Кратко пътуване до Сан Диего

От както сме тръгнали да пътуваме, всичките ни пътешествия с кола са през лятото, защото всичко е по-просто и лесно, когато е топло. В Аризона, където сме на ваканция е горещичко, затова отиваме на малко по-прохладно място. Сан Диего е  най-югозападната точка на американски бряг, до границата с Мексико. От изток се простира планинската верига Роки Маунтинз, която спира горещия пустинен въздух, а влагата на Пацифика компенира сухотата му. Цялата борба е да стигнем планината. Не е особено висока, около 1,200 м, но разликата в температурите е значима. С удоволствие отваряме прозорците, за да почустваме свежия планински въздух.

 

           Няма нужда да ходим в Сахара или пустинята Гоби, от двете страни на аризонския път към планината се разстилат дюни, пясъчни хълмове и равнини, достойни за фон на всеки приключенски филм. Малките храстчета тук-там разнообразяват погледа. Край пътя се е проточило циментовото легло на дълъг канал с истинска хубава, бистра вода. Тя идва направо от язовира Хувър, за да даде живот на растителността в долината на близките малки градове Юма и Сентър. Много необичайно е да видиш тази вода и нито едно дръвче наоколо. Така е с напечените каменни брегове на широки територии от щата Вашингтон, където р  Колорадо се вие около скалистите брегове. За учудване нито едно листо не се зеленее на километри, няма почва,

само камъни.

                  След  доста километри, пясъците се заменят с огромно изобилие от заоблени малки и големи скали и  виолетови хребети на фона на безбрежното синьо небе. Неусетно стигаме най-високата точка и пред погледа ни се разкриват зелените западни склонове на Скалестите планини.

 

Бързо растящият град с население над 1.300 мил, пълзи по склоновете на планината. Шосета и високи мостове, които се преплитат неусетно ни довеждат до нашия хотел. Той е много близо до брега и веднага се впускамеме в проучвания.  Малко късничко е за обичайните красиви залези на западното крайбрежие. Задоволяваме се с обиколката на полуостров Коронадо.  Осветените градски брегове отвъд лагуната се губят в далечината. Нали има утре, то е тъкмо за тази цел – редовната градска обиколка с автобусчетата на Old Town Trolley Tours, каквито има из цял свят. С такъв направих  обиколка в Ню Йорк, Кьолн и Ванкувър.

 

Не е трудно да направиш хубав град там, където морските вълни  срещат скалите на предпланините.  Намирам нещо общо между двата най-живописни, според мене, града на западното крайбрежие, Ванкувър и Сан Диего. И двата имат неописуемо красиви залези. И на двете места зелените склонове на Скалистите планини са осеяни с квартали от нови къщи, вечер сякяш са накацали светулки. Постепенно големината и броят им нараства, докато се стигне до високите сгради на центъра и морския бряг. И двата града си имат по един дълъг  мост над заливите – Лаѝън Бридж във Ванкувър и Коронадо, в Сан Диего.  От там се отваря великолепна гледка към спокойните води на заливите и цялата околност.

Ванкувър е  разположен в северния край на Скалистите планини с високи занежени хребети.  Той предлага всичките удоволствия и блестящ сняг през 6-7 месечната зима.  Сан Диего е в южния невисок край на същата планинска верига. Природата го е дарила с разкоша на южното лято, с всичките плажове и прохладна морска вода, колоритната средиземноморска растителност и животът без зимни затруднения. Специалистите казват, че времето тук е по-добър пример за средиземноморски климат, отколкота е този на страните около Средиземно море. Ние сме близо до Ванкувър, но ако ме питате, бих се преместила в Сан Диего. Непрекъснато искам да се мест, стремя ли се към промени, до кога? Защо ли не заживея в каравана?

