Monday, August 27, 2012

Не, няма граници за човешките желания

Няма граници, нито за лошото, нито за доброто в този свят. Аз оставам тъмните мисли, нека други живеят с тях. Разбира се, че минах през много, но ги надживях. Все пак понякога стигам до факти, които не мога да отмина. До колко доброто тържествува над злото е трудно да се измери, но поне всички са против издевателствата.
Заглавието ми звучи като лозунг, но трябва да сте видяли London Bridge, пренесен  от Англия парче по пaрче през океана на 9000 км в Аризона, или да сте се разходили из величествената естакада на Hoover Dam и тогава ще ми повярвате.
 Лондонската историята за моста, който посетихме, води началото си от 12-ти век, когато старата дървена структура е заменена с каменна. С цената на много ремонти тя издържала 600 години. Tози мост влезнал в историята като пример за жестоките човешки нрави. В продължение на 400 год. от 12 век, там се излагали главите на осъдените на смърт. Един немски посетител в Лондон през 16-ти век писъл, че преброил на моста 30 глави, побити на колове. Времена и нрави ….
Спомняте ли си една песничка, която всички деца научават в клас по английски?
London Bridge is falling down, falling down, falling down,
O my dear lady….
Тя е създадена за следващият лондонски мост, който се появил 1831г и издържал около 167 год. С времето става ясно, че той не може да поеме интензивния транспорт и че единият му край потъва. Лондонската община решава да го обяви за продажба на търг през 1968 г. Купува го американският милионер Робърт МакКалък за 2,460 000 долара. Всеки камък се номерира старателно, мостът се демонтира и пренася с кораб до калифорнийския бряг. От там с камиони стига до езерото Хавасу, разположено на границата  между Аризона и Калифорния.
  Представяте ли си такова епохално начинание, вместо да използваш безкрайното изобилие на строителен материал от Скалистите планини, да пренесеш тоновете гранитни елементи, от които е бил съграден мостът, над Темза в Лондон и да го монтираш на един съвсем далечен полуостров, в едно езеро сред планините на Аризона. При това, там изобщо не е бил нужен мост, защото е имало тясна ивица земя, която е изкопана в последствие, за да се превърне  полуостровът в остров и мостът да влезе в употреба…
 Новият живот за Лондон бридж започва през 1971г.  Така срещу общо 5 100 000 долара Лондон бридж се преражда, но този път конструкцията е усилена, съобразно с изискванията на нашия век.
МакКалък, с помощта на С. В. Уоод, проектантът на
Дисниленд, планират новия град Лейк Хавасу Сити, достоен да приюти второто чудо на Аризона, след Гранд Канион. Мястото е чудесно за лятна ваканция на американците и канадците от всички студени щати. Гостите не закъсняваит, прииждат през аризонската “зима”, когато температурите тук са от 15 до 24 гр. Ц. Тогава броят на жителите нараства 10 пъти. Повечето хора идват за месец-два под наем, но ако са за повече си купуват къщи, както във всички курортни селища.
 До тук разказът следва официални данни, но от нашия екскурзовод, с който обиколихме езетото научих, че за цялата си градостроителна дейност, с моста заедно, МакКалък изхарчил над 7,000 000 долара. Той решил да подари моста на държавата и за благодарност, тя го освободила от 10,000 000 такси… И още нещо, гранитните камъни, които останали от моста били върнати в Европа и продадени. Последният пример за човешката находчивост са пиедесталите на лампите по моста, които англичаните направили навремето, от претопените френски оръдия след битката при Ватерло. . .  вторична употреба - включва даже мостове, нали?
По-късно държавата подарила моста на града, за да плаща той разноските по поддръжката му, не само да тегли кредитите.
Това е цялата история, всички са печеливши, но трябвало да се появи една авантюристична, предприемчива и амбициозна личност, за да започне делото. Защо няма повече хора като него? На тази земя, има толкова хубави кътчета, които чакат своя МакКалък. Това е то, желанието без граници, да преместиш мост през океана, да създадеш цял град и да го направиш прочут в Америка и в света.
  Ние сме сред хилядите, дошли да споделят възхищението си от създаденото край брега на езерото Хавасу преди 42 години. Не мога да кажа, че избрахме добро време. Дневните температури са 43-45 градуса Ц, а вечерите са малко по-търпими. Опитът да се разхладим в басеина е отчайващ, не можахме да уточним водата или въздухът за по-топли. Намокрихме се и избягахме в стаята.
Из града всички набързо преминават разстоянието от охладената кола до някой магазин, къща, или хотел, където климатичните инсталации бучат на високи обороти денонощно. Все не можем да се споразумеем с мъжа ми, кое е по-приемливо. Вечер аз искам хлад в стаята, а той - тишина. Който се събуди избира правилата и така до сутринта. Добре, че горещниците в Аризона траят само 2-3 месеца.
  Ние сме на редовната лятна ваканция в Скотсдейл, където тази година температурите са с 5 градуса Ц по-високи от нормалното. Превърнахме се на земноводни, поне 5 пъти на ден сме в басеина, но това е добре за нас, като се досетим за дъждовете и прохладата на Сиатъл, 260 дни годишно. Няма по-полезно нещо за застаряващи кости от слънцето, топлата вода и приятното разположение на духа.
