагара стил.
Не видяхме нито една празна стена, отвън и отвътре, всичко е покрито с митични барелефи, скулптори и орнаменти. 101 каменоделци и други строители са успяли да я завършат за 6 г. Трите високи купола, около 50м единият и около 30 м. другите два, приканват богомолците от далече. Вечер целият храм е богато осветен. Как няма да блести, като всичко е в ярко червено, ярко жълто и бяло.
От трите страни на централния корпус се ширят мраморни тераси с парапети. Нашият водач съобразително ни показа първо гледката от терасите. Остави ни да се насладим отблизо на всички извивки, чупки и орнаменти, около прозорците и по външните стени, създадени от воображението на строителите. Ярките тонове контрстират така силно на блестящо полираната мраморна настилка, че и със слънчеви очила се чуствам заслепена.
Всички сме с терлици и много внимателно пристъпваме към едно малко отворено помещение, където даряваме малка сума и ставаме посветени в някакво тайнство. От там излизаме с по една червена точка на челото.
Сега вече влизаме в храма и погледът ни спира на главния олтар. Той е посветен на бог Нарайан и богинята Лакшими. Има още 3-4 олтара, за бог Шива, за бог Ганеша и Хануман и за бог Буда. Статуите са облечени в блестящи червени дрехи, извезани със златни бродерии. Около тях, или на тях има венци от червени или оранжеви цветя. Отзад висят тънки цветни гирлянди или дълги ленти от прозрачни блестящи платове. Всички тези допълнения са от всеотдайните богомолци, които са поискали от избрания бог закрила или благодеяние. Снимките са забранени, за съжаление. Остава ми да описвам смелите цветосъчетания, които може да сътвори само индийския вкус и култура. Преобладаващи са наситените тонове на червено, жълто, зелено оранжево и розово.
  Храмът е толкова обширен, минаваме през толкова много врати, пресичаме толкова много помещения с много ниши и статуи, че вече загубвам представа какво съм видяла. Навсякъде е изключително чисто, светло и тихо. Има доста хора, но почти не се чуват гласове. Хиндуизмът кара хората да уважават околните и туристите следват примера им.
Освен централната сграда има още няколко, за стопански цели, за общежитие и трапезария. За много празници богомолците се стичат от далече и престояват по-дълго. За тях са организирани скромни удобства на достъпни цени.
Бирла темпъл върши голяма благотворителна дейност, затова тук има сиропиталище и училище. Хиндуизмът е човеколюбива и миролюбива религия. Ще е добре за хората на нашата земя, ако последователите му са повече.
  Над централния вход на Бирла темпъл има балкон за официалните лица при тържества и над него са трите символа на хиндуизма. С приближение централният може да се опише като цифрата 30, с турската емблема (луна със звезда в средата) над цифрата, но разположена хоризонтално. Фигурите са червени на бял фон. Нарича се ОМ и символизира всемогъществото, вечното присъствие, всезнанието, величието и вечността на бога създател Шрии. Той е бил символ на богатство, успех, комфорт, доброта и спокойствие. От двете страни симетрично са поставени червени свастики на бял фон, които са пречупени кръстове както фашистките, но обърнати в обратна посока. Това е най-старият и свещен Арийски ( Хинду) символ, който датира от около 8000г.
  Хиндуизмът не е създаден от един човек, всеки  който практикува Дхарма може да се назове Хинду. Това е индийска религиозна и културна система, наричана също Санатана Дхарма - вечна религия, също Ваидика Дхарма, религия на Ведас. Хиндуизмът включва широк кръг от философски виждания. Тяхната философия е отворена за всички добронамерени вярвания от целия свят. Това научих от посещението си в Бирда храм.
За разлика от нас с мъжа ми хората, като пропътуват толкова хиляди километра се задържат за дълго в Индия. Тук те практикауват Хинду и се отдават на медитация. Връщат се други личности, добри, спокойни, изпълнени с братски чуства към хората. Не знам за колко дълго могат да издържат в нашия труден свят.