 

 

Какъв късмет, да улучим  годишния Ден на шегата, за който населението се готви от месеци. Не знаехме за това събитие и доста се учудихме на потоците от маскирани. Толкова много хора с оригинални и хубаво изпълнени костюми, вдъхновени от американския фолклор за деца и възрастни се разхождат из централните улици и площади на града. Ние също обикаляхме, но целите ни са различни. Ние се радвахме на воображението на местните жители и на добрата градска организация, но в същото време безнадеждно се лутаме, за да открием променения маршрут на туристическите автобуси. Така за около 1- 2 час обикаляме


два пъти центъра.
 Спираме пред големите хотели, Хилтон, Мариот и  Хайат, разположени на брега, където са закотвени яхтите на техните достолепни гости. Наложи се да преминем през луксозните им лобитата, за да излезнем отново на площада с  голяма сграда на Конвеншънъл център, очаквайки поне там спирката да не е отменена. Най-после попадаме на една следа, която ни доведе до целта. Не беше напразно, забавлявахме се чудесно с веселите костюмирани хора от всички възрасти и размери. При това маршрутът на колите около центъра  беше отменен и ние си го набавихме сами.

Най-после се добираме до живописния оранжев автобус, полупразен по това време. Денят е наш, можем да обикаляме до 17 ч. Има 3-4 места, където искаме да престоим повече, но търпеливо изчакваме да минем целия тур и чак на втория спираме в Стария град.

Дълга история се крие зад това име. Португалецът Хуан Родригес Кабрило не е знаел много за климата докато не  стъпил на тези брегове. На мачтата на неговия кораб се веело испанско знаме, затова тези земи, както много други на държавата с добри мореплаватели, станали  испански. Било 1542 г. 60 години по-късно околните територии са картографирани от Себастиан Висканио.
В тези столетия  три морски сили са” претендирали” за хубавите, богати земи на американския континент, но не толкова много се говори за руското присъствие в Хавай и интересите им към Западното крайбрежие. Това накарало испанският крал да  изпрати експедиция от мексиканските си територии, която установява испанска  военна база на Президо Хил, сега квартал на Сан Диего. Тогава е все още 17-ти век. Тази база,  по-късно се превръща в крайъгълен камък на калифорнииската колонизация.
Мексико обявява независимост едва 1821 г и тези територии стават мексикански.  Малкото селище Ел Пуебло де Сан Диего било добре посрещнато от местните индианци и те заедно изградили първите къщи около новия площад. Не за дълго, само след 25 г на този площад на Ел Пуебло де Сан Диего с всичките хубави „ел пуебло” къщи се развяло американското знаме. Сан Диего влезнал в територията на САЩ, а това  чудесно, романтично място сега е Старият град.То е гордостта на жителите и тук е една от основните спирки на нашата обиколка.

Обикалям Стария град и си мисля къде е по-силно мексиканското присъствие в Аризона, Ню Мексико, или в Калифорния, които съм посетила. Всички  надписи са на два езика. Получила се е някаква смесица на американската култура и испанско-мексикански дух. Битът на населинието е по-близко до латинската култура, архитектурата също, но градоустройството и законите са на САЩ.

В тъй наречената американска ера, през главата на новото калифорнииско градче се изсипали поредици от наводнения, голямо земетресение, дълги суши и пожари. За късмет на града се появява синът на захарния магнат Джон Д Стрекълс, който купува на безценица големи територии мочурливи земи, продава ги и ги подсушава. Хъм,  местните хора казват, че той не поискал парите на баща си, а сам  си ги направил, точно по американски учебник. Изведнъж щастливата звезда те огрява и хоп... богат. За седмици направил  милиони. Така започва обетоването на нови терени край брега. Появява се железница, която да транспортира строителен материал от вътрешността на щата. Цените били толкова високи, че било по-евтино да си купиш къща от друг град, да я  разглобиш, да я докараш с шлеп и изградиш на място. На снимка ще видите една хубава викторианска,  дуетажна къща, преплувала от Лос Анжелес.

Интересът към Стария град намалява, погледите са насочени към новия Даунтаун и към полуострова, където предвидливият Джон Стрекълс издига чудесен хотел с над 200 стаи, басеини, ресторанти и кафенета. Въпреки, че е открит през 1888 г, той и сега блести като нов. Всичко там носи едно и също име Коронадо, плажът, полуостровът, хотелът и внушителният 70 м висок и над 2 км дълъг мост, който свързва края на полуострова с центъра на града.

