Ислямска Индия

             В моите мисли и описания аз пътувам отново и отново из страните, които съм посетила. Вървя по улиците, влизам в храмове и дворци, катеря се, плувам, ям, пия и най-вече - радвам се на красотите. Ал. Дюма е казал да трупаме спомени за старини. Аз запазвам само добрите, защото те ме спасяват от това неизбежно и “обезпокоително” явление - старостта. Сигурно отдавна се чудите как така почти всичко, което описвам е в розови краски ето, сега знаете.
Дойде ред да споделя очарованието си от артистичните и архитектурните творения, които са създадени в Делхи, Джайпур и Агра по време на ислямските владетели. За да не се унеса и излезна от рамките на историческата достоверност, трябваше да събера на едно място необходимата информация и често да поглеждам в нея, когато пиша. Знам, хората гледат по различен начин на това, което четат. Някои фаворизират фактическата информацията - цифри, имена, посоки и мащаби. Така е мъжът ми. Други, като мене в подобни случай търсят преживяването. То се поражда от фактите, които постепенно излиняват в съзнанието ми, а преживяванията остават до старини. Аз помня голяма част от прочетените интересни книги и видяните филми, стигат ми няколко минути да възстановя събитията. Имената на артистите, местата на събитията и годините са забравени. Колко е полезно различието между хората.
В предишни материали описах архитектурни паметници, които са ни завещали индусите, изповядващи хинду. Приема се, че хиндуизмът е най-старата религия на света зародила се преди около 5000 г. в Индия. Има oцеляли текстове на Хинду - Ригйеда, които са създадени през периода Ведик. Датират от 1700 до 1100 пр.хр. Тази религия е дружелюбна, на несъпротива, на помирение и на въздържание от земните съблазни. Последователите на хиндуизма се оказали по-слаби в битките, побеждавали мюсюлманите. В резултат на всички исторически и социални промени за 10 века, на територията на Индия сега са останали 80.05% жители, които изповядват хиндуизъм. Аз ви описах незбравимата красота на няколкото индуски храма, които бяхме щастливи да посетихме.
Преди да продължа с видяното мохамеданско архитектурно богатство, аз искам да уточня кога се заражда религията на индусите и кога се заселват мюсюлманите в Индия. Като знам това, не е трудно да уточня колко време е трябвало на завоевателите, за да заличат голяма част от културата, създадена от Хиндуизма, Будизма, Джаймизма и Шикхизман в покорените индийски земи. Защо искам това?
 Ако ви увлича наблюдението на растителното и животинско царство сте видяли, че всяка нова живинка се развива за сметка и на мястото на някоя предишна. Оцеляват най-адаптивните и най-борбените. Дали те са най-хубавите и най-добрите не се знае, съдник е самата природа. Защо надделяват е друго и това трябва да интересува и учи нас хората. Мюсюлманите идвт в Индия 10-12 век. Завладяват все повече земи и стигат върха на своето величие по време на Мугалската империя от 16 до 19 век. Края на ислямската империя настъпва с Индийското възстание и с установяването на английското управление 1857 г.
Въпреки, че мохамеданите в Индия са само 13,4% от цялото население, те са най-широката група мохамедани живеещи в една страна, от общо 1,62 милярда пръснати из цялата наша планета, с други думи 1 от 4 жители на земята е мохамеданин.