Изглежда, че нашето израстване в социалистическото безверно общество, прибавено към науките, на които отдадохме нашите интереси с мъжа ми, завинаги ни лишиха от удоволствието да повярваме във всевишни сили. Много по-удобно би било да оставиш друг да решава и отговаря за нещата, които са важни за тебе. Не казвам, че съм горда с това, напротив, аз се чуствам самотна. Особено на големите религиозни празници, на които сме пръсъствали с приятели в Италия, Африка и САЩ. Без да говоря, сякаш очите ми казват “Оставете ме, аз съм заблудена безверница, не мога да пея с вас, не мога да участвам във вашите ритуали. Искам да ви вярвам, но не мога да направя разлика, между това, което обещавате вие и политическите партии ”. Вие го обещавате за задгробния живот, те - за утре, което никога не идва.
Ерест, как можах да си призная публично какво мисля, добре, че не сме в средните векове. Явно, че не съм на правя път, ако всички мислеха като мене и не вярваха в идеите на религията, сега и преди, щеше ли да има такива великолепни храмове, щеше ли да има толкова вълшебна музика, която да възнася вярващите в храмовете. Ето достигнах до моя отговор отново, не думите, музиката и изобразителното изкуство са мене религията, за това й благодаря от сърце и сигурно затова съм посетила много повече храмове, отколкото много вярващи около мене.
Не разполагам с вътрешни снимки, защото снимките в храма са забранени. Имам само няколко пощенски картички,купени от Бирла темпъл. Много искам да ви покажа поне един от божествените образи. За да не бъда упрекната в незаконни действия ще публикувам Е-меил адреса на производителите им и ще поместя само 2 снимки. Дано това не е престпване на закона:www.mpu.co.in
Току що прочетох една мисъл на В. Чърчил която казва, че да повтаряш някого е плагиатство, но да повтаряш много хора е проучване. Може да приемете образите на снимките на божествата като част от моето проучване на индийските храмове.

Това, за което отидохме - продължение

Сигурно подобна постъпка може да смути читателите, но нали всеки се чувства у дома си в своя блог, защо да не опитам. Искам да добавя още неща към този пост. Това е типично за мене. Променях и корегирах моите публикации до последния момент, когато тръгваха за издателствата. Ако имах да докладвам на научен форум и по пътя мислех дали не е по-добре да сменя нещо от написаното.
Блоговете са точно за мене. Аз често се връщам назад, чета ги, добавям снимки, променям по нещо и пак тръгвам напред. Това ужасно ми липсваше при публикуване на моите книги. Когато ги преглеждах след време, ми се искаше да взема молива и да поправя всички страници, които вече не ми харесват. За свое оправдание ще кажа, че утвърденият автор Роберт Фулгъм, след 15 г. преиздава книгата си и постъпва като мене, поправя всичко, което не харесва, като добавя още няколко глави. Сега я чета - “Всичко, от което се нуждаех в моя живот, научих в детската градина“. Всяка страница от нея доставя истинско удоволствие.
Ще ме попитате, защо не поправям и тогава да сложа поста в блога. Не мога, промените за мене са неспирен процес в целия ми живот и същото е със съпруга ми. След като сменихме 8 къщи, сега вече внимаваме, когато човек достигне определена възраст и започва да забравя, а е желателно да разчита на стари мисловни връзки и навици.
Както често правим с мъжа ми, гледахме стари снимки и аз открих още неща за блога. Как можах да пропусна снимки на реставрирани части от императорския дворец? Въображението е хубаво нещо, но ето и малко от реалността, в която са живели владетелите в златната епоха. Крепостта Ред форт е нашата първа среща на живо с индийското изкуство. Не повярваме, че толкова малки детаили могат да се изработят така изящно в големи мащаби. Бяха реставрирани само по няколко квадратни метра тавани и стени, или отделни елементи. В Ред форт преди няколко столетия всички мраморни постройки са били покрити с резби и рисунки и отвън и от вътре. Представяте ли си какъв разкош е било, с тези фонтани и поточета в залите, с цветята и благоуханията, с отблясъците на сребро и злато, с грациозните женски фигури, обвити в леки копринени сарита, които пристъпят леко, сякаш летят над този рай!
