Сините планински очи

                                                                         


Има още едно място по нашия маршрут, което не знам дали може, но се опитва да заличи впечетленията ми от Седона. Намира се в щата Орегон, нашият южен съсед и се казва Крейтър Лейк.

 Двата щата имат обща съдба – планини, които обичат да изригват. Нашата Маунт Сен Хелън, като по-търпелива се взривила с гръм и трясък едва 20-тия век, докато 3600 метровата планина Мазама е изригнала още преди около 7700 г. Доста голямо избухване е било, учените изчислили, че прахът от изригването ѝ, би покрил щата Орегон с 20 сантиметров слой от прах. Този щат има територия приблизително колкото България.

 Великата природа превърнала върха на планината в най-красивото, най-чистото и най-сньото езеро на Америка. След около 100 г, тя  го украсила с 2 острова, продукт на следващо изригване във вулканичното езеро – Визард и Фантом. Толкова са хубави, от далече приличат на малки замъци в тихите води. Ако можехме да прекараме няколко дни там, бихме обиколили с корабче наоколо, бихме потопили ръце в бистрата студена вода и бихме се радвали с часове на околните гледки. Не са толкова много тези малки красиви планински езера, тези невинни сини  планини очи, отправили поглед към небесния простор.



                                                                     

Свидетели на изригването на Мазама са били Клеймант индианс, които го описали като огромно стълкновение между боговете. Те наименували езерото Дживаас. То се преоткрива и забравя още 3 пъти от 1853 до 1869 и всеки път името му се сменя:  Дълбокото Синьо Езеро, Синьото Езеро, Маджести и най-после идва съвременното име  Крейтър Лейк.

За да стигнем до върха на калдейрата, трябва да се изкачим на около 2 хл м височина по един планински път с десетки остри завои и само две платна, ограден със стена от вековни борове. Шосето е пълно с малки и големи коли, даже с моторни къщи и каравани. Разбира се те любезно се оттеглят на определените места, за да не пречат на потока.

Пътят свърши на поляна с голям планински хотел, оградена от  3-те страни с борови гори. От четвъртата – не голямо синьо езеро, запълнило преди хиляди години вулканичния кратер. По-синя вода сме видяли само около остров Капри и Соренто в Италия. Сигурно италиаците, които срещнахме край езерото са тук, за да проверят дали сме прави.

Разговаряхме с хора от Франция и други държави, хора от всякъде, дошли до тук, за тази очарователна гледка. Най-малко 200 души се разхождат и правят снимки край бреговете на езерото и околните планини. Годишно посетителите са около 500 хл. Нищо чудно, хубостта на езерото е привлекла вниманието на природолюбителите, още преди повече от 100 години, когато област от 74 хл хектара е обявена за резерват.

Ние бехме единствените български посетители и нямаше с кого да обсъдим приликата но  Крейтър Лейк и рилското Око.



                                                             

Езерото е оградено от планинска верига, чиито скали и сипеи стигат до водата, но има път, който го обикаля. Това ни позволи да се порадваме на околната красота и ни показа, че зимата там е много сериозно изпитание за туристите и гостите на големия планински хотел. Малко ми е трудно да си представя как го подържат през зимата при годишен снеговалеж от
13 м.

                                                                     

Като говоря за подържане да споделя уважението си към институциите, които се грижат за растенията и животните на резервата.

 Пътят до езерото се нуждае от непрекъснати поправки и корекции, които в друга страна, биха унищожили един куп растения. Не и тук. Преди машините да дойдат, идват специалистите по подръжка на парка и много доброволци. Всяко растение, типично за местността и застрашено от изчезване грижливо се пренася в саксия и съхранява в оранжерия. Когато ремонтът свърши и теренът се изчисти, растенията се връщат на старите си места. Трудно за вярване, но градинарите плевят всички растения, които са придошли по някакъв начин, за да запазят автентичността на парка. Хъм, да подържаш 100 км крайпътен пояс толкова грижливо?

Ако искош да разбереш какво е Америка, загледай се в дребните неща. Тези, с които хората се сблъскват всеки ден. Ако се ремонтира участък от пътя, ще бъде обмислен и направен да служи за още 50 години. Ако се сади дърво, ще се подсигури с опори, с резервоар с вода, докато поеме. Ще се подбере такъв тип, който да хармонира на околната растителност. Ако е край пътя се мисли и за листопад. Нали пак общината трябва да чисти.

