Щастливецът

Нарадвах се на хубави Мексикански морски гледки и свеж въздух, на тропически растения, на топла, кристално чиста вода и на грижливи ръце, които се грижеха за всичко. Изпълних ли желанията и целите си? Да. Постарах ли се да почина и най-вече да оставя и околните да си починат. Да, доволна съм от себе си. Ако успеем да се владеем, не само когато временно всичко ни е наред и по вкуса, животът ни ще е много по-лесен. Има такива хора, наричаме ги щастливци?
Щастливецът! За мене това има само едно измерение - хижа Алеко. Тази вълшебна за мене обител е в състояние да се сравнява успешно с всичките места, които съм посетила. Алеко, това са 50 години от моя живот. Там ходехме ние всички, за които планината е част от нашия живот. Студентите с еднодневка и скромния сандвич от сирене, лютеница, салам и пресен лук. По-късно омъжени, със семействата и с раниците, добре заредени с подкрепления. Още по-късно - отново двамата, защото пиленцата вече бяха отлетели и …отново с еднодневките.
  Пред очите ми се редят картини от моя живот, като се започне от детството и се стигне до летището и самолета, от чиито прозорец се мъчех да локализирам любимия кът. Обичам го през всички сезони, всеки момент от денонощоето.
 Зноят на августовските недели, когато събирахме боровинки по пистата над хижата. Изгарящите лъчи на слънцето съвсем не ни спираха. Толкова едри и вкусни и толкова много бяха тези дарове на природата тъкмо тук по стръмния склон. Нито наклона, нито горещината, нито еднодневките на гърбовете ни пречеха да пълзим от храст на храст. Приглушеният бръм на пчелите леко унасяше и допълваше спокойствието на неделните ни следобеди. Ръцете и устите ни ставаха тъмносини. Навръщане в рейса всеки знаеше, че сме имали късмет с боровонките.
Помните ли песните на щурците? Те имат различни изпълнения. През деня жужат равномерно и непрекъснато, като фон на всички останали звъци. Вечер те пеят, проточени носталгични песни, с които славят звездите на тъмния небосклон над Витоша и споделят чуствата си със сродните влюбени души.
А зимните вечери с озареният от луната Църни връх? Какви вечери, каква хубост! Склоновете на планината над хижата бяха неповторими, когато има луна. Черните борове се открояваха по блестящите писти, а някъде там горе мъждеше светлината на междинната станция на седалковия лифт. Излизахме да подишаме студения кристален въздъх, да чуем как снегът скърца под стъпките ни от студа, как вятърът, който се спуска от Платото, свири край боровете и да попеем, опряни на нечие здраво топло рамо. Хубави години, млади години. Не съжалявам че отминаха, не, радвам се че ги изживях и ги опазих в спомените си. В съзнанието ми изпъква един зимен преход на Платото. Доста късно стигнахме на хижа Алеко, когато всичко беше препълнено и нямаше никакви места за спане. Мислите, че се смутихме, ние трите приятелки, студентки по на 21-22 години? Нищо подобно, защо е младостта, ако не ни прави безстрашни. Какво е за нас да прекосим Платото, зимен преход за 2-3 ч със ски и раници на гърба? Докато стигнем равното се стъмни съвсем и на призрачното лунно осветление с песни и смях изминахме пътя до склона към хижите Бор, Родина и Тинтява. Там установихме, че най-високата от нас трите, милата Жени стъпва на ски за първи път. По равното не беше зле. Сложихме я по средата. Ако залитне напред се опре в мене, назад - в Ляля, но по наклона… Такова голямо падане не помня в цялата си биография… Хубаво поне, че писта и цялата планина бяха наши. Толкова бяхме заети, че не ни остана време да се страхуваме. Като най-после стигнахме до хижа Бор горяхме, пара се носеше около нас. Хижарът отвори, обезпокоен, кой ще го безпокой в този късен час. Постоя малко безмълвен и после ни попита “ Вашите майки знаят ли къде сте?
Всички вече спяха и ние след като вечеряхме и изпихме 2-3 топли билкови чая, се насочихме към таванската спалня. Празна, обширна и стъдена. Какво то това, ние имахме топлина за една седмица. Потанцувахме, попяхме и грохнахме уморени. На сутринта хората ни пооглеждаха любопитни, но кой се замисля, нали се бяхме налудували и нали съдбата беше с нас.
  Сега всички участници, които доживяхме да направим над 7 десетилетия имаме съвсем различни желания и възможности. Света стана достъпен за нас, заменихме рейсовете и лифтовете със самолети до нашите деца. Грижим се за внуците и се борим да бъдем силни и търпеливи да направим хора от тях в този мъчен свят. И те и ние виждаме много повече от света, но се питам имали в него място за звездите и луната? Заровени в екраните на компютри, таблети и умни телефони ,дали ще остане време на тях и на нас да се върнем към Щастливеца? Иска ми се да имам няколко снимки от старите времена, но вместо тях ще видите малко от Нуево Ваиарта, Мексико, с което започнах разказа.