Виждаме няколко мраморни плочи с инкрустирани цветя и други мотиви от полускъпоценни камъни. Голямото изобилие ни чака в Тач Махал.
Посетихме и малко предприятие за великолепни предмети от мрамор с инкрустации. В някой от следващите блогове ще пиша и тях, а за сега ще кажа, че техниката е изтощителна за създателите им. Очите и пръстите на майсторите, които ги създават не издържат повече от 6-7 години работа. Творенията са толкова изящни, че ако не бяхме видяли малките шлифовани пърченца аметист, опал, корал, малахит, седеф и други полускъпоценни камъни, трудно би било да си представим процеса.
Няма и съмнение, че владетелите са нарекли тяхната обител рай. Изкуството и разкошът са ги ограждали отвсякъде. За съжаление богатството и красотата са непрекъснат спътник на разрушението и кражбите. Така върви нашият човешки род, в трудно обновяване. Да се радваме на това, което е опазено и което се създава сега.

Това, за което отидохме в Индия

Не знам кое идва първо за мене желанието да ходя, или потребността от материал за описване. Струва ми се първото, защото аз обикалям света около 45 години, а се реших да описвам пътешествията си, много по-късно.
Най-после навлизам в най-интересната част на моите описания - това, за което отидохме в Индия. 3000 години хората, които са живели по тези земи са създавали великолепни творения на изкуството. По познатата схема, разбира се, едните са строили, другите са рушили. Борбата за надмощие и себеутвърждаване била безмилостна. Ако камъните можеха да говорят, щяха да ни разкажат, че много от материалите, с които е построенена джамията Величието на исляма в комплекса Минар Кутуб, са от разрушените хинду и джейн храмове в този район. Камъните щяха да ни разкажат, че това е станало по поръчка на авганистанския завоевател Кутб-уд-ин-Аибак,за прослава на ислямството в Индия, около 1200г. след новата ера.
  Не знам дали има столица, която де е местена толкова пъти, но историята на Делхи лежи върху основите на 7 града. Знае се, че най-старият от тях е бил Индрапращха, съществувал 3-4 в. пр. хр. Смята се, че модерният Делхи идва на политическата сцена, когато Томара Раджпутс основава Лал Кот през 736 пр.хр. Много величия оставят имената си в историята на града, но на мене ми харесва да спомена само едно от тях - Разиа Султана. Тя е единствената императорка, която е управлявала Делхи за сравнително кратък период през 13 в.
Хиндуизмът е бил върховната власт до 12-ти век, когато нахлуват турските завоеватели. Знаменитият Шах Джахан, създателят на Тач Махал е основател на 7-мия град Делхи, наречен Шахджаханабад. Той просъществъвал като мугалска столица до 1857 г. и след това замира с установяването на Британската източно индийска компания. Когато английската корона премества индийската столица от Калкута в Делхи, за 8-ми път градът поема функциите на официално държавно седалище.
Изкушена съм от желанието да припомня как се прави историята. Щом аз, скромната писателка на пътешествия избрах от всички императори, управлявали Делхи, само името на една жена, подтиквана от моите феминистки интереси, защо историците да не подбират по поръчка различни моменти от историята, при всяка смяна на политическите режими. Аз бях в 1-во отделение, когато руснаците ни “освободиха” за втори път. Всичко тръгна по нов път, изкуството - първо. Така се стигна и до изменението на една детска песеничка за българския трицвет. Сигурна съм, че всички, които са родени преди 1940-та година я помнят с умиление. Само, че не съм наясно коя версия знаят те? Аз например мога да цитирам първия куплет на следвоенната “разработка”.