Неусетно достигам до извода, защо жителите на топлите страни са по-бавни и спокойни. Е, напоследък някой от тях станаха доста агресивни, но сигурно има още нещо, което ги “изнервя”. Като бях в Ангола, видях, че “изнервените “ жители се биха няколко години, без да се знае какво точно искат те самите, не чуждите държави.
Всички забавления в курорта са предвидени за по-късните часове. Избираме разходка с моторница до фиорда на Копър Ривър от 7 ч вечерта. Залезът, на който се възхищаваме на отиване ни позволи да направим едни от най-очарователните снимки. Преминаваме през ярко червени, оранжеви, лилави и накрая сребърни тонове на водата и небето, на чиито фон се проектират силуетите на дървета, лодки и хълмове. Всички сме много заети да грабнем и последната възможност, предоставена от Негово Величество Слънцето.
  Целият спектакъл продължи няколко минути и когато достигнахме фиорда вече беше полумрак. Наоколо е имало медни мини, но за щастие те не са засегнали красивия бряг. Медночервената лава, застинала в причудливи скални форми дава чудесна възможност за скокове във водата. Много млади хора се хвърлят от 5-6 метра височина. Надпреварата и овациите нямат край. Наоколо гъмжи от моторници с различна големина и мощност, моля се някой да не скочи върху тях. Подреден хаос…. .
 Езерото е чудесно място да покажеш колко мощен е моторът на яхтата ти и колко децибела е мощността на музикалната ти уредба. Бензинът тук поскъпна и една разходка с лодката се измерва в трицифрени числа, но кой да се притеснява. Щом имаш пари за скъпа вещ, трябва и да я поддържаш, нали?
  Този вид забавления са увлекли толкова много най-младите посетители през ваканциите, че настъпилият хаос в града, водата и шосетата прокудил платежноспособните богати фамилии. Наложило се общината да вземе мерки и да възстанови спокойствието на града.
На връщане се наслаждаваме на крайбрежното осветление, а по градските светлини можам да преценим колко пръснат е този само 50 хиляден град. В  горещините, тъй наречените “снежни птици”, курортистите от север, си стоят в къщи. Градът е полупразен. Ние харесваме това, дава ни възможност на спокойствие да разгледаме всичко. Обиколяме острова и минавме отново под Лондон бридж. Екскързоводът спря яхтата до една от подпорните колони. Няколко от декоративните камъни са повредени. Навремето един немски Месершнидт, от тези достигнали Лондон през втората световна война, се опитал да разруши моста. За щастие бил отпратен на време. Америкаците запазили за поколенията доказателството.
 Все около мостове ли се въртят човешките интереси ? Идва ред на следващият мост, този над река Колорадо. Строен почти половин столетие по-късно. Какъв смайващ замах! Дъга, подпряна на две скалисти планини, разделени от каниона. Като го полгледнеш от долу чустваш, че ще излети.
Преди хилядолетия природата е сътворила безкрайната верига на Скалистите планини, със стотиците върхове, връхчета и долини, по дължината на цяла Северна Америка. Река Колорадо е изваяла Гранд Каноьн и после се е врязала в планината, за да стигне накрая до Mорето нa Кортес в Мексико.
След това е дошъл редът на хората със техните смели мечти и техните геройски достижения във всички отрасли. Това е демонстрацията на  състезанието между природните сили и нейните чеда - хората. Дано те никога да не отприщват силите на злото, защото природата знае как да отговори, рано или късно.
Ние сме по средата между нивото на стараото корито на Колорадо (Цветната река, наречена така от испанските завоеватели) и хребета на околните планини. Тук е върхът на стената и всички надземни съоръжения на язовир Хувър. Иде ми да се потупам по гърдите и да се провикна” Виждате ли на какво сме способни ние хората? Виждате ли каква сила и кураж са имали тези строители, да влезнат в битка със застиналата лава на огромните Скалисти планини и да ги подчинят?". То не е само да построиш язовира в сърцето на планината, но пътищата до там. Да инвестираш милиони, за да се появят тези огромни артерии, които се извиват с километри, като огромни змии по хребети и долини.
Стигаме до района на язовира. След символична проверка на нас и колата, и любезен поздрав за добре дошли правим още 2-3 завоя. Гледката, която се открива е толкова смайваща, че никой не се интересува от 44-та градуса Ц  в падината, заградена от напечени скали. Възрастни и млади хора, деца в колички, всички ние се движим напред назад и гледаме воодушевени, как всички огромни структури са се вкопчили в розовите вулканични скали. Такъв героизъм, да построиш за 5 години най-големият за времето си язовир при жестоките условия на летните горещини и зимните студове в Аризона. Това е било наниз от ежедневни моменти на смелост и всеотдйност. Най-обикновени хора, останали без хляб по време на рецесията и един президент, който довежда нещата до край. Представяте ли си как стотици смели мъже, привързани с въжета са висяли на 50-100 м по скалите, за да ги заредят с взрив. Много често в огромните стоманени пръстени, пренасяни с кранове над пропастта, за да се сглобят от тях водонапорните кули, е трябвало да стоят хора и да направляват движението им. За 5 г. над 100 души са загубили живота си при тези рисковани операции. Наложило се да построят малка болница в селището на строителите, където изпращали спешните случаи. Неимоверни скални маси са разбити, за да се отвори място за всичките язовирни съоръжения и обслужващи пътища. Милиони долари са отишли за изпълнението на проекта, хиляди човешки съдби били променени за добро, или за лошо, но голямото начинание се завършва. Човешката дързост и воля надделяват.