До ден днешен двете религий съществуват съвместно в Индия. За сега ”де юро и де факто” те преживяват сравнително мирно. Аз видях макар и за кратко, че е така. Все пак четох в книги, медиите също докладват, че между жителите на квартали, заселени с индуси от едната или другата религия, от край време се случват стълкновения, най-често подбудени от противоречия на децата - друговерци. Мащабите понякога нарастват и тогава се намесва полицията. Слава Богу, че борците от двете религии не “дърпат килимчето” много яко в двете посоки, както правят евреите и палестнците. Те ни стигат.
Днес е ден на мохамедански архитектурни паметници. След посещението на Чанди Чоук пазар в Олд Делхи, всяко широко и по-чисто пространство е добре дошло. По-широко няма от джамията Джама Масжид ( Петъчна Джамия). Това е най-голямата джамия в Индия. Строена е от император Шахджахан (1658г). Дворът побира 25 000 богомолци. Смятам, че ни е достатъчно, при това сега е по обяд, горещо е и вътре има само няколко души.
Джамията е на хълм от който се вижда Ред Форт и голяма част от стария град. Към трите високи, триетажни врати, които приличат на червени крепости, водят обширни стълбища от няколко стотин стъпала. Местните хора ги използват за пазари на храни и други стоки. Индусите живеят с потребността да търгуват и тук е чудесно място. Не им трябват ТВ реклами, нито вестници и списания, стигат им богомолците.
Това е нашата първа среща с мохамеданското строително изкуство в големи мащаби и всичко ни впечетлява. Огроменният двор е заграден с високи стени от червен пясъчник. Горният им етаж всъщност представлява колонада, която завършва с красива орнаментирана рамка. През тях градът и Червената крепост се виждат като картини в рамки. Четирите кули с крушовидни куполи се издигат на ъглите. В предната част е централната постройка. Целите стените са червени и богато орнаментирани. Красиви колонади разделят на секции дългото пространство. В тази архитектура много ми допадат арките с техните назъбени ръбове, които се събират на върха като камбанка на цвете. Още повече ме радва прохладата и ветрецът, който лъха в джамията, изцяло отворена от трите страни.
По време на мугалската династия персийското изкуство е играело основна роля в оформяне на индо-исламската архитектурата в Северна Индия. По някаква причина, която не мога да си изясня аз симпатизирам персийците и всичко тяхно ми харесва, затова останах много доволна да науча за огромно им влияние върху мохамеданите, завладяли северна Индия.
При този топъл сух въздух басейните и фонтаните са неразделна част от архитектурния план, затова и тук в двора има голям басеин. Сигурно не се учудвате, че издържахме изкушението  да докоснем водата.
При строежа на джамията главната цел на Шахджахан била простотата в конструкцията и перфектното изпълнение. Той събрал най-добрите строители и калиграфи на Индия. Джамията е първата сграда, в която червеният пясъчник и мраморът са използвани в такива мащаби. Целият под е от бял и черен мрамор, разделен на квадрати, в които да се настани всеки от 899-те богомолци по време на службата. А какво ли правят тези, които не са се сдобили с място, незнам, има им други джамии.
За да затвърди за винаги авторитета на джамията имтератор Шахджахан, поканил високопоставено духовно лице от Букхара, чието благородно потекло водело до великия профит. Главата на ислямската религия е била по-високопоставена от трона, по тази причина амвонът е трябвало да бъде на по-високо място от императорският трон в Ред Форт - султанския дворец.
  Джама Масжид е известна и с името Джамията, командваща света. В нея са коронясани всички императори на мугалската династия.Там се съхраняват ценни ислямски реликви (антично копие на корана, сандалите и отпечатъци от стъпките на профита и др.) От 1993 г джамията е включена в списъците на ЮНЕСКО.