Нашето знаме е трицветно,
Мило, хубаво, приветно.
Даде ни го чичко Сталин,
Наш приятел и другарин…….
Да живее историята и изкуството!
Новият Делхи се появява малко на юг от Шахджаханабад. За неговото архитектурно планиране са избрани двама английски архитекта, Едуин Лутеинс и Хърбър Бейкър. Появяват се президентската резиденция, сградата на парламента, секретариатът, мемориалната арка и Коноут съркъл. Както се очаква градът е смесица от европейски Ренесанс и ориенталски стил. Отново сме “на педали”, жадни за това, което ни очаква се събудиждаме рано и бързо излизаме пред хотела за среща с нашия екскурзовод. Опитваме се да намерим нещо интересно наоколо, но кварталът е много европеизиран и ентусиазмът ни временно спадна. По-късно се прибавиха и гледките на централния пазар Чанди Чоук , за който вече писах и ни направиха още по-тъжни и мълчаливи.
Най-после нашето време дойде, на път сме към Ред форт - защитна крепост от 17-ти век. Нейният създател е неуморимият естет, създателят на великолепни архитектурни паметници Шах Джахал, увековечил името си с Тач махал. Счита се, че Шах Джахан е достигнал върха на мугалската архитектура. От далече виждаме стените и едната врата на Ред форт, красиво изваяни от червен доломит. Имам чуството, че думата крепост не подхожда на тези артистични врати. Построяването на комплекса е отнело 10 г. , започвайки от 1638 г. Тук са живяли мугалските династии до последният владетел, който напуснал крепоста и предал властта на Британското правителство през 1857 г. , за да се върне по-късно там като затворник. За щастие малкото промени, които са направени не са нанесли видими структурни изменения. Въпреки, че част от комплекса е използвана от военните чак до включването му в списъците на ЮНЕСКО, нищо не е похитено. Архитектурата на комплекса, както всичко построено след 16-17-ти век в Индия е смесица на персийски, индийски и европейски стил. Ние влезнахме в крепостта през врата - Ла хоре геит. Чревените крепостни стени и колонадата над вратата се издигат високо над главите ни и завършват с толкова красивите колонки и артистични бели шапки, които се виждат от далече. Това омекотява строгостта на гледката. Добре, че персийската архитектура се е намесила.
Още с влизането усещаме хладината на огромения коридор от червен камък, през който се носи слаб разхлаждащ бриз. Всички стари сгради в Индия са конструирани така, че да не се изпусне и най-слабия повей на вятъра. Това са вентилаторите на миналите столетия. На някой места лекият бриз преминава през стичащи се водни струи. Прегрятата ни и изсъхнала кожа с благодарност посреща милувките на влажния ветрец. За съжаление, трябва за малко да се разделим с това удоволствие. По протежението на коридора са отворили витрини още от султански времена множество златарски магазини. Естествено епохата е добавила неизброимо количество сувенирни стоки, които услужливо ни предлагат да занесем в къщи много от духа на Индия. Търговията е едно от най-сладките радости на индийците. Златарските магазини на крепостта са още от времето на първите обитатели. Това не ме учудва, но не очаквах да чуя, че богатите придворни дами са се включвали в търговията, като са продавали бижутата си една на друга. Аз не участвам в играта, но ми стана приятно да видя едни обици, доста богато изваяни и тежки за нормални женски уши. Те напълно напомнят тези, които наследихме от баба ми. Нейният баща е бил търговец на бижута и е пътувал в Турция, а сигурно и по-далече, за покупки на едро. Когато най-после въпросните обици напуснаха годежната ракла на баба ни и станаха наше притежание със сестра ми, ние си ги разделихме и ги носехме като медалиони. За мене това е силата на бижутата, да предадат през поколенията историята на рода. Сега моята дъщеря, 4-тото поколение пази пандатива като семейна реликва. Дано и нейната снаха приеме щафетата.
