Сините планински очи

                                                                         


Има още едно място по нашия маршрут, което не знам дали може, но се опитва да заличи впечетленията ми от Седона. Намира се в щата Орегон, нашият южен съсед и се казва Крейтър Лейк.

 Двата щата имат обща съдба – планини, които обичат да изригват. Нашата Маунт Сен Хелън, като по-търпелива се взривила с гръм и трясък едва 20-тия век, докато 3600 метровата планина Мазама е изригнала още преди около 7700 г. Доста голямо избухване е било, учените изчислили, че прахът от изригването ѝ, би покрил щата Орегон с 20 сантиметров слой от прах. Този щат има територия приблизително колкото България.

 Великата природа превърнала върха на планината в най-красивото, най-чистото и най-сньото езеро на Америка. След около 100 г, тя  го украсила с 2 острова, продукт на следващо изригване във вулканичното езеро – Визард и Фантом. Толкова са хубави, от далече приличат на малки замъци в тихите води. Ако можехме да прекараме няколко дни там, бихме обиколили с корабче наоколо, бихме потопили ръце в бистрата студена вода и бихме се радвали с часове на околните гледки. Не са толкова много тези малки красиви планински езера, тези невинни сини  планини очи, отправили поглед към небесния простор.



                                                                     

Свидетели на изригването на Мазама са били Клеймант индианс, които го описали като огромно стълкновение между боговете. Те наименували езерото Дживаас. То се преоткрива и забравя още 3 пъти от 1853 до 1869 и всеки път името му се сменя:  Дълбокото Синьо Езеро, Синьото Езеро, Маджести и най-после идва съвременното име  Крейтър Лейк.

За да стигнем до върха на калдейрата, трябва да се изкачим на около 2 хл м височина по един планински път с десетки остри завои и само две платна, ограден със стена от вековни борове. Шосето е пълно с малки и големи коли, даже с моторни къщи и каравани. Разбира се те любезно се оттеглят на определените места, за да не пречат на потока.

Пътят свърши на поляна с голям планински хотел, оградена от  3-те страни с борови гори. От четвъртата – не голямо синьо езеро, запълнило преди хиляди години вулканичния кратер. По-синя вода сме видяли само около остров Капри и Соренто в Италия. Сигурно италиаците, които срещнахме край езерото са тук, за да проверят дали сме прави.

Разговаряхме с хора от Франция и други държави, хора от всякъде, дошли до тук, за тази очарователна гледка. Най-малко 200 души се разхождат и правят снимки край бреговете на езерото и околните планини. Годишно посетителите са около 500 хл. Нищо чудно, хубостта на езерото е привлекла вниманието на природолюбителите, още преди повече от 100 години, когато област от 74 хл хектара е обявена за резерват.

Ние бехме единствените български посетители и нямаше с кого да обсъдим приликата но  Крейтър Лейк и рилското Око.



                                                             

Езерото е оградено от планинска верига, чиито скали и сипеи стигат до водата, но има път, който го обикаля. Това ни позволи да се порадваме на околната красота и ни показа, че зимата там е много сериозно изпитание за туристите и гостите на големия планински хотел. Малко ми е трудно да си представя как го подържат през зимата при годишен снеговалеж от
13 м.

                                                                     

Като говоря за подържане да споделя уважението си към институциите, които се грижат за растенията и животните на резервата.

 Пътят до езерото се нуждае от непрекъснати поправки и корекции, които в друга страна, биха унищожили един куп растения. Не и тук. Преди машините да дойдат, идват специалистите по подръжка на парка и много доброволци. Всяко растение, типично за местността и застрашено от изчезване грижливо се пренася в саксия и съхранява в оранжерия. Когато ремонтът свърши и теренът се изчисти, растенията се връщат на старите си места. Трудно за вярване, но градинарите плевят всички растения, които са придошли по някакъв начин, за да запазят автентичността на парка. Хъм, да подържаш 100 км крайпътен пояс толкова грижливо?

Ако искош да разбереш какво е Америка, загледай се в дребните неща. Тези, с които хората се сблъскват всеки ден. Ако се ремонтира участък от пътя, ще бъде обмислен и направен да служи за още 50 години. Ако се сади дърво, ще се подсигури с опори, с резервоар с вода, докато поеме. Ще се подбере такъв тип, който да хармонира на околната растителност. Ако е край пътя се мисли и за листопад. Нали пак общината трябва да чисти.

Маршрутът, които си избрахме включва и локални пътища сред високите планини. Започна се едно безкрайно „издигане и потъване”. Промени по хоризонтала и вертикала. Добре, че беше почти безлюдно. Само заклети туристи, заради гледки със скали, долини и въръхчета, ще се подложат на такова рали. Не ни притесни, ние сме пресичали Рила планина по коларски път, та тук ли ? При това пътната настилка се поддържа в безупречна форма. На два пъти трябваше да чакаме по 10-20 мин, докато насрещният поток, се изниже. И тук, насред планината екипът за ремонт идва като за парад, с 5 коли, с 4-5 машини и само двама-трима души, аме те работят. Единият е зад кормилото на пилотна кола, която застава пред потока чакащи автомобили и ги превежда през ремонтираната остечка....Да, на връх планината, на 10-20 км от всяко населено място. Това са грижи за шосе, което обслужва прекия път между 3-4 селища...

Дребните, ежедневните нещица, с които се сблъскваме всеки ден, те трябва да са наред, за да се знае, че тази държава мисли за тебе. Не натрапващите се политици, които ми досаждат с присторените си „грижи” за моето бъдеще, това дето вообще не идва.     

 

Когато  ходя сред природата, душата ми се радва. Не знам защо се връщам във времето на Любен Каравелов и Димчо Дебелянов. Дали тогава хората са били по-добри или аз идеализирам младостта си и четивата, не знам.

Какво става с нас хората сега, всички добри земни обитатели ли са подложени на унищожение? Страх ме е да пусна новините, само за убийци, насилници и рушители слушам. Мисля си, ако зависи от мене бих направила затвори високо в планините и край морските брегове, за да накарам душите на престъпниците да се прочистят. Очите им да забележат красотата на природата, а съзнанието им да се  поучи от философията на животните, които убиват само за да се хранят. Те трябва да живеят и се грижат за резерватите, да забравят градовете с лукса и нищетата, с беднотата и пресищането. Вярвате ли? Само че, незнам дали природата ще ги иска?

След около час, посетителите намаляха, защото залезът на слънцето напомняше за връщане по тъмното и тясно планинско шосе.

Беше време за тръгване, за сбогуване с още една божествена гледка от многото, с които ни дарява нашата красива и величествена природа.