 Лесно е да се разкаже, но са трябвали години за подбиране на най-подходящото място, години за да се убедят 7-те американски щата, през които минава река Колорадо, години да се намерят пари и да се подготви проектът. Чак тогава тази колосална идея се реализирала с общата воля, всеотдайност и смелост.
  Независимо, че язовирът е завършен и открит официално от президент Рузвелт през септември 1935 г, той носи името на Хърбърт Хувър. Той е бил търговски секретар по време на планирането и е осъществил много трудната задача, да обедини желанията на 7-те щата, засегнати от строежа и заинтересувани от експлоатацията на язовира. Без неговото активно участие, начинанието не е било възможно.
Пред очите ни е една монументална картина, изпълнена само в 3 цвята, медно-червено на скалите, бяло на постройките от варовик и изумрудено синьо на водата. Всичко е едро мащабно. Колко ли? 188,86.4 м височина на стената и 171.6 м ширина на основата й. Водонапорните кули са високи като 34 етажни сгради. Езерото Миид, образувано, след завиряването е на места 143 м дълбоко и е разлято на разстояние 187 км. Човешкото можене е безкрайно.
 Представете си, сега  този гигани е на 34-то място на света по-големина. Няма да се задълбочавам в цифри за произвежданата електроенергия, за напоителния капацитет, за избегнатите наводнения и за милионите кубични метри вода, която получават околните градове, включително и Мексико, но ми се иска да добавя, че след само 41 година огромното съоръжение не само се е изплатило, но дало чист приход от 202 мил. долара годишно.
Горе във висините, като заслужена корона на язовира Хувър Дам се извисява новият мост, завършен само преди 10 години. Една изящна циментова дъга, опряна на двете рамена на планината. Аз успях да я хвана в кадър с един хълм посредата.
Мостът скъсява пътя през планината  между Калифорния, средните и източните щати. Освен това, избягва гостите с лоши намерения, защото те преминават транзитно отгоре. За туристите  предлага великолепни панорамни гледки.
Всеки, който иска да посети язовира минава през проверочен пункт. Какво да се прави, едни обичат да строят, други - да рушат. Има неповторими неща в нашия живот, няма защо да се рискува, вече получихме достатъчно уроци.
 Изкарахме цели 2 часа под яростните лъчи на обедното слънце, но ние само гледахме, а какво са правели строителите, от къде са взимали всичката тази издръжливост? 5 горещи лета и 5 студени ветровити зими по скалите, как ли са преживяли? Тяхното градче е било на няколко мили от язовира, на мястото, където сега е Болдър Сити. На много пътни реклами прочитаме “Болдер Сити построи Хувър Дам”. 50 мили по-долу се появил Лас Вегас, за да има къде да се забавляват строителите. Интензивният им труд искал и силови забавления. Сега удоволствията се множат, а градът и язовирът са в “комбина”, прехвърлят си посетителите.
 Слизаме към долината и с всеки километър благославям създателите на климатичните инсталации в къщи и коли. Човек може да пътува комфортно и в най-големите жеги.
Столетия индианските племена се радвали на щедростта на реката, спокойствието и зелените оазиси по поречието. Появилите се смелчаци, европейци, решили да проучат терена през планината по коритото на Колорадо. . След тях идват испанските откриватели (или завоеватели?). Най-накрая идват американците, като откриватели, помирители, култиватори, или ….
  В средата на 19-ти век по езерата се прокрадвали парни лодки, а по бързеите на Колорадо героите се надпреварвали със силата на водата.
Търсачът на приключения Едуард Биил решил да намери път от Ел Дорадо до Ню Мексико. Той не вярвал, че “пустинните кораби” - камилите не могат да плуват, както се е считало до тогава, от къде вода сред пясъците. Нали любопитството е лостът на прогреса. Биил решил да направил експедиция известна под името “Камилски корпус“, в която включил няколко от тези “сухопътни” животни. Като стигнали река Колорадо, дългокраките гърбушковци показали, че знаят да плуват и даже им било приятно да се разхладят.
  Правени са няколко опита за преминаване по цялата дължина на река Колорадо през Гранд Каньон и през планината, чак до Калифорнийската равнина. Много лодки се разбили по бързеите, докато накрая опитният навигатор Робърт Статън победил, преминал през безбройните бързеи и водопадчета на каньона.
Сега измерваме геройството с други велечини, защото нарастнаха човешките възможности и потребности. Вместо да накараме някой строител да виси над бездната, за да монтира нещо по стената на язовира, ние го изпращаме в космоса да плува около космическия кораб, за да сглоби някоя част по външната му стена . Всичко се свежда до това, да събереш кураж, да дръзнеш и да издържиш до края. Ето така можем да измерваме има ли граници на човешките желания и можене.
 

