Thank you friends

Scottsdale, AZ

Kawai, Hawai

                   

The  Great  Barrier Reef, Australia

Sydney, Australia

 Volcano in Costa Rica

Send storm, Hoover Dam, CA

Dear friends, thank you all for the BD wishes you have sent me. With the help of Face book we can keep our connection much easier in our busy life.  I am afraid that I miss some BD dates of precious friends, but as compensation I write  my essays for all of you. 

Кратко пътуване до Сан Диего

От както сме тръгнали да пътуваме, всичките ни пътешествия с кола са през лятото, защото всичко е по-просто и лесно, когато е топло. В Аризона, където сме на ваканция е горещичко, затова отиваме на малко по-прохладно място. Сан Диего е  най-югозападната точка на американски бряг, до границата с Мексико. От изток се простира планинската верига Роки Маунтинз, която спира горещия пустинен въздух, а влагата на Пацифика компенира сухотата му. Цялата борба е да стигнем планината. Не е особено висока, около 1,200 м, но разликата в температурите е значима. С удоволствие отваряме прозорците, за да почустваме свежия планински въздух.

 

           Няма нужда да ходим в Сахара или пустинята Гоби, от двете страни на аризонския път към планината се разстилат дюни, пясъчни хълмове и равнини, достойни за фон на всеки приключенски филм. Малките храстчета тук-там разнообразяват погледа. Край пътя се е проточило циментовото легло на дълъг канал с истинска хубава, бистра вода. Тя идва направо от язовира Хувър, за да даде живот на растителността в долината на близките малки градове Юма и Сентър. Много необичайно е да видиш тази вода и нито едно дръвче наоколо. Така е с напечените каменни брегове на широки територии от щата Вашингтон, където р  Колорадо се вие около скалистите брегове. За учудване нито едно листо не се зеленее на километри, няма почва,

само камъни.

                  След  доста километри, пясъците се заменят с огромно изобилие от заоблени малки и големи скали и  виолетови хребети на фона на безбрежното синьо небе. Неусетно стигаме най-високата точка и пред погледа ни се разкриват зелените западни склонове на Скалестите планини.

 

Бързо растящият град с население над 1.300 мил, пълзи по склоновете на планината. Шосета и високи мостове, които се преплитат неусетно ни довеждат до нашия хотел. Той е много близо до брега и веднага се впускамеме в проучвания.  Малко късничко е за обичайните красиви залези на западното крайбрежие. Задоволяваме се с обиколката на полуостров Коронадо.  Осветените градски брегове отвъд лагуната се губят в далечината. Нали има утре, то е тъкмо за тази цел – редовната градска обиколка с автобусчетата на Old Town Trolley Tours, каквито има из цял свят. С такъв направих  обиколка в Ню Йорк, Кьолн и Ванкувър.

 

Не е трудно да направиш хубав град там, където морските вълни  срещат скалите на предпланините.  Намирам нещо общо между двата най-живописни, според мене, града на западното крайбрежие, Ванкувър и Сан Диего. И двата имат неописуемо красиви залези. И на двете места зелените склонове на Скалистите планини са осеяни с квартали от нови къщи, вечер сякяш са накацали светулки. Постепенно големината и броят им нараства, докато се стигне до високите сгради на центъра и морския бряг. И двата града си имат по един дълъг  мост над заливите – Лаѝън Бридж във Ванкувър и Коронадо, в Сан Диего.  От там се отваря великолепна гледка към спокойните води на заливите и цялата околност.

Ванкувър е  разположен в северния край на Скалистите планини с високи занежени хребети.  Той предлага всичките удоволствия и блестящ сняг през 6-7 месечната зима.  Сан Диего е в южния невисок край на същата планинска верига. Природата го е дарила с разкоша на южното лято, с всичките плажове и прохладна морска вода, колоритната средиземноморска растителност и животът без зимни затруднения. Специалистите казват, че времето тук е по-добър пример за средиземноморски климат, отколкота е този на страните около Средиземно море. Ние сме близо до Ванкувър, но ако ме питате, бих се преместила в Сан Диего. Непрекъснато искам да се мест, стремя ли се към промени, до кога? Защо ли не заживея в каравана?