За да влезнем в джамията трябва да изпълня 2 не особено приятни условия. При 30 гр. С аз трябва да се завия с една роба, много съмнителна на чистота и отготе на това да се събуя. Представяте ли си този голям двор, богато населен с гълъби, които не бяха пожалили хубавата настилка? Ние избираме стъпките си внимателно и старателно проучваме гледката наоколо.  Знаменитата Червена крепост и голяма част от Стария Делхи и самата джамия са неповторима гледка, горещината и гълъбите няма да ни попречат да загубим и минута.
Винаги при обиколките си представям живота на хората, които населяват различните обекти, но никога и в джамиите. Само като си помисля отделените с решетки секции за жените, покритите им глави и дългите “раса”, с които са принудени да се завиват, занемявам. Религия, създадена за топъл климат, опазва жените от изгарящото слинце и сухия вятър. Добро извинение за по-миналия век, но да се спори дали мюсюлманските момичета в Париж ще ходят и на училище с покрити лица? Да се наказват жените в Иран, че шьофират? Изобщо да се лишават жените от граждански права?
Попитайте майката-природа, защо е поверила на жените най-отговорната задача в оцеляването на човешкия род - отглеждането на децата. Кой е слабия, немощния, безпомощния, който мохамеданите държат под похлупак? Затова в джамиите виждам само архитектурата, без хора. Нашият съобразителен водач се е настанил на сянка и на прохладен ветрец. Сигурно ни се чуди на мераците. Ние сме единствените самоотвержени туристи, дръзнали да обикалят целодневно, както той можа да установи по-късно. Добре, че той знае къде са сенките и ни чака там.
Как да е, оцеляхме и с голямо желание се възползвахме от прохладата на колата. Доброто момче, нашият шофьор, винаги ни чака на необходимото място с охладена кола и студена вода. Вади я от охладителната кутия и интересно, тя никога не се свършва. Даже, когато излизаме от колата ни връчва по една бутилка.
Толкова горещи лета съм преживяла в България, а после и в Африка, как не ми е дошло на ум да понеса студена напитка в ръка. Поза ли е това, резултат на науката и прогресът ли е, незнам, но ми се струва малко комично това непрекъснато надигане на шишето, за да билзнеш гърлото му. Даже в закрития басеин, в който ходя да плувам, някои хора си държат бутилките на ръба над водата и като стигнат там си попийват. И това ако не е позиране, не знам по-добър пример. Винаги ме е занимавала тази мисъл, защо хората са жертва на сляпото повторение. От пелините до момента на критичното мислене оформянето на зрелия индивид е немислимо без него. Да, но по-късно, какво приспива индивидуалността и желанието за собствена изява в хилядите хора? Не мога да си обясня. Негодувам пред стремежа на някои хора да се уеднаквят с множеството. Това какво е, страх от собствена непълноценност, преклонение пред идоли, грешка на родителско възпитание и още? Каквото и да е, то е широко отворена врата за медиите, които в наше време са по-страшни от пандемиите. Естествено, чест прави на многото хора, опазили духа и творчеството си от користни изяви. Дали ще оцелеем да сложим останалите на благородните позиции, за които за създадени медиите, незнам. Аз  ще продължавам да хваля хубостите и да коря лошотията, докато очите ми виждат и ръцете ми пишат.
Смятах да включа в този разказ и гробницата на Хумаиум, но тя е толкова хубава и богата, че се нуждае от повече място. Ще изчака до другия пост.