 



Thursday, May 31, 2012

Ислямска Индия







             В моите мисли и описания аз пътувам отново и отново из страните, които съм посетила. Вървя по улиците, влизам в храмове и дворци, катеря се, плувам, ям, пия и най-вече - радвам се на красотите. Ал. Дюма е казал да трупаме спомени за старини. Аз запазвам само добрите, защото те ме спасяват от това неизбежно и “обезпокоително” явление - старостта. Сигурно отдавна се чудите как така почти всичко, което описвам е в розови краски ето, сега знаете.
Дойде ред да споделя очарованието си от артистичните и архитектурните творения, които са създадени в Делхи, Джайпур и Агра по време на ислямските владетели. За да не се унеса и излезна от рамките на историческата достоверност, трябваше да събера на едно място необходимата информация и често да поглеждам в нея, когато пиша. Знам, хората гледат по различен начин на това, което четат. Някои фаворизират фактическата информацията - цифри, имена, посоки и мащаби. Така е мъжът ми. Други, като мене в подобни случай търсят преживяването. То се поражда от фактите, които постепенно излиняват в съзнанието ми, а преживяванията остават до старини. Аз помня голяма част от прочетените интересни книги и видяните филми, стигат ми няколко минути да възстановя събитията. Имената на артистите, местата на събитията и годините са забравени. Колко е полезно различието между хората.
В предишни материали описах архитектурни паметници, които са ни завещали индусите, изповядващи хинду. Приема се, че хиндуизмът е най-старата религия на света зародила се преди около 5000 г. в Индия. Има oцеляли текстове на Хинду - Ригйеда, които са създадени през периода Ведик. Датират от 1700 до 1100 пр.хр. Тази религия е дружелюбна, на несъпротива, на помирение и на въздържание от земните съблазни. Последователите на хиндуизма се оказали по-слаби в битките, побеждавали мюсюлманите. В резултат на всички исторически и социални промени за 10 века, на територията на Индия сега са останали 80.05% жители, които изповядват хиндуизъм. Аз ви описах незбравимата красота на няколкото индуски храма, които бяхме щастливи да посетихме.
Преди да продължа с видяното мохамеданско архитектурно богатство, аз искам да уточня кога се заражда религията на индусите и кога се заселват мюсюлманите в Индия. Като знам това, не е трудно да уточня колко време е трябвало на завоевателите, за да заличат голяма част от културата, създадена от Хиндуизма, Будизма, Джаймизма и Шикхизман в покорените индийски земи. Защо искам това?
 Ако ви увлича наблюдението на растителното и животинско царство сте видяли, че всяка нова живинка се развива за сметка и на мястото на някоя предишна. Оцеляват най-адаптивните и най-борбените. Дали те са най-хубавите и най-добрите не се знае, съдник е самата природа. Защо надделяват е друго и това трябва да интересува и учи нас хората. Мюсюлманите идвт в Индия 10-12 век. Завладяват все повече земи и стигат върха на своето величие по време на Мугалската империя от 16 до 19 век. Края на ислямската империя настъпва с Индийското възстание и с установяването на английското управление 1857 г.
Въпреки, че мохамеданите в Индия са само 13,4% от цялото население, те са най-широката група мохамедани живеещи в една страна, от общо 1,62 милярда пръснати из цялата наша планета, с други думи 1 от 4 жители на земята е мохамеданин.
До ден днешен двете религий съществуват съвместно в Индия. За сега ”де юро и де факто” те преживяват сравнително мирно. Аз видях макар и за кратко, че е така. Все пак четох в книги, медиите също докладват, че между жителите на квартали, заселени с индуси от едната или другата религия, от край време се случват стълкновения, най-често подбудени от противоречия на децата - друговерци. Мащабите понякога нарастват и тогава се намесва полицията. Слава Богу, че борците от двете религии не “дърпат килимчето” много яко в двете посоки, както правят евреите и палестнците. Те ни стигат.
Днес е ден на мохамедански архитектурни паметници. След посещението на Чанди Чоук пазар в Олд Делхи, всяко широко и по-чисто пространство е добре дошло. По-широко няма от джамията Джама Масжид ( Петъчна Джамия). Това е най-голямата джамия в Индия. Строена е от император Шахджахан (1658г). Дворът побира 25 000 богомолци. Смятам, че ни е достатъчно, при това сега е по обяд, горещо е и вътре има само няколко души.
Джамията е на хълм от който се вижда Ред Форт и голяма част от стария град. Към трите високи, триетажни врати, които приличат на червени крепости, водят обширни стълбища от няколко стотин стъпала. Местните хора ги използват за пазари на храни и други стоки. Индусите живеят с потребността да търгуват и тук е чудесно място. Не им трябват ТВ реклами, нито вестници и списания, стигат им богомолците.
Това е нашата първа среща с мохамеданското строително изкуство в големи мащаби и всичко ни впечетлява. Огроменният двор е заграден с високи стени от червен пясъчник. Горният им етаж всъщност представлява колонада, която завършва с красива орнаментирана рамка. През тях градът и Червената крепост се виждат като картини в рамки. Четирите кули с крушовидни куполи се издигат на ъглите. В предната част е централната постройка. Целите стените са червени и богато орнаментирани. Красиви колонади разделят на секции дългото пространство. В тази архитектура много ми допадат арките с техните назъбени ръбове, които се събират на върха като камбанка на цвете. Още повече ме радва прохладата и ветрецът, който лъха в джамията, изцяло отворена от трите страни.
