Летища част 1,

Летища - с тази дума мога да измервам времето. Разбира се има хиляди други начини, но аз си харесвам този, защото там има самолети, които ни издигат на високо. Обичам да ходя  и на високи планини. Едвам издържам да стигна някой връх и да погледна към широкия простор. С удоволствие съзерцавам. Толкова неща могат да се видят, научат и пожелаят. Разбира се, едно винаги е доминирало, да се откъсна от върха и да полетя сама над долини, реки, къщи и улици. Моята детска мечта  се сбъдна за другите, за мене беше доста късно да летя с делта-план. Вече имах  желание да преодолея  по-дълги разстояния и да видя повече, затова летищата са така значими в моя живот.

От времето на АН-24 минаха много години, но аз още помня как малкото самолетче се хвърляше във “въздушните дупки” и трепереше из облаците над Рила и Стара планина. С ужасна благодарност към пилота напуснах летището и си обещах да гледам света  само от планините.

 Открих, че когато давам обещания е по-добре да съм сама, защото много от тях не се базират на достатъчно опит. Двадесетият век не е за мудните. Да бъдеш бавен значи да си изпуснеш шансовете. Полетях отново, но вече с повече сигурност и комфорт.
 

През шестдесетте години летищата на Германия, Унгария и Чехословакия бяха  за мене преддверие към забранения Запад. Врати към друга култура, към свят, в който хората могат да имат свое мнение и да кажат с гордост от коя държава са. Техните летища бяха просторни и удобни, а пасажерите се радваха на респект и уважение. На нашето летище не само, че всичко това липсваше. На всеки пътник се гледаше като потенциален нарушител. Неговата вина беше, че макар и за малко ще се измъкне от комунистическите прегръдки, толкова по-крепки, колкото по-близо са до руската граница.

В наши дни отново се стигна до тъжните моменти, да  се наднича из пасажерските чанти и куфари. Мотивацията е друга, сега самите пътници следят дали проверката е достатъчно акуратна, защото влизайки в самолета те залагат своя живот.  Преди, на софийското летище се страхувах  дали няма да анулират полета ми по неизвестна за мене причина. Сега -  дали някои арабин не иска да впише името си в златните списъци на Аллах.

Атентатът на търговския център в Ню Йорк ме завари в Лас Вегас. След като  разрешиха полетите отидохме на летището и чакахме три-четири часа да се съберат доброволци  да летят. Два дни на американско небе не се движеше нито един самолет и ние щяхме да се окажем сред първите. Може да звучи странно, но проверката на багажа ни стана в средата на залата, пред  нас и всички бяхме вперили очи в ръцете на  служителя, който проверяваше. Макар, че стояхме толкова дълго на летището, в съзнанието ми остана само този спомен, всичко друго беше изличено от значимостта на ужасното събитие.

  Да кацнеш в Москва и до сега е съвсем друго нещо. Там ти си половин “западняк” и си  обект на особени грижи и  внимание. Разбира се,  те обхващат не само твоя комфорт, но и всяка евентуална стъпка, която те прехвърля в групата на шпионите.  Руснаците в собственото си летище не могат да дойдат в залата на чужденците, не могат да влезнат в кафенето и закусят сандвич с черен хайвер, мярка за просперитет, не могат лесно да се доберат до транспортно средство и не могат да получат най-елементарни пътнически удобства както чужденците. Признавам си, усещането за привилегии кара хората да чувстват приятния „гъдел” на предпочетени. Поглеждах  към тези зад  невидимата желязна завеса и се мъчех да не срещнат погледа ми . В него щяха да прочетат не съчувствие, а упрек, че доведоха света до това жалко положени и ние плащахме за това,  наравно с тях.

 Този материал бях включила в книга, публикувана преди няколко години и сега се замислям отново за руснаците. До кога с техният великоруски синдром. Сигурно 30% от тях нямат какво да вечерят и какво да сложат на гърба си в мразовитата руска зима, а хвалят завоевателната политика на Путин, платена с парите от техния хляб. Какво е грешното в тяхната измерителна система? Как могат пак отново да следват един мегаломан, не им ли стигнаха царете и после Сталин? Бият се за Украйна, но съзнанието им все на запад и  Америка. За сега 78,700,000 са в Съединените Щати, 31,300,000 са в Европа, а има и други държави. Как да ги съжаляваш тези объркани милиони, като посягат на малкото умни и смели свои чада, които залагат живота си за тях?

Макар и бавно нещата се променяха за мене, аз се приближавах все повече към летищата на свободния свят. Най-първото беше и най-близкото до нас, това на Атина. Оказах се там  на път към Африка. Беше след полунощ, нямаше много хора и това засилваше усещането за простор, лукс и тишина. Витрините с блясък на злато, скъпоценните камъни, меките гънки на елегантните дрехи, електрониката и още много “западни чудеса”  притегляха душите на групата “строители на социализма”, към които имах лошия шанс да принадлежа.