Какви са индийците ли?

　

 

  Обикаляме пазаря
Чанди Чоук, голямата туристическа атракция на Делхи. Пазарят предлага всякакви лъскави ефтини стоки. Освен туристите, всичко дъха на беднотия. Пренаселено е със сергий, продавачи и купувачи. Из тесните мръсни улици, под надвисналите захабени къщи, се виждат захвърлени боклуци и локви от мръсна вода. Застоялият въздух е смесица от миризмите на храни, които се готвят тук, развалени плодове и други неопределени изпарения. Разбира се, това не пречи сергийте да са отрупани с вещи от всякакъв характер и произход.

Добре, че сме с рикша. Местните хора дотолкова са адаптирани към атмосферата, че не забелязват нищо обезпокояващо. Тези, които населяват ефтините къщи в квартала даже са отворили прозорците си за прохлада, защото температурата е 28-30 гр. Ц.

Какво му е привлекателното на този пазар? Отчайваща пренаселеност, с която всички бедните и богати индийци са откърмени. Въпреки това лицата им имат някакво миролюбиво, хрисимо излъчване. Всеки е потънал в работата си и околната среда вообще не го вълнува.

Една гледка никога няма да излинее от съзнанието ми. В една ниша на пазаря имаше малко одърче от греди. Там беше полегнал мъж на неопределена възраст. Беше толкова слаб и изтощен, че единствената му одежда, бялата превръзка около таза едва се крепеше, но... в ръката му блестеше сателитен телефон... Това е Индия.

На Чанди Чоук пазар няма недоволство и грубост, не виждам стремеж да се пречи на съседния продавач или на тези, които прескачат над стоките, разстлани по земята.

Хора тук карат ли се помежду си някога? Какво е измерението за търпимост и щастие на индийците от най-долните 2 касти, които са господари на този пазар ?

Около нас има малко чужденци, предимно от Европа и Америка. Поведението и външният вид на някои от тях подсказва преклонение пред хиндуизма. Въпреки цялото им старание да се превъплотят, ефектът е отчайващ. Те нямат излъчване, липсва същността, която прави индийската нация уникална. Верно, че парите развалят хората, но ако се откажеш от тяхното удобство, ако смениш обувките от 100 долара със стари ефтини сандали, елече и разтеглена дълга пола ставаш ли индийка? Ставаш ли добра? Да, има доста дарители по света, за които гледаме и четем. Но техният брой нараства ли, примерът на единиците, прави ли нашето общество по-различно и кога?

Тръгваме из по-богатите райони на Олд и Ню Делхи. Обикаляме около президентството, министерствата и богатския търговски център Коноут плейс. Заглеждаме се в многоетажните модерни сгради на различни компании и банки. Отиваме и около храмовете Джамал Масджуд и Лотъс темпъл, защото искаме да видим не само сгради и паметници. Трябва да усетим атмосферата, в която живеят различните хората. Как вървят, какво носят, как говорят, ядат ли по улиците и какво, как се отнасят помежду си и към децата. Стотици въпроси очакват отговор, който да ни каже какви са индийците.

В Центъра на града нищо не е много по-различно от всеки друг град. Само преобладаващият брой сарита по улиците и мургавите лица напомнят, че си в Индия. Скъпите витрини, хубавите къщи, новите коли, озеленените улици, всичко тук говори за замогналите се висши касти на индийското общество.

Пешоходците не разнасят големи сандвичи и чаши пълни с напитки по улиците, не се смеят гръмогласно както американците и тези, които ги повтарят. Радвам се да видя, че хората тук не са подражатели, както африканците и другите от групата на третия свят.

Единственото, което усещаме, може да се събере в малко думи - тихи, спретнати, кротки и отстъпчиви хора. Независимо как са облечени и как се движат или колко бързат, всички излъчват толерантност към околните. Остава да се попитаме, затова ли са приели хиндуизма и мюсюлманството, или тези религии са ги възпитали да са такива. Едва ли. Ако това важи за мюсюлманството, защо в арабските страни цари хаос и озлобление?

Колкото повече се старая да пиша какво разбрах за индийците, толкова по-трудно ми е. И аз като хората попрочетох няколко книги и пътеводители, събрах исторически и географски данни. Вместо да ми помогнат да разбера поне малко каква е движещата сила на този народ, аз се заключих повече. Не мога сега да се заема с изучаване на хиндъизъм или мюсюлманство, само за да напиша този разказ. Ще се задоволя с видяното от “птичи полет”. Понякога то помага. Ако се задълбочиш, картината се размазва.

Започвам сравнението с нас българите. И ние като тях живяхме години под чужд диктат. С изключение на единици и ние като тях бяхме допуснати до определена интелектуална граница в обществата на чуждите владетели. Будните индийчета се наемали за домашна прислуга и занаятчийски услуги. Още по-будните навлезли в канцеларския бранш, както е било и в България.