 

 

Какъв късмет, да улучим  годишния Ден на шегата, за който населението се готви от месеци. Не знаехме за това събитие и доста се учудихме на потоците от маскирани. Толкова много хора с оригинални и хубаво изпълнени костюми, вдъхновени от американския фолклор за деца и възрастни се разхождат из централните улици и площади на града. Ние също обикаляхме, но целите ни са различни. Ние се радвахме на воображението на местните жители и на добрата градска организация, но в същото време безнадеждно се лутаме, за да открием променения маршрут на туристическите автобуси. Така за около 1- 2 час обикаляме


два пъти центъра.
 Спираме пред големите хотели, Хилтон, Мариот и  Хайат, разположени на брега, където са закотвени яхтите на техните достолепни гости. Наложи се да преминем през луксозните им лобитата, за да излезнем отново на площада с  голяма сграда на Конвеншънъл център, очаквайки поне там спирката да не е отменена. Най-после попадаме на една следа, която ни доведе до целта. Не беше напразно, забавлявахме се чудесно с веселите костюмирани хора от всички възрасти и размери. При това маршрутът на колите около центъра  беше отменен и ние си го набавихме сами.

Най-после се добираме до живописния оранжев автобус, полупразен по това време. Денят е наш, можем да обикаляме до 17 ч. Има 3-4 места, където искаме да престоим повече, но търпеливо изчакваме да минем целия тур и чак на втория спираме в Стария град.

Дълга история се крие зад това име. Португалецът Хуан Родригес Кабрило не е знаел много за климата докато не  стъпил на тези брегове. На мачтата на неговия кораб се веело испанско знаме, затова тези земи, както много други на държавата с добри мореплаватели, станали  испански. Било 1542 г. 60 години по-късно околните територии са картографирани от Себастиан Висканио.
В тези столетия  три морски сили са” претендирали” за хубавите, богати земи на американския континент, но не толкова много се говори за руското присъствие в Хавай и интересите им към Западното крайбрежие. Това накарало испанският крал да  изпрати експедиция от мексиканските си територии, която установява испанска  военна база на Президо Хил, сега квартал на Сан Диего. Тогава е все още 17-ти век. Тази база,  по-късно се превръща в крайъгълен камък на калифорнииската колонизация.
Мексико обявява независимост едва 1821 г и тези територии стават мексикански.  Малкото селище Ел Пуебло де Сан Диего било добре посрещнато от местните индианци и те заедно изградили първите къщи около новия площад. Не за дълго, само след 25 г на този площад на Ел Пуебло де Сан Диего с всичките хубави „ел пуебло” къщи се развяло американското знаме. Сан Диего влезнал в територията на САЩ, а това  чудесно, романтично място сега е Старият град.То е гордостта на жителите и тук е една от основните спирки на нашата обиколка.

Обикалям Стария град и си мисля къде е по-силно мексиканското присъствие в Аризона, Ню Мексико, или в Калифорния, които съм посетила. Всички  надписи са на два езика. Получила се е някаква смесица на американската култура и испанско-мексикански дух. Битът на населинието е по-близко до латинската култура, архитектурата също, но градоустройството и законите са на САЩ.

В тъй наречената американска ера, през главата на новото калифорнииско градче се изсипали поредици от наводнения, голямо земетресение, дълги суши и пожари. За късмет на града се появява синът на захарния магнат Джон Д Стрекълс, който купува на безценица големи територии мочурливи земи, продава ги и ги подсушава. Хъм,  местните хора казват, че той не поискал парите на баща си, а сам  си ги направил, точно по американски учебник. Изведнъж щастливата звезда те огрява и хоп... богат. За седмици направил  милиони. Така започва обетоването на нови терени край брега. Появява се железница, която да транспортира строителен материал от вътрешността на щата. Цените били толкова високи, че било по-евтино да си купиш къща от друг град, да я  разглобиш, да я докараш с шлеп и изградиш на място. На снимка ще видите една хубава викторианска,  дуетажна къща, преплувала от Лос Анжелес.