Няма нужда да казвам, как се нарадвахме на това място, с красавеца Коронадо и всички прилежащи „къщички” улици и магазини. Забавна е историята на един голям бор, които е в центъра на 5 кв м трева на средата на 5 улици, които се пресичат. В годините на голямото строителство и скъпия дървен материал очите на всички били в него. Претекстът да го отсекат бил, че пречел на движението. Наложило се защитниците на природата да убедят Общината да обяви тези 5 кв м за национален парк. Дървото и до сега си расте високо и красиво и жителите всяка година имат най-голямата и гиздава коледна елха в града.

 

Още едно място ме впечетли дълбоко, паркът Болбоа. Не стига, че е красив и богат на екзотична растителност, но можеш да отидеш от центъра  до там за минути. Една богата гражданка е направила  дарение от  1200 изкуствено посадени дървета,  жакаранда. Те са от семейството на акациите, струва ми се, видях ги за първи път в Мзамбик и се влюбих в тях. Филантропката не спира с това, а залесява още няколко улици, заради което я нарекли майка на града.
Болбоа парк е приютил  15 музея и няколко културни центъра. Малко неочаквано за новия Континент, но всичките  сгради са в испански ренесанс стил. Откритата концертна зала не прави изключение, но органът на открито прави. Цялата предна част на сградата в дъното на амфитеатъра е открита и тръбите си виждат. Вероятно има  падаща преграда, която предпазва органа от лоши атмосферни условия. Той е подарък от същия богаташ Стрекълс, с което той става първият „дарител на органи” в света, както се шегуват жителите на Сан Диего. По случай на откриването на Панамския канал, в парка се провеждат големи празненства и културни събития.
Нямам снимки от парка Болбоа и Литъл Итали, останахме без батерии. Жалко, но какво да се прави. Всичко е в моята глава и ако ми е дадено да отида пак ще направя чудесни снимки..
Идва ред на кварталът Малка Италия. Не чак толкова малка, местните хора се хвалят, че това е най-простройният италиански квартал в Щатите.
Италианските рибари на туна са се заселили тук и с ирландските  си колеги развили този поминък. Където и да стъпят италианците, става малка Италия, с музиката, изкуството, храната, с всичко. Браво, хубаво място и хубави хора, карат ме да съм щастлива. Цветя, шарени витрини, малки ресторантчета, акордеони даже, висчко те кани а влезнеш ли, не излизаш с празни ръце. Веднага ще ми напомните, нещо което знаем всички, няма нужда и други го правят, но нямат италианското изкуство.

Така от всичкте 11 пункта, които посетихме през 7 часовото обикаляне на Сан Диего, изпълнили съзнанието си с гледки на красиви сгради, паркове, мостове  и море се насочваме към морския курорт Ла Хойя.

 Като тръгнеш  от италианското, френското, испанското и стигнеш на португалското крайбрежие, ще видиш все една и съща гледка в първокласните курорти. Едно очарователно съчетание на средиземноморска растителност, топлина, хубави бели къщи и бисерна морска вода. Не всички могат да се похвалят с хубави плажове, но около Сан Диего ги има в изобилие.

Брегът на Ла Хойя е скалист и сред трудно достъпните малки заливчета под  централната морска улица са сепаренца от пясък, пълни с хора, които не са пожелали да отидат на широките плажове с чудесен златен пясък, 2-3 километра по-далече.  И ние се присъединявяме, влизаме  малко трудно в прохладната вода, но като си помислим за жегата по пътя до Финикс я благославяме.

От всичко най ми хареса компанията на тюлените, които си мислят, че ние сме голямата им атракция. Плуват си около нас, говорят си като нас: Ъ...Ъ...ЪЪЪ... и прочее Добре че не са тръгнали към хотелите. Сигурно ни казват: Ако вие не идвате да играете около нас, ние ще дойдем горе.