Великият шах е планирал крепостта като утвърждение на ново преместената от Агра столица. Всички павилиони вътре са част от творенията на тази златна епоха в индийската архитектура. Водите на река Ямура, обикалят форта, захранват много рекички, езера и фонтани във форта и носят тъй желания хлад и влага на живущите.
Влизаме в двора на крепостта, пред широк площад, използван за посрещане на по-голям брой посетители. Пред нас се изправя червената колонна сграда Диван-и-Аам. Този широк павилион с някога позлатени колони и посребрен инкрустиран таван е бил предназначен за публични срещи. През отворите на колонадите, гостите са споделяли красотата на околните постройки и прохладата на вятъра. За хладните зимнин дни подът и отворите са били покривани с тежки персийски килими и помещението се отопляло от мангали. С повече воображение можем да си представим, това което нашият екскурзовод ни описва.
Не се задържаме повече, защото ни чака великолепният мраморен Диван-и-Кхас. 4-те ъгъла на покрива му са украсени с артистични бели кубета на колонки. Самият покрив се крепи от извезани колони с арки. Тук са протичали частните срещи на султаните. Тук е бил знаменитият син Пиикок трон, чиято облегалка е имитирала опашката на паун. Богатите сребърни и златни инкрустации на трона, а по-късно и на тавана са били откраднати през 17-ти век от персите, останал само мраморният пиедестал. През лятото по средата на залата ромолели водите на “райския поток“, блестяли листата на различни цветя и храсти и разнасяли мек екзотичен аромат. На северния и южния корниз на павилиона били инкрустирани думите на индийския поет от 13-ти век Амир Кхусроу “Ако има рай, той е тук, той е тук, той е тук.” Макар, че и ние дойдохме от небето, като прелетяхме около 20000км. не станахме ангели, не видяхме рая и не можахме да се върнем в тези години на ислямския разкош. За щастие има останало достатъчно, за да ни очарова. Другото зависи от човешкото воображение.
Частните апартаменти на величията са в павилиона Нахр-и-Бехисхшт. Те са най-близко до реката. Изграждането им е следвало индийската представа за рай. Мрамор, злато и сребро, райски потоци и всички останали атрибути на императорския блясък са изпълвали с доволство душите на владетелското семейство.
Жените не са забравени, макар и по-малък, женският павилион Ранг Махал, съвсем не е отстъпвал по разкош. И сега извезаните колони, куличките на покрива и белотата на мрамора радват очите ни.
  Религията не отстъпва на властта, Перлената джамия - Моти Масжуд с трите мраморни купола е построена в съседство с императорските покои. Мраморните стени са толкова богато изваяни, че почти не мога да проследя началото и края на отделните мотиви. Те завършват с  богат перваз от мрамор. Мъча се да си представя колко каменоделци са запечатали таланта си за векове. Куполите са с форма на лук и завършват с артистични черни игли. Те се виждат от центъра на града и хубостта им привлича погледа на всички, които се разхождат наоколо. Не мога да кажа, че съм особено религиозна, но ако плащам дан, то е защото религиите, или почти всичики от тях, са имали изкуството като главно средство за привличане на богомолците. Така е, нищо не е по-вечно за вярващите от духовата храна. Представете си вътрешността на храма Моти Масжут, отрупан със посребърени и позлатени резби, с изяшни, колоритни статуи на различните божества. Множество цветя и копринени драперии, подарени от богомолците, са пръснати около тях. Ароматът на ухаещи масла е допълвал удоволствието и е подсилвал вярата на богомолците.
Бях замислила да опиша наведнъж всичко, което е било създадено от талантливото воображение и под ръководството на Шах Джахан, но реших, че малките порции ми позволяват да споделям с вас по-пълно очарованието си от индийското изкуство и да поместя снимки на няколко от красивите архитектурни паметници, които имахме щастието да видим. Ще отделя следващата час на Тач Махал - чудото на Индия.