По време на мугалската династия персийското изкуство е играело основна роля в оформяне на индо-исламската архитектурата в Северна Индия. По някаква причина, която не мога да си изясня аз симпатизирам персийците и всичко тяхно ми харесва, затова останах много доволна да науча за огромно им влияние върху мохамеданите, завладяли северна Индия.
При този топъл сух въздух басейните и фонтаните са неразделна част от архитектурния план, затова и тук в двора има голям басеин. Сигурно не се учудвате, че издържахме изкушението  да докоснем водата.
При строежа на джамията главната цел на Шахджахан била простотата в конструкцията и перфектното изпълнение. Той събрал най-добрите строители и калиграфи на Индия. Джамията е първата сграда, в която червеният пясъчник и мраморът са използвани в такива мащаби. Целият под е от бял и черен мрамор, разделен на квадрати, в които да се настани всеки от 899-те богомолци по време на службата. А какво ли правят тези, които не са се сдобили с място, незнам, има им други джамии.
За да затвърди за винаги авторитета на джамията имтератор Шахджахан, поканил високопоставено духовно лице от Букхара, чието благородно потекло водело до великия профит. Главата на ислямската религия е била по-високопоставена от трона, по тази причина амвонът е трябвало да бъде на по-високо място от императорският трон в Ред Форт - султанския дворец.
  Джама Масжид е известна и с името Джамията, командваща света. В нея са коронясани всички императори на мугалската династия.Там се съхраняват ценни ислямски реликви (антично копие на корана, сандалите и отпечатъци от стъпките на профита и др.) От 1993 г джамията е включена в списъците на ЮНЕСКО.
За да влезнем в джамията трябва да изпълня 2 не особено приятни условия. При 30 гр. С аз трябва да се завия с една роба, много съмнителна на чистота и отготе на това да се събуя. Представяте ли си този голям двор, богато населен с гълъби, които не бяха пожалили хубавата настилка? Ние избираме стъпките си внимателно и старателно проучваме гледката наоколо.  Знаменитата Червена крепост и голяма част от Стария Делхи и самата джамия са неповторима гледка, горещината и гълъбите няма да ни попречат да загубим и минута.
Винаги при обиколките си представям живота на хората, които населяват различните обекти, но никога и в джамиите. Само като си помисля отделените с решетки секции за жените, покритите им глави и дългите “раса”, с които са принудени да се завиват, занемявам. Религия, създадена за топъл климат, опазва жените от изгарящото слинце и сухия вятър. Добро извинение за по-миналия век, но да се спори дали мюсюлманските момичета в Париж ще ходят и на училище с покрити лица? Да се наказват жените в Иран, че шьофират? Изобщо да се лишават жените от граждански права?
Попитайте майката-природа, защо е поверила на жените най-отговорната задача в оцеляването на човешкия род - отглеждането на децата. Кой е слабия, немощния, безпомощния, който мохамеданите държат под похлупак? Затова в джамиите виждам само архитектурата, без хора. Нашият съобразителен водач се е настанил на сянка и на прохладен ветрец. Сигурно ни се чуди на мераците. Ние сме единствените самоотвержени туристи, дръзнали да обикалят целодневно, както той можа да установи по-късно. Добре, че той знае къде са сенките и ни чака там.
Как да е, оцеляхме и с голямо желание се възползвахме от прохладата на колата. Доброто момче, нашият шофьор, винаги ни чака на необходимото място с охладена кола и студена вода. Вади я от охладителната кутия и интересно, тя никога не се свършва. Даже, когато излизаме от колата ни връчва по една бутилка.
Толкова горещи лета съм преживяла в България, а после и в Африка, как не ми е дошло на ум да понеса студена напитка в ръка. Поза ли е това, резултат на науката и прогресът ли е, незнам, но ми се струва малко комично това непрекъснато надигане на шишето, за да билзнеш гърлото му. Даже в закрития басеин, в който ходя да плувам, някои хора си държат бутилките на ръба над водата и като стигнат там си попийват. И това ако не е позиране, не знам по-добър пример. Винаги ме е занимавала тази мисъл, защо хората са жертва на сляпото повторение. От пелините до момента на критичното мислене оформянето на зрелия индивид е немислимо без него. Да, но по-късно, какво приспива индивидуалността и желанието за собствена изява в хилядите хора? Не мога да си обясня. Негодувам пред стремежа на някои хора да се уеднаквят с множеството. Това какво е, страх от собствена непълноценност, преклонение пред идоли, грешка на родителско възпитание и още? Каквото и да е, то е широко отворена врата за медиите, които в наше време са по-страшни от пандемиите. Естествено, чест прави на многото хора, опазили духа и творчеството си от користни изяви. Дали ще оцелеем да сложим останалите на благородните позиции, за които за създадени медиите, незнам. Аз  ще продължавам да хваля хубостите и да коря лошотията, докато очите ми виждат и ръцете ми пишат.
Смятах да включа в този разказ и гробницата на Хумаиум, но тя е толкова хубава и богата, че се нуждае от повече място. Ще изчака до другия пост.

