Ами тя политиката....

                                              

За нас светът е започнал с хората, а те са се появили по божия воля. Добре, ами змията защо е дошла? Това грешка ли е на сценария? Защото се знае, че в играта за оцеляване „двама са малко, а трима са много”?  И затова ли тя започнала да „манипулира” хубавата идея на невинност, голота и вегетарианство. Жалко, щастливата двойка би могла да си живее и до сега в красивия, топъл  Еден? Нали?

Такива „доброжелателни  жестове”  се случвали и по-късно из нашия свят.  Някои племена в джунглите на Амазония били насочвани към „по-хубави” райони. Други  обитателите на земи, дарени с петрол, диаманти и други природни дарове били потупвани от  змийската опашката с предложения за нови, по-добри  форми на живот. Понякога   било „погалвано” населението на земи, които самите змии много харесват. Те били край проливи, край хубави морета, или на пътя между континентите. Всичко се случвало. То даже продължава и до сега.

 Лошото е, че много змии се навъдиха и започнаха да подават яълки на познанието на ляво и на дясно. Нищо, щом самите потърпевши не се сещат, все някой „по-начетен” ще ги „просвети”. Питам се, защо тези наивници не поумняха, та сами да си отглеждат ябълките?

Ето как с времето се оформили отношенията между хората, на принципа на „потупване по рамото” и раздаване на ябълки – забранените плодове. Оказало се, че връзките  между наивните и опитните по света, не били толкова лесни, както в Райската градина.

Значи,  така се създавали „връзките” между отделните групи хората?  За по-кратко да ги наречем политика. Кой да очаква, че змията била родоначалникът им?

                              

Небеса

 

                                                        

 

                                                       

Подреждах  хилядите снимки, които съм направила за 20-30 години и неусетно се увлякох от красотата и многообразното на безкрайнто небе.

Не знам какво влагам в тази дума, дали  божественото синьо пространство над нас с хубавите малки ангелчета, ако ги има, или тайнството на ноща с  хилядите блестящи звезди на Вселената.

                                                   

Вълнуващо усещане за мене е да достигна върха на планината и пред погледа ми да се открие необятното небе. Да се взирам в бездънната му  синева и вятърът да развява косата ми.

 

Нашето небе, това с което се разделяме когато заспиваме, за да отворим очи сутрин и да го срещнем с нови надежди и мечти. 

Само то  може да ни дари с такова богатство от настроения, от цветове и форми. Неговата нежна въздушна прегръдка обгръща нашата Земя и прави живота на планетата ни въможен сред безкрая на Вселената. Всъщност, те заедно са завършеният образ на небесата над нас.

 И до сега не мога да избера, кое ме пленява повече, изгревът или залезът, дълбоката синева с живописните бели облаци, или черната буря, надвиснала над главата ми. 

 

Кое ми допада повече, жарките слънчеви простори на остров Кауай, или на Канкун, Порто Вайарта и Акапулко, Мексико, или Коста Рика?  А може би  небето над  Жуно, Аляска или Уистлър, Канада с кристалната прозрачност на смразяваща зима?

 

 

                                                     

 

Колко е хубаво, че небето е широко и има място за всички нас. Колко е хубаво, че можем да летим и от висините да се радваме на нашя свят. На всичко, което Природата е сътворила и това, което човешкият гений е добавил.

Когато мислим за свобода и простор вдигаме поглед нагоре, към необятността на небето, която е омаяла Икар. И ние сме мечтатели, но можем да строим все по-съвършенни ракети. Безбрежното, прекрасно синьо Небе ни чака.  

                                                                   

                                                                                

   

Златният каньон

              

         

                                                     

 

                                       

Обиколили сме почти всичко около Финикс, а как сме пропуснали Златния каньон? Той е само на стотина километра от нас.

В края на август в Скотсдейл е горещо и затова тръгваме на залез слънце. Не бързаме, имаме запазен хотел и два дни за разглеждане. Към природните красоти е включено и градчето на златотърсачите.

След традиционните летни хотелски забавления, добре освежени в прохладния бесени се замисляме къде да ядем.

                                                                 

 Оказва се, че ресторантът на хотела има почивен ден и още по зле – след 9 ч вечер около това тихо кътче няма отворени заведения. Може да се намери нещо на  тридесет километра. Какво? Това е една четвърт  от пътя ни до къщи, няма да стане. При това, добрите туристи винаги имат нещо привлекателно в багажника. Мислехме да си похапнем на другия ден край бистрите води на първото езеро, но ето настъпват промени.

На сутринта пътят ни повежда в широко дефиле, оградено от обичайните за Аризона доломити. Сякаш природата ги е избрала, за да хармонират на вечно синьото южно небе. Наоколо се редуват скалисти хълмове, големи кактуси, червени храсти и хубави вили. 

 

Неусетно стигаме миньорското селище. То е толкова грижливо реставрирано, че единствените обекти, които не хармонират на околната среда сме ние. Всичко е на място си, хотелчето, ресторантът, магазинът, книжарницата и даже затворът. Сигурна съм, че реставрирането е субсидирано от някоя филмова компания. 

Входът на мината, с водонапорната кула до нея - един голям дървен казан, който и сега прелива, са в началото на площада.

                                                                                    



                                                         

Хубавата двуетажна къща в дъното завършва оформлението на площада. Явно, местното величие е  контролирало селището от тази  удобна позиция. С това картината на миньорското градче се завършваща. Наоколо са само скали и бедна растителност.

Не влезнахме в мината, нямам слабост към подземни съоръжения, включително и паркинги. Спомням си само впечатляващите пещери - Леденика в България, Пустойна яма в Сърбия и Величка в Полша.

Мъжът ми също не пожела да види мината. Не само това, но с много усилие издържа останалата част от екскурзията. Състоянието му рязко се влоши. След като цяла година се прави на герой и пренебрегва отчайващите стонове на сърцето си за помощ, стигна до момент, когато само операцията помага.  Слава Богу, хирургията си знае работата, сега е друг човек.

Много бавно продължаваме по живописното дефиле, което се стесни до толкова, че шосето едвам се прокрадва между скалите. Още не си излезнал от завоя и пред тебе изниква торпедото на насрещната кола. Да се чудиш как да разделиш шосето с нея. Това е добра тренировка за разглезените американски автомобилисти, включително и мене самата.

Съкратихме маршрута  до това, което може да се види от колата. Задоволихме се с живописните гледки около първото езеро без да достигнем  до следващите две. Толкова много езера вече  сме посетили, че не мога да избера кое най-много ми харесва.

 

 Предимството на това е,  че се намира в Златния каньон. Впечатленията от него са комплекс от всичко видяно из дефилето. Нищо не липсва, красивите скали, екзотичните кактуси и великолепното небе, по което се реят перести облаци.

Вярно, преживяването ни взе нежелан обрат, но нали си доставихме още едно от нашите любими пътувания. Когато не можеш да избегнеш нещо лошо, бъди   оптимист и  мисли колко хубаво е бъдещето след като прескочиш трапа.

  Така и стана, сега се възстановяваме и мислим за следващи екскурзии.