Интересът към Стария град намалява, погледите са насочени към новия Даунтаун и към полуострова, където предвидливият Джон Стрекълс издига чудесен хотел с над 200 стаи, басеини, ресторанти и кафенета. Въпреки, че е открит през 1888 г, той и сега блести като нов. Всичко там носи едно и също име Коронадо, плажът, полуостровът, хотелът и внушителният 70 м висок и над 2 км дълъг мост, който свързва края на полуострова с центъра на града.

Няма нужда да казвам, как се нарадвахме на това място, с красавеца Коронадо и всички прилежащи „къщички” улици и магазини. Забавна е историята на един голям бор, които е в центъра на 5 кв м трева на средата на 5 улици, които се пресичат. В годините на голямото строителство и скъпия дървен материал очите на всички били в него. Претекстът да го отсекат бил, че пречел на движението. Наложило се защитниците на природата да убедят Общината да обяви тези 5 кв м за национален парк. Дървото и до сега си расте високо и красиво и жителите всяка година имат най-голямата и гиздава коледна елха в града.

 

Още едно място ме впечетли дълбоко, паркът Болбоа. Не стига, че е красив и богат на екзотична растителност, но можеш да отидеш от центъра  до там за минути. Една богата гражданка е направила  дарение от  1200 изкуствено посадени дървета,  жакаранда. Те са от семейството на акациите, струва ми се, видях ги за първи път в Мзамбик и се влюбих в тях. Филантропката не спира с това, а залесява още няколко улици, заради което я нарекли майка на града.
Болбоа парк е приютил  15 музея и няколко културни центъра. Малко неочаквано за новия Континент, но всичките  сгради са в испански ренесанс стил. Откритата концертна зала не прави изключение, но органът на открито прави. Цялата предна част на сградата в дъното на амфитеатъра е открита и тръбите си виждат. Вероятно има  падаща преграда, която предпазва органа от лоши атмосферни условия. Той е подарък от същия богаташ Стрекълс, с което той става първият „дарител на органи” в света, както се шегуват жителите на Сан Диего. По случай на откриването на Панамския канал, в парка се провеждат големи празненства и културни събития.
Нямам снимки от парка Болбоа и Литъл Итали, останахме без батерии. Жалко, но какво да се прави. Всичко е в моята глава и ако ми е дадено да отида пак ще направя чудесни снимки..
Идва ред на кварталът Малка Италия. Не чак толкова малка, местните хора се хвалят, че това е най-простройният италиански квартал в Щатите.
Италианските рибари на туна са се заселили тук и с ирландските  си колеги развили този поминък. Където и да стъпят италианците, става малка Италия, с музиката, изкуството, храната, с всичко. Браво, хубаво място и хубави хора, карат ме да съм щастлива. Цветя, шарени витрини, малки ресторантчета, акордеони даже, висчко те кани а влезнеш ли, не излизаш с празни ръце. Веднага ще ми напомните, нещо което знаем всички, няма нужда и други го правят, но нямат италианското изкуство.

Така от всичкте 11 пункта, които посетихме през 7 часовото обикаляне на Сан Диего, изпълнили съзнанието си с гледки на красиви сгради, паркове, мостове  и море се насочваме към морския курорт Ла Хойя.

 Като тръгнеш  от италианското, френското, испанското и стигнеш на португалското крайбрежие, ще видиш все една и съща гледка в първокласните курорти. Едно очарователно съчетание на средиземноморска растителност, топлина, хубави бели къщи и бисерна морска вода. Не всички могат да се похвалят с хубави плажове, но около Сан Диего ги има в изобилие.