Wednesday, May 9, 2012

Какви са индийците ли?


 

 













  Обикаляме пазаря
Чанди Чоук, голямата туристическа атракция на Делхи. Пазарят предлага всякакви лъскави ефтини стоки. Освен туристите, всичко дъха на беднотия. Пренаселено е със сергий, продавачи и купувачи. Из тесните мръсни улици, под надвисналите захабени къщи, се виждат захвърлени боклуци и локви от мръсна вода. Застоялият въздух е смесица от миризмите на храни, които се готвят тук, развалени плодове и други неопределени изпарения. Разбира се, това не пречи сергийте да са отрупани с вещи от всякакъв характер и произход.

Добре, че сме с рикша. Местните хора дотолкова са адаптирани към атмосферата, че не забелязват нищо обезпокояващо. Тези, които населяват ефтините къщи в квартала даже са отворили прозорците си за прохлада, защото температурата е 28-30 гр. Ц.

Какво му е привлекателното на този пазар? Отчайваща пренаселеност, с която всички бедните и богати индийци са откърмени. Въпреки това лицата им имат някакво миролюбиво, хрисимо излъчване. Всеки е потънал в работата си и околната среда вообще не го вълнува.

Една гледка никога няма да излинее от съзнанието ми. В една ниша на пазаря имаше малко одърче от греди. Там беше полегнал мъж на неопределена възраст. Беше толкова слаб и изтощен, че единствената му одежда, бялата превръзка около таза едва се крепеше, но... в ръката му блестеше сателитен телефон... Това е Индия.

На Чанди Чоук пазар няма недоволство и грубост, не виждам стремеж да се пречи на съседния продавач или на тези, които прескачат над стоките, разстлани по земята.

Хора тук карат ли се помежду си някога? Какво е измерението за търпимост и щастие на индийците от най-долните 2 касти, които са господари на този пазар ?

Около нас има малко чужденци, предимно от Европа и Америка. Поведението и външният вид на някои от тях подсказва преклонение пред хиндуизма. Въпреки цялото им старание да се превъплотят, ефектът е отчайващ. Те нямат излъчване, липсва същността, която прави индийската нация уникална. Верно, че парите развалят хората, но ако се откажеш от тяхното удобство, ако смениш обувките от 100 долара със стари ефтини сандали, елече и разтеглена дълга пола ставаш ли индийка? Ставаш ли добра? Да, има доста дарители по света, за които гледаме и четем. Но техният брой нараства ли, примерът на единиците, прави ли нашето общество по-различно и кога?

Тръгваме из по-богатите райони на Олд и Ню Делхи. Обикаляме около президентството, министерствата и богатския търговски център Коноут плейс. Заглеждаме се в многоетажните модерни сгради на различни компании и банки. Отиваме и около храмовете Джамал Масджуд и Лотъс темпъл, защото искаме да видим не само сгради и паметници. Трябва да усетим атмосферата, в която живеят различните хората. Как вървят, какво носят, как говорят, ядат ли по улиците и какво, как се отнасят помежду си и към децата. Стотици въпроси очакват отговор, който да ни каже какви са индийците.

В Центъра на града нищо не е много по-различно от всеки друг град. Само преобладаващият брой сарита по улиците и мургавите лица напомнят, че си в Индия. Скъпите витрини, хубавите къщи, новите коли, озеленените улици, всичко тук говори за замогналите се висши касти на индийското общество.

Пешоходците не разнасят големи сандвичи и чаши пълни с напитки по улиците, не се смеят гръмогласно както американците и тези, които ги повтарят. Радвам се да видя, че хората тук не са подражатели, както африканците и другите от групата на третия свят.

Единственото, което усещаме, може да се събере в малко думи - тихи, спретнати, кротки и отстъпчиви хора. Независимо как са облечени и как се движат или колко бързат, всички излъчват толерантност към околните. Остава да се попитаме, затова ли са приели хиндуизма и мюсюлманството, или тези религии са ги възпитали да са такива. Едва ли. Ако това важи за мюсюлманството, защо в арабските страни цари хаос и озлобление?

Колкото повече се старая да пиша какво разбрах за индийците, толкова по-трудно ми е. И аз като хората попрочетох няколко книги и пътеводители, събрах исторически и географски данни. Вместо да ми помогнат да разбера поне малко каква е движещата сила на този народ, аз се заключих повече. Не мога сега да се заема с изучаване на хиндъизъм или мюсюлманство, само за да напиша този разказ. Ще се задоволя с видяното от “птичи полет”. Понякога то помага. Ако се задълбочиш, картината се размазва.

Започвам сравнението с нас българите. И ние като тях живяхме години под чужд диктат. С изключение на единици и ние като тях бяхме допуснати до определена интелектуална граница в обществата на чуждите владетели. Будните индийчета се наемали за домашна прислуга и занаятчийски услуги. Още по-будните навлезли в канцеларския бранш, както е било и в България.

Индийците приемали това като голямо предимсто и се стараели да научат колкото може повече. Тъкмо тези групи по-късно са оформили висшите касти на индийското общество. Природната им любознателност е дала отпечатък на цялата образователна система и до сега. Може би затова много средни и богати млади хора от различни страни на света отиват сега да учат в индийски колежи и университети. За парите, които плащат, получават много добро образование, разбира, се по английската образователна система, която е приета навсякъде.

Да сравним българския горчив опит за “цивилизоване” с индийския. Индия и България са наследници на богата култура и изкуство, което поробителите се стараели да заличат. Разликата е в резултатите. Индийците са си все още индийци с всеобщо уважавана стара култура и религии. Образованието им се цени в цял свят, а продуктите на тяхната промишленост и земеделие се приемат на световните пазари. Верно е, че става дума за голяма територия, но ние сравняваме хората. Можем ли ние българите да се похвалим с подобни постижения. Можем ли да заявим, че нашите специалисти са образовани достатъчно, за да ги приемат на работа безапелационно и навсякъде? Да, само единици. В Майкрософт работят над 150 българи, сигурно и другаде има.