 

   

 От Атина  тръгваше моят първи полет с презокеански самолет и то под флага на френското знаме. Може да се помисли, че моята радост беше еснафска слабост да се хваля. Не, това бяха първите глътки свобода. За първи път аз отивах да работя  извън моята страна, щях да имам мои пари всеки  месец. Нямаше да се страхувам, че малкото валута, с която пускаха българите в чужбина ще се свърши и аз ще се окажа сред просяците. За мене бавно се отваряше вратата към независимостта. В този момент аз не подозирах че, най-интересните ми преживявания на летищата едва започваха.

   Първото кацане на африканския континент в Дар-ес-Салаам свързах със странните напевни  гърлени звуци на  езика суахили.  Грациозни фигури на африканки, завити в традиционните капулани се движеха с плуващи стъпки, балансирайки  куфари и торби  на главите си.  Даже и на международния терминал се чувстваше странен мирис, който за винаги свързах с Африка. Екзотична смес на растителни и човешки миризми, балансът между които се мени в зависимост от хигиената на място. Тогава още не си давах сметка за тези неща. Бях в екстаз, упоена от атмосфера, с която ме посрещна континентът.

            Малкото летище бе  потънало в обилната тропическа растителност. Вътре  беше богато декорирано със скулптури от абанос и розово дърво, които контрастираха на фона на стенописите  в  силно наситени червени, оранжеви и зелени тонове.  Абстракционизмът е дошъл в Африка без академично обучение.

Сега  съпоставям видяното в Дар-ес-Салам с творбите на Дали в Лондон, които наскоро видях на крайбрежният площад край  “Окото на Лондон”- английският вариант на виенското колело.  Творците на черния континент имат талант и заучени прийоми, които се предават с поколенията, както и вродено усещане за красота. Според мене африканското изкуство има от всичко по много, краски, замах и движение. Това е етикетът, с който се представя по света.

 

На скоро се върнах пак на тези мисли. На летището в Атланта гостуваха африкански артисти с картини и скулптури.  Дошли по личната покана на кмета. Около сто творби, една от друга по-впечатляващи. Те бяха подредени покрай стените на широк коридор, отвеждащ пътниците от едни терминал към централната зона. Великолепна идея, вместо да си пилееш времето по кафенета и магазини, да се радваш на човешката фантазия и талант.

                 Не знам как живеят анголците, когато престанаха да се бият помежду си за власт,  но в края на осемдесетте години летището на Луанда беше пример за безредие. Поради липса на редовен транспорт, покупката на билет беше стратегическа операция, която изисква връзки, търпение и повече пари. Даже и с билет  в ръка, никой не знаеше дали самолетът ще го вземе. Понятието запазено място там нямаше смисъл. Ако все пак някой се добереше до залата за отлитане по вътрешните линии с помощта на сериозни атлетически упражнения и ако достигнеше до бленуваната стълба на самолета след часове, той не беше сигурен дали няма да го прередят в последния момент и да прекара  неопределено време в тясното обкръжение на много изпотени  тела, отрупани с торби и кашони. Всяко разсейване можеше да намали багажа му. Така аз се оказах с пробита чанта и без документи. Наведох се да ги търся и само благодарение на гласовитата ми дъщеря не ме стъпкаха.

В  провинциалните щати беше по-добре.  Летището на Бенгела, където работех, имаше малка чиста и добре организирана сграда. Хората се чувстваха като у дома си. Нищо не бе забранено. Всеки можеше да отиде навсякъде. Благодарение на тази доверчива атмосфера една топла  февруарска нощ контра правителствените сили на Савимбе дигнаха сградата във въздуха, но оставиха кулата, защото трябваше и на тях.

 Никога не се знаеше кой за кого “работеше” там. Не се питах кои от моите студенти носеха оръжие под  ризата си и срещу кого. Към мене се отнасяха приятелски. Моето абсолютно безразличие към военните проблеми ги обезоръжаваше.

 Наложи ми се  да отида  до столицата. Имах късмет да летя с малък военен самолет. Малкото реактивно бръмбарче се втурна като ужилено от летището направо над морето. Летеше толкова ниско, че виждах рибите във водата. За мое „спокойствие”,  пилотът ми обясни, че така е много по-безопасно. Бреговата  артилерия на Савимбе не можела да ни види. Не знам дали това ме успокои, но поне пристигнах в Луанда два пъти по-бързо. Бяха такива години, когато военните пилоти в Ангола в свободното си време “правеха пари” за себе си. За пасажерите беше удобно  да пътуват бързо и да не се борят с неизбежните тълпи по африканските летища. Още повече малките самолетчета ни оставяха направо до изхода на летището, на няколко стъпки от такситата.

                         Следващият път  самолетът, с който летях към Луанда получи авария. Пилотът обиколи няколко пъти над летището с надежда да отвори колесара. Като видя, че това не става се върна над морето да изпразни резервоарите. Готови на всичко се приготвихме за “кацане”. За изненада даже и на пилота,  колелата се отвориха и ние макар и доста рязко се приземихме. Не си спомням друго  представление в моя живот, на което да съм чула повече  ръкопляскане и овации.

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

        .