Брегът на Ла Хойя е скалист и сред трудно достъпните малки заливчета под  централната морска улица са сепаренца от пясък, пълни с хора, които не са пожелали да отидат на широките плажове с чудесен златен пясък, 2-3 километра по-далече.  И ние се присъединявяме, влизаме  малко трудно в прохладната вода, но като си помислим за жегата по пътя до Финикс я благославяме.

От всичко най ми хареса компанията на тюлените, които си мислят, че ние сме голямата им атракция. Плуват си около нас, говорят си като нас: Ъ...Ъ...ЪЪЪ... и прочее Добре че не са тръгнали към хотелите. Сигурно ни казват: Ако вие не идвате да играете около нас, ние ще дойдем горе.

Не е за вярване

                                       Не е за вярване

Чета в пресата преди месец, че 170 палестбинци са убити и 170 ранени, а самите потърпевши са изпратили в Израел повече от 1000 ракети. Ами ако те не бяха унищожени във въздуха, колко израелци щяха да пострадат? Оставам на вас сметките от последните  10 дни, когато нямах достъп до медиите.

Наскоро  израелският премиер Натаняху в изявление по ТВ каза, че евреите пазят с ракетите живота на своите деца, а палестинците пазят с живота на децата си ракетите.

Израелското министерството на външните работи дава  отчайващи данни за жертвите от двете страни. От 1978 – 2010г. са убити 7978 палестинци, от които 1200 са деца, а за Израел цифрите са 1503, от които 142 деца.

           Наистина не е за вярване, години на нестихваща вражда, между два народа – деца на една земя от хилядолетия. Живеят на една земя, пият една вода, дишат един въздух и....като че ли имат много общо по между си, освен предприемчивост, трудолюбие и религия.

В семействата по някога има скрита или явна неудовлетвореност между децата, базирана на интелектуалните и физическите им различия. С времето тя расте, или затихва в зависимост от средата, в която живеят децата.Те се учат на физически и интелектуален  труд , на взаимно уважение и търпимост. Ако имат шанс да контактуват с духовно по-извисени среди, чрез тях се разширява хоризонтът и на  децата и на родителите. Изоставащите са нараненени и търсят изход. Някои  го намират и също успяват , а другите живеят в болка и недоволство.

Смятам, че същото се отнася и за големите общества, наречени нации. По известни причини едни се развиват по-бързо технически и интелектуално  и се присъединяват към по-напредналите страни. Духовната  културата,  материалната база  и трудолюбието ги довеждат до просперитет, а други  нации изостават. Десетте Божи заповеди ги учат хубави неща, които повечето хора уважават, защото те са в същност моралният кодекс не само за вярващите, но те могат ли да ги следват?

Бях в Йзраел тази пролет и посетих всички свети и несвети  места, за които се отива в тези свещенни земи. От тогава се мъча да разплета възела. Да се биеш години, да унищожиш хиляди човешки живота, да разпилееш милиони за въоръжаване, защо? С тези пари палестинците биха направили рай от Газа и Западния Бряг. Евреите щяха да идват да работят за тях, светът щеше да говори за успехите и постиженията на палестинците, както това е в Саудитска Арабия, Дубай  и Кувейт.

Тогава нямаше да има нужда от тунели и огради. Всеки свободно би избирал къде да си построи къща, както е било преди няколко десетилетия. Огромното количество пари, което изтече и продължава да се изсипва на палестинците можеше да плати къщите им, образованието на децата им, да отвори работни места за тях. Всеки би могъл да достигне и да се поклони пред свещенните реликви на своята вяра. Ако бяха го направили, щяха ли да се убиват за Алаха?

Ще кажете, че съм паднала от небето. Не, искам да се знае  кой стои зад тази жестока игра? Производителите на оръжие? Политически маниаци, жадни за нови територии и политическо надмощие? Болните амбиции за религиозно надмощие? Кой, кой дърпа конците? Кой? Кой?