Индийците приемали това като голямо предимсто и се стараели да научат колкото може повече. Тъкмо тези групи по-късно са оформили висшите касти на индийското общество. Природната им любознателност е дала отпечатък на цялата образователна система и до сега. Може би затова много средни и богати млади хора от различни страни на света отиват сега да учат в индийски колежи и университети. За парите, които плащат, получават много добро образование, разбира, се по английската образователна система, която е приета навсякъде.

Да сравним българския горчив опит за “цивилизоване” с индийския. Индия и България са наследници на богата култура и изкуство, което поробителите се стараели да заличат. Разликата е в резултатите. Индийците са си все още индийци с всеобщо уважавана стара култура и религии. Образованието им се цени в цял свят, а продуктите на тяхната промишленост и земеделие се приемат на световните пазари. Верно е, че става дума за голяма територия, но ние сравняваме хората. Можем ли ние българите да се похвалим с подобни постижения. Можем ли да заявим, че нашите специалисти са образовани достатъчно, за да ги приемат на работа безапелационно и навсякъде? Да, само единици. В Майкрософт работят над 150 българи, сигурно и другаде има.

Четох наскоро, че един от висшите служители на НАСА носи българско име, срещам понякога и други български фамилии, но това са единични случаи.
Колко от нашите стоки се ценят на световните пазари?
А кои сме ние ?

С голямо огрчение виждам нещо като хибриди. В рамката на българското упорство, трудолюбие и любознателност, се вмъкват ориенталската завистливости; руската грандомания; американската хищност за пари и….. Поне да бяхме взели от немците тяхната прецизност и отговорност. Какво се получава? Умен, не много работлив хибрид, със силно чуство на неудовлетвореност, сърдит на всички и всичко. Знам, засилила съм краските, дано не съм права.

“Грешката е в системата”. Чували ли сте често това изявление в устите на много посткомунистически бизнесмени? Пито–платено. Кой беше “системата“ и сега кой ще ни “оправи“ ? Защо индийците се оправят сами? Не искам да раздухвам страсти, но сянката на тези които ни докараха до този модел и до сега наднича над българските покриви. Внимавайте с “оправянето”… 
За първи път контактувах с живи индийци в Мозамбик през 76-78 год. По крайбрежието се бяха заселили няколко стотин хиляди души и държаха предимно търговския бизнес. Като влезнеш в техните магазини си мислиш че си цар. Всичко, което може да се направи от добър търговец, за да те накара да напуснеш магазина доволен и с нещо в ръка, е направено. Ще ти смени пари, ще ти предложи допълнително някоя вещ, даже и да се откажеш от покупката. Доближиш ли магазина, тича да ти отвори и да затвори вратата с поклон за довиждане. Как няма да го посетиш отново? И след 35 години още си спомням за един-два магазина.

Съвсем същото ни се случи в Индия. Сякаш не влизаш някъде да пазаруваш, а да гостуваш. Кафенцето идва веднага, вкусни бисквитки, приятен разговор, кой си и те кои са. Когато продавачът е разчел опознаващата схемата по лицето ти, той вече знае какво да ти предложи. Излизаме от магазина доволни, с желаните стоки в ръка.

Толкова красиво изработени мраморни статуи и инкрустации със полускъпоценни камъни върху мрамотни чинии, маси, стени и пана едва ли ще видя вече в живота си. Като знам колко е трудно и какво себеотрицание се иска от майсторите и като научих колко малко им се заплаща, пак се въщам към моето заключение - безропотни хора.
Това е постигнато с разделението в обществото на касти. Хора, обречени да работят груба работа с ръцете си, другите малко по-горе имат право да притежават и земя. Следват касти на умните; търговци, военни, висши чиновници и правителствени служители. Ако си роден сред първите 2-3 групи, не се и надявай на много. Естествено, вече нещата се модернизират, но единици са тези, които могат да се влеят сред висшите категории.

