Ще
прилича на филм без надписи и това е хубавото, всеки мисли каквото му харесва. Какво по-забавно от четиво, в което събитията са леко замъглени. За мене това не е най-важното, друго тежи, какво правят събитията от човеците. Великите умове казват “Средата определя съзнанието”. Добре, да видим в тази ретроспекция какво е правела моята среда.
В съответните години една достолепна биография започваше така: “Родена съм в бедно работническо семейство. Баща ми…. Майка ми…Съпругът ми… Аз…”. Ако семейството не беше работническо, би било добре да е селско. Историята знае, че семействата, които много се различаваха от този вид, често бяха изпращани да живят за дълго на чист въздух. Беше време на големи политически промени, но жалко че избързаха и не ме оставиха да видя и строя на предишните грешници. Тогава моята родина беше между 10-те страни, които бяха най-добре икономически в Европа. Казват, че сме имали в държавната хазна натрупани пеннсионни и други фондове. Взе ни около 2 години, докато с помощта на големи софри свъшим всичките резерви.
Моля, не упреквайте моята малка страна, в света няма нищо ново, хората са преселвани не по тяхна воля и от много велики държави. Хиляди немци бяха изпратени да подобрят духа в някои руски земи, а по-късно ги препратиха много по-насевер, където студеният климат и чистият въздух вероятно бяха по-здравословни… Няма да се връщам по-назад в историята.
Да не съм едностранчива ще припомня, че и страни с много по-доброто си реноме в света, в същия период преместиха японците от западното си крайбрежие на няколко стотици мили далече от бреговата линия, където климатът не беше толкова влажен и…
Аз как се вписвам в тази борческа атмосфера за установяване на новите, работническо-селски порядки ли? Не беше трудно, защото на моите години почти нямах спомени от буржоазния живот на баба ми и семейството й. Спомням си например, че любимото й занимание беше да ходи по курорти, а баща ми имаше определена слабост към ресторанти и големи количества напитки. Той беше единствено дете на старички родители и толкова разглезен, че въпреки старанието на родителите му, нито чужбинските университети, нити родните го задържаха толкова дълго, че да се дипломира. За щастие, те му дадоха интелигентност и технически знания. Хубаво, че дойде новата власт, защото тя не одобряваше неговото поведение и това спаси гордостта на баба ми и наш покрив. Имотът в сърцето на старата столица се опази за още половин век.
От моите лични спомени в този период си спомням отчетливо само 2 неща. Една коледна вечер с лакомства, те не липсваха на нашите трапези, и сирените, които ни принудиха да изоставим лакомствата и да избягаме в мазето. Мама беше много притиснена, но като видя, че съм си взела един кренвиш в джоба се зарадва, че поне няма да умра гладна. По това време децата като мене пееха в скривалището за разтуха песните на Лили Марлен.
Почти година по-късно бяхме евакуирани в едно планинско село. Спомням си, че веднъж с по-големите деца бях отишла на крайселските хълмове за цветя. Някой извика “ Шумкарите идват” и ние хукнахме през глава. За съжаление аз си изпуснах обувката и после трябваше с голям страх да се върнем да я търсим. Ако ни беше срешнал някои от воображаемите “шумкари”, по-късно наричани партизани, представяте ли си? Вместо да бъда внучка на царски офицер, можеше да съм дете от партизанско семейство… Благодаря, всичко, което съм направила е плод на моите лични усилия, това, което ме научи мама и няколко любими учителки.
Като наследник на буржоазен род аз не бях силно привлечена към агитките и поклоните към новата власт, нито бях подходяща за ръководни позиции в