Небеса

 

                                                        

 

                                                       

Подреждах  хилядите снимки, които съм направила за 20-30 години и неусетно се увлякох от красотата и многообразното на безкрайнто небе.

Не знам какво влагам в тази дума, дали  божественото синьо пространство над нас с хубавите малки ангелчета, ако ги има, или тайнството на ноща с  хилядите блестящи звезди на Вселената.

                                                   

Вълнуващо усещане за мене е да достигна върха на планината и пред погледа ми да се открие необятното небе. Да се взирам в бездънната му  синева и вятърът да развява косата ми.

 

Нашето небе, това с което се разделяме когато заспиваме, за да отворим очи сутрин и да го срещнем с нови надежди и мечти. 

Само то  може да ни дари с такова богатство от настроения, от цветове и форми. Неговата нежна въздушна прегръдка обгръща нашата Земя и прави живота на планетата ни въможен сред безкрая на Вселената. Всъщност, те заедно са завършеният образ на небесата над нас.

 И до сега не мога да избера, кое ме пленява повече, изгревът или залезът, дълбоката синева с живописните бели облаци, или черната буря, надвиснала над главата ми. 

 

Кое ми допада повече, жарките слънчеви простори на остров Кауай, или на Канкун, Порто Вайарта и Акапулко, Мексико, или Коста Рика?  А може би  небето над  Жуно, Аляска или Уистлър, Канада с кристалната прозрачност на смразяваща зима?

 

 

                                                     

 

Колко е хубаво, че небето е широко и има място за всички нас. Колко е хубаво, че можем да летим и от висините да се радваме на нашя свят. На всичко, което Природата е сътворила и това, което човешкият гений е добавил.

Когато мислим за свобода и простор вдигаме поглед нагоре, към необятността на небето, която е омаяла Икар. И ние сме мечтатели, но можем да строим все по-съвършенни ракети. Безбрежното, прекрасно синьо Небе ни чака.