Сигурно още като се родят, индийците получават “наръчник по търговия. ” Героят на една индийска книга, която четох беше търговец, който се издига до високи постове, с цената на много компромиси. Когато приятелят му го попита съгласна ли е вярата ти с това, което правиш, търговецът отговори, че неща са различни. Едното е търговия и тя си има своите закони, задължителни за търговците, а другото е вяра, тя има други правила за други области от живота. Така е за индийците, чисто и ясно. Не се опитват да завоалират стремежът за просперитет с привидни извинения пред олтаря.

Движим се по шосето Делхи - Джайпур. То обещава да бъде аутострада, но в момента първите 50 км. са истински ад. От главното платно е останало малко асфалт в средата около разделителната линия. Огромни строителни камиони, триколки, полустрошени леки коли, наред с нови лъскави коли с висока проходимост са се размесили така, че почти не се разбира, кой в каква посока отива. Скоростта е около 40 км/ч и аз се чудя защо няма инциденти? Не се чуват и много клаксони, всеки мълчаливо се вмъква в първата празнина между превозните средства, напира кротко и търпеливо, докато тя стане по-широка. Във водовъртежа участват и мотори с по 2-3 пасажера. Жените са на втората седалка яхнали мотора като амазонки. Понякога между двамата пасажери е сгушено и едно дете. Изтръпвам като ги видя притиснати до гумите на някой голям камион. Те защо не се карат, защо не размахват ядно ръце и не свирят с клаксоните? Защото са индийци.

Покрай пътя се редят строителни машини, а сред тях продавачи на всичко - домашни потреби, мраморни фигури, цветя, плодове, закуски, украшения и безалкохолни напитки. Само ако се забави колата, те се втурват към прозорците с нещо за продаване.

В Индия има търпимост и към "нуждаещите" се, които си вземат по нещо от вякъде без плащане и разрешение, ако не ги видят.

От там ли е дошла една група от българското население, която държи бизнеса на “разносната” улична търговия?

За мене този хаос е смазващ, но за населението няма нищо обезпокоително. Трябва да се оцелява и всеки го прави както може, защо да се караме и да си пречим.

Полицията изобщо не се появява по шосетата, поне за 1100 км не я срещнахме. Опитайте се да си представите тази картина в друга държава. Това са индийците.

За такъв народ е бил Махатма Ганди. Можел е да гони целите си с гладуване само сред хрисими, не сред хищтни и озлобени хора.

Вървим из храмовете Лотъс темпъл и Суаминараян Акшардхам, заобиколени от индийски туристически групи. И до сега са пред очите ми индийските семейства. Стройните женски фигури са облечени в ярки сарита. Блузата представлява елече с къси ръкави и широко деколте, пртиснато към тялото. То свършва 6-7 см над талията. Под него се подава смуглата кожа на стройна индийска фигура, която пристъпва грациозно. Дълъг прозрачен шарф се завива около главата, раменете, слиза до талията и там със завои и гънки пада върху дългата пола. Чудесно, все едно, че си на балет. Не видях една раздърпана фигура, нито тук, нито в града и по шосетата. Даже и дебеланките не изглеждат много зле в тези дрехи.

За мъжете са отредени бели туники и бели панталони, ако не са се поевропейчили. Няколко деца със спретнати, хубави дрешки кротко вървят около родителите.
И до сега се чудя, като живеят толкова трудно и на тясно, като нямат и вода, как успяват да са чисти и спретанти? Не говоря за скитниците, те са във всички страни, само че тукашните приличат на мръсни скелети.

Около езерата, където всички спират да се освежат със свещената вода на храмовете е най-доброто място за снимка. С такава грация присядат на стълбите тези индийки, техните тъмни дълги ръце с мек елегантен жест посягат към водата. Няма напрежение, няма нетърпение. Това са индийките.

Видях ги и край пътя по полетата, завили глави с шарфове, да се предпазят от прах и слънце. Приведени, с мотики в ръце те копаят ритмично и неспирно, носят тежки товари, перат по реките, тичат след животните. Те са навсякъде. Да, това са индийките, в провинцията - 100 години назад от света.