Маршрутът, които си избрахме включва и локални пътища сред високите планини. Започна се едно безкрайно „издигане и потъване”. Промени по хоризонтала и вертикала. Добре, че беше почти безлюдно. Само заклети туристи, заради гледки със скали, долини и въръхчета, ще се подложат на такова рали. Не ни притесни, ние сме пресичали Рила планина по коларски път, та тук ли ? При това пътната настилка се поддържа в безупречна форма. На два пъти трябваше да чакаме по 10-20 мин, докато насрещният поток, се изниже. И тук, насред планината екипът за ремонт идва като за парад, с 5 коли, с 4-5 машини и само двама-трима души, аме те работят. Единият е зад кормилото на пилотна кола, която застава пред потока чакащи автомобили и ги превежда през ремонтираната остечка....Да, на връх планината, на 10-20 км от всяко населено място. Това са грижи за шосе, което обслужва прекия път между 3-4 селища...

Дребните, ежедневните нещица, с които се сблъскваме всеки ден, те трябва да са наред, за да се знае, че тази държава мисли за тебе. Не натрапващите се политици, които ми досаждат с присторените си „грижи” за моето бъдеще, това дето вообще не идва.     

 

Когато  ходя сред природата, душата ми се радва. Не знам защо се връщам във времето на Любен Каравелов и Димчо Дебелянов. Дали тогава хората са били по-добри или аз идеализирам младостта си и четивата, не знам.

Какво става с нас хората сега, всички добри земни обитатели ли са подложени на унищожение? Страх ме е да пусна новините, само за убийци, насилници и рушители слушам. Мисля си, ако зависи от мене бих направила затвори високо в планините и край морските брегове, за да накарам душите на престъпниците да се прочистят. Очите им да забележат красотата на природата, а съзнанието им да се  поучи от философията на животните, които убиват само за да се хранят. Те трябва да живеят и се грижат за резерватите, да забравят градовете с лукса и нищетата, с беднотата и пресищането. Вярвате ли? Само че, незнам дали природата ще ги иска?

След около час, посетителите намаляха, защото залезът на слънцето напомняше за връщане по тъмното и тясно планинско шосе.

Беше време за тръгване, за сбогуване с още една божествена гледка от многото, с които ни дарява нашата красива и величествена природа.

 

 

Красота и величие

                                                           

                                                                        

Красота и величие, това ли са синонимите за природа?

Може би заети с нашите многобройни градски пътешествия по света не  отделяме достатъчно време за нея. Всъщност, в най-млади години  ги имахме в изобилие. Всички ваканции и почивни дни бяха посветени на такива излети. Има толкова природни красоти, на които се радвахме без ограничения в България.

Това, което ни липсваше тогава бяха обиколките из напредналите страни, за да видим направеното от човешката ръка там. Получихме го с пълни шепи и никога няма да се наситим.

Този път  се посветихме на природните хубости в нашето тихоокеанско крайбрежие. Добавихме към палитрата на Йелоу Стон, Гранд Кейниън, Олимпик Пенинсула, Роки Маунтинз, Ню Ингланд и Флорида още нещо неповторимо и величествено.

Пресякохме Западните щати на Америка от Аризона до Вашингтон, за да видим скалите на Седона в Аризона, Лейк Тахо в Калифорния, Клаймат и Крейтър Лаке в Орегон. Оказа се  доста натоварен преход от около 3600 км, който минахме за 7 дни.

 От безкрайните сухи и горещи пустини на първите два щата се изкачихме на високите зелени и прохладни  Каскади – северната част на Скалистите планини в Калифорния и Орегон.

Не знам като говоря за величието на природата, дали да го отнеса към хилядолетната геологична активност, която е сътворила скалните образования около град Седона, или да предпочета  внушителните столетни  дървета по високите 1000-2000 м Каскади, или хубавите езера и планински реки, сред  дълбоките проломи.



                                                               
                                                                                 

Седона е градче с около 15 хл жители, които се радват на много природни красоти и целогодишен поток от 3-4 мил туристи от цял свят. Месното население ми напомня пазителите на кулите по Великата Китайска Стена, които  някога са преживявали около тях,  за да ги пазят и поддържат. Подобно на тях  населението на Седона  се грижи фанатично за смайващите скални образования, разположени в огромен резерват, защото не само ги обожава, но то живее за тях и от тях.