Четох наскоро, че един от висшите служители на НАСА носи българско име, срещам понякога и други български фамилии, но това са единични случаи.
Колко от нашите стоки се ценят на световните пазари?
А кои сме ние ?

С голямо огрчение виждам нещо като хибриди. В рамката на българското упорство, трудолюбие и любознателност, се вмъкват ориенталската завистливости; руската грандомания; американската хищност за пари и….. Поне да бяхме взели от немците тяхната прецизност и отговорност. Какво се получава? Умен, не много работлив хибрид, със силно чуство на неудовлетвореност, сърдит на всички и всичко. Знам, засилила съм краските, дано не съм права.

“Грешката е в системата”. Чували ли сте често това изявление в устите на много посткомунистически бизнесмени? Пито–платено. Кой беше “системата“ и сега кой ще ни “оправи“ ? Защо индийците се оправят сами? Не искам да раздухвам страсти, но сянката на тези които ни докараха до този модел и до сега наднича над българските покриви. Внимавайте с “оправянето”… 
За първи път контактувах с живи индийци в Мозамбик през 76-78 год. По крайбрежието се бяха заселили няколко стотин хиляди души и държаха предимно търговския бизнес. Като влезнеш в техните магазини си мислиш че си цар. Всичко, което може да се направи от добър търговец, за да те накара да напуснеш магазина доволен и с нещо в ръка, е направено. Ще ти смени пари, ще ти предложи допълнително някоя вещ, даже и да се откажеш от покупката. Доближиш ли магазина, тича да ти отвори и да затвори вратата с поклон за довиждане. Как няма да го посетиш отново? И след 35 години още си спомням за един-два магазина.

Съвсем същото ни се случи в Индия. Сякаш не влизаш някъде да пазаруваш, а да гостуваш. Кафенцето идва веднагавкусни бисквитки, приятен разговор, кой си и те кои са. Когато продавачът е разчел опознаващата схемата по лицето ти, той вече знае какво да ти предложи. Излизаме от магазина доволни, с желаните стоки в ръка.

Толкова красиво изработени мраморни статуи и инкрустации със полускъпоценни камъни върху мрамотни чинии, маси, стени и пана едва ли ще видя вече в живота си. Като знам колко е трудно и какво себеотрицание се иска от майсторите и като научих колко малко им се заплаща, пак се въщам към моето заключение - безропотни хора.
Това е постигнато с разделението в обществото на касти. Хора, обречени да работят груба работа с ръцете си, другите малко по-горе имат право да притежават и земя. Следват касти на умните; търговци, военни, висши чиновници и правителствени служители. Ако си роден сред първите 2-3 групи, не се и надявай на много. Естествено, вече нещата се модернизират, но единици са тези, които могат да се влеят сред висшите категории.

Сигурно още като се родят, индийците получават “наръчник по търговия. Героят на една индийска книга, която четох беше търговец, който се издига до високи постове, с цената на много компромиси. Когато приятелят му го попита съгласна ли е вярата ти с това, което правиш, търговецът отговори, че неща са различни. Едното е търговия и тя си има своите закони, задължителни за търговците, а другото е вяра, тя има други правила за други области от живота. Така е за индийците, чисто и ясно. Не се опитват да завоалират стремежът за просперитет с привидни извинения пред олтаря.

Движим се по шосето Делхи - Джайпур. То обещава да бъде аутострада, но в момента първите 50 км. са истински ад. От главното платно е останало малко асфалт в средата около разделителната линия. Огромни строителни камиони, триколки, полустрошени леки коли, наред с нови лъскави коли с висока проходимост са се размесили така, че почти не се разбира, кой в каква посока отива. Скоростта е около 40 км/ч и аз се чудя защо няма инциденти? Не се чуват и много клаксони, всеки мълчаливо се вмъква в първата празнина между превозните средства, напира кротко и търпеливо, докато тя стане по-широка. Във водовъртежа участват и мотори с по 2-3 пасажера. Жените са на втората седалка яхнали мотора като амазонки. Понякога между двамата пасажери е сгушено и едно дете. Изтръпвам като ги видя притиснати до гумите на някой голям камион. Те защо не се карат, защо не размахват ядно ръце и не свирят с клаксоните? Защото са индийци.

Покрай пътя се редят строителни машини, а сред тях продавачи на всичко - домашни потреби, мраморни фигури, цветя, плодове, закуски, украшения и безалкохолни напитки. Само ако се забави колата, те се втурват към прозорците с нещо за продаване.

В Индия има търпимост и към "нуждаещите" се, които си вземат по нещо от вякъде без плащане и разрешение, ако не ги видят.

От там ли е дошла една група от българското население, която държи бизнеса на “разносната” улична търговия?

За мене този хаос е смазващ, но за населението няма нищо обезпокоително. Трябва да се оцелява и всеки го прави както може, защо да се караме и да си пречим.

Полицията изобщо не се появява по шосетата, поне за 1100 км не я срещнахме. Опитайте се да си представите тази картина в друга държава. Това са индийците.

За такъв народ е бил Махатма Ганди. Можел е да гони целите си с гладуване само сред хрисими, не сред хищтни и озлобени хора.