Като си знаем българския стил на живот, като знаем, че и американските жени много често са платени с 30 % по-ниско от мъжете, едва ли мога да упрекна индийците, но сексуалното насилие на жените в семейството и извън него е нещо много повече. Защо тяхното общество десетилетия затваря очи. Трябваше да се стигне до големия скандал, завършил с убийството на една студентка, за да се решат най-после на публични протести в защита на жените.

Това, което не е за прощаване е експлоатацията на детския труд. За мене тук е най-неясният момент. Как майките са съгласни децата им работят тежка работа от най-ранна възраст, как са съгласни да ги превръщат в сексуални роби?

Много напреднали страни сега отказват да купуват стоки от индийски компании, които използват детски труд. Собствениците на предприятието, в което работих, направиха посещение на индийската компания за декоративна опаковъчна хартия, за да се убедят лично кой и при какви условия работи в нея. Едва тогава скилючиха договор с тях.


Индийците
не само са добри търговци, те са много добри компютърни специалисти, където най-после и жените навилзат. Обади се на някой компютърен сервиз, за справка или дистанционна техническа помощ, в 80% от случаите ще чуеш глас с напевен индийски акцент, много често женски.

Свързах се по телефона веднъж за дистанционна помощ от компютърната компанията НР, тук от Сиатъл. Отговори ми една млада индийка, компютърен техник в Делхи. След като отстранихме повредата под нейно ръководство, си поговорихме за моето скорошно посещение в Индия, после за нейното идване в Америка. Разделихме се почти като приятелки.
Не е новост за нас, че много компании, особено в здравеопазването, изпращат за обработка медицинската и търговската си информация в Индия. Много от нашите рентгенови снимки се разчитат в Индия.
Как да ги разбера тези хора, като там където съм откърмена не съм видяла това явление - добронамереност или примирение. Трябваше да обикалям света, за да разбера, че има и други отношения в обществото – такива, които не са базирани само на озлобление и мерак. В Индия има много повече гладни, жадни и бездомни, но сигурно те са ваксинирани против злото.

Разказах в друг материал за визитата ни в къщата на нашия шьофор. Няма пак да описвам как живеят. Иска ми се да споделя само задружността, с която се грижат за прехраната на голямото семейство - баба, 2 сина с 2 снахи и 4 внучета. Само синовете живеят и работят в Делхи като шьофьори. Голямата снаха е в селото постоянно, а малката прекарва зимата при мъжа си с дъщерята. Имат собствена къща и земя в селото, която ги прехранва, при скромни условия за преживяване. Децата им учат в селското училище. Всичко, за което може да мечтае един индиец от ниска класа е налице и те са толкова горди да ни покажат постигнатото.

Нашият шофьор не е допуснат да стане екскурзовод, макар вече да е научил цялата необходима информация за това. Не може да стане чиновник, защото е от по-долна класа, той има право да бъде работник. Друг да е, ще се топи от мъка, а той се радва на това, което има, защото другите нямат и него.

Ето дойдох най-после до обяснението. Индиецът се радва на това, което има, което е постигнал. Той не наднича в къщата на по-богатия със завистливи очи, обръща се назад към по-бедните и казва“ Аз бях ката вас, но съдбата и вярата ми помогнаха да получа за старанието си повече. Сега съм щастлив”

Ето на това учи религията Хинду.

“В доброто на другите лежи нащето собствено, а щастието на другите е и наше “

Това е завещал великия индийски гуру Pramukh Swami Maharaj.
Колко е прав този мислител, хората са по-добри когато са по-щастливи. Света би бил по-добър, ако имаше повече щастливи хора и по-малко, хора с незадоволени мечти. Моето най-голямо желание е да живея сред доволни хора, тогава се чуствам сигурана.

Какви са индйците ли? Добри хора, повечето от тях.