                                                        


                                                                

Какво се очаква от едно градче, което се намира на такова място. Тук всеки гражданин е творец, да направи къщата си по-интересна, магазинът си по-привлекателен, улиците по-чисти и удобни за потока туристи. То се знае, че ако живееш сред толкова хубости и ти ставаш артист. Всичко те подтиква да създаваш.  Всъщност за мене остава да поместя няколко снимки от уважение към неуморните любезни и усмихнати граждани на Седона.

Да заспиваш с песните на цикади и огнените отражения на залязващото слънце в червените скали на Седона е чудесно. Два дни обикаляме сред гигантските планински скулптури, за да се убедим, че фантазията на природата е безкрайна. Не се чудя на индианските поверия, какво друго да мислиш, когато  се скриеш от безжалостно слънцето в спасителната плътната сянка на скалите и когато на залез слънце видиш отблясъка на слънчевите лъчи, зад някои островръхи  виолетови скали, които приличат на истински богове. На кого да вярваш и да се кръстиш, когато сърдитите  черни облаци  започнат да святкат и грохотът на гръмотевиците прорязва долината, над  мокрите тъмни скални силуети? Да, много богове закрилници са се „грижели”, за да има храна, вода, любов и дълголетие за местните индиански племена, преди белият човек да се появи.
 


                                                         

Все пак, той се появил и за щастие е опазил непокътната околността. Първият постоянен заселник през 1901 г Шнебли, регистрирал пощенски пост за селището на името на съпругата си – Седона. Хъм и в тези „мъжки„ времена все пак е имало кавалери? 

                                                               

Така научих, че за да се провъзгласи едно селище за град, трябвало да се организира пощенски пост. Представям си доставката на писма и пратки в тези трудни години, когато е трябвало  да се пресекат пустинни области, планински пътища с надвиснали скали и сипеи и бързи планински реки.

Струвало си е, но да се знае, и до сега в ерата на аутобаните, пътят през планината прилича на нагъната панделка и има само 2 платна.

Дали, ако класирам впечатленията си за връзката хора-природа мога да избера по-добър пример от Храма на Свещения Кръст в Седона?  Приближаваме поредния хребет и пред очите ни се открива  едно изящно творение на човешката фантазия, вградено в червените скали. Бяла, 20 метрова пресечена призма, остъклена от двете тесни страни. Предната е разсечена само с един строен бял кръст, от земята до края на сградата. Иде ми да стана вярваща....

Благодаря ти Маргарет Брунсуиг Слоуд, последователка на световно известният Франк Лоид Райт. Не знам много  за твоят проект, освен че си опитала да създадеш нещо подобно в Унгария, преди Втората световна война. Благодаря и на Ричард Хайн и  Огъст Стротц, реализатори на проекта.   Благодаря на случайността, която ни доведе сред скалите. От сега нататък за мене  Седона е тази катедрала - Chapel of the Holy Cross.

 

 

Някои местните хора са убедени, че в тази местност има електромагнитни излъчвани, предизвикани от огромен кристал, който извънземните заровили дълбоко пред скалата Бел Рок.
г

Неовите излъчвания стимулират медитацията. Направените изследвания не са потвърдили това твърдение, не засекли нито един вортекс, но кой пречи на хората да си вярват. Естествено, различни компаниики са се възползвали от случая и който иска може да медитира под звузите на свойте карми и миризмата на омайни местни билки.

                                                     

Ако някога ми се е искало да се кача на хеликоптер, това е местото. Обиколките са на залез слънце и жълтооранжевите скали постепинно променят цвета си до виолетово.... А те са толкова много, толкова богати на фигури и толкова недостъпни.  Добре, че е така, представете си хилядите крака и ръце на недоброжелатели.

                                                              

Има много туристически маршрути, пеша или с джипове, но...абсолютно задължително е да се върви само по маркирани пътеки. ..и хората го правят, не драскат, не взимат отломки от скалите за спомен, не цапат. Добри хора, сигурно емисията на кристала, подарен някога от извънземните ги вдъхновява. Или може би сред толкова красота и величие и на нас хората ни се иска да бъдем в хармония с майката природа.

Представетле си, ако извънземните, дойдат и заровят много кристали из тази наша неспокойна Земя, колко ли хубав ще стане животът?