Вървим из храмовете Лотъс темпъл и Суаминараян Акшардхам, заобиколени от индийски туристически групи. И до сега са пред очите ми индийските семейства. Стройните женски фигури са облечени в ярки сарита. Блузата представлява елече с къси ръкави и широко деколте, пртиснато към тялото. То свършва 6-7 см над талията. Под него се подава смуглата кожа на стройна индийска фигура, която пристъпва грациозно. Дълъг прозрачен шарф се завива около главата, раменете, слиза до талията и там със завои и гънки пада върху дългата пола. Чудесно, все едно, че си на балет. Не видях една раздърпана фигура, нито тук, нито в града и по шосетата. Даже и дебеланките не изглеждат много зле в тези дрехи.

За мъжете са отредени бели туники и бели панталони, ако не са се поевропейчили. Няколко деца със спретнати, хубави дрешки кротко вървят около родителите.
И до сега се чудя, като живеят толкова трудно и на тясно, като нямат и вода, как успяват да са чисти и спретанти? Не говоря за скитниците, те са във всички страни, само че тукашните приличат на мръсни скелети.

Около езерата, където всички спират да се освежат със свещената вода на храмовете е най-доброто място за снимка. С такава грация присядат на стълбите тези индийки, техните тъмни дълги ръце с мек елегантен жест посягат към водата. Няма напрежение, няма нетърпение. Това са индийките.

Видях ги и край пътя по полетата, завили глави с шарфове, да се предпазят от прах и слънце. Приведени, с мотики в ръце те копаят ритмично и неспирно, носят тежки товари, перат по реките, тичат след животните. Те са навсякъде. Да, това са индийките, в провинцията - 100 години назад от света.

Като си знаем българския стил на живот, като знаем, че и американските жени много често са платени с 30 % по-ниско от мъжете, едва ли мога да упрекна индийците, но сексуалното насилие на жените в семейството и извън него е нещо много повече. Защо тяхното общество десетилетия затваря очи. Трябваше да се стигне до големия скандал, завършил с убийството на една студентка, за да се решат най-после на публични протести в защита на жените.

Това, което не е за прощаване е експлоатацията на детския труд. За мене тук е най-неясният момент. Как майките са съгласни децата им работят тежка работа от най-ранна възраст, как са съгласни да ги превръщат в сексуални роби?

Много напреднали страни сега отказват да купуват стоки от индийски компании, които използват детски труд. Собствениците на предприятието, в което работих, направиха посещение на индийската компания за декоративна опаковъчна хартия, за да се убедят лично кой и при какви условия работи в нея. Едва тогава скилючиха договор с тях.


Индийците

не само са добри търговци, те са много добри компютърни специалисти, където най-после и жените навилзат. Обади се на някой компютърен сервиз, за справка или дистанционна техническа помощ, в 80% от случаите ще чуеш глас с напевен индийски акцент, много често женски.

Свързах се по телефона веднъж за дистанционна помощ от компютърната компанията НР, тук от Сиатъл. Отговори ми една млада индийка, компютърен техник в Делхи. След като отстранихме повредата под нейно ръководство, си поговорихме за моето скорошно посещение в Индия, после за нейното идване в Америка. Разделихме се почти като приятелки.
Не е новост за нас, че много компании, особено в здравеопазването, изпращат за обработка медицинската и търговската си информация в Индия. Много от нашите рентгенови снимки се разчитат в Индия.
Как да ги разбера тези хора, като там където съм откърмена не съм видяла това явление - добронамереност или примирение. Трябваше да обикалям света, за да разбера, че има и други отношения в обществототакива, които не са базирани само на озлобление и мерак. В Индия има много повече гладни, жадни и бездомни, но сигурно те са ваксинирани против злото.

Разказах в друг материал за визитата ни в къщата на нашия шьофор. Няма пак да описвам как живеят. Иска ми се да споделя само задружността, с която се грижат за прехраната на голямото семейство - баба, 2 сина с 2 снахи и 4 внучета. Само синовете живеят и работят в Делхи като шьофьори. Голямата снаха е в селото постоянно, а малката прекарва зимата при мъжа си с дъщерята. Имат собствена къща и земя в селото, която ги прехранва, при скромни условия за преживяване. Децата им учат в селското училище. Всичко, за което може да мечтае един индиец от ниска класа е налице и те са толкова горди да ни покажат постигнатото.

Нашият шофьор не е допуснат да стане екскурзовод, макар вече да е научил цялата необходима информация за това. Не може да стане чиновник, защото е от по-долна класа, той има право да бъде работник. Друг да е, ще се топи от мъка, а той се радва на това, което има, защото другите нямат и него.

Ето дойдох най-после до обяснението. Индиецът се радва на това, което има, което е постигнал. Той не наднича в къщата на по-богатия със завистливи очи, обръща се назад към по-бедните и казва“ Аз бях ката вас, но съдбата и вярата ми помогнаха да получа за старанието си повече. Сега съм щастлив”

Ето на това учи религията Хинду.

“В доброто на другите лежи нащето собствено, а щастието на другите е и наше

Това е завещал великия индийски гуру Pramukh Swami Maharaj.
Колко е прав този мислител, хората са по-добри когато са по-щастливи. Света би бил по-добър, ако имаше повече щастливи хора и по-малко, хора с незадоволени мечти. Моето най-голямо желание е да живея сред доволни хора, тогава се чуствам сигурана.

Какви са индйците ли? Добри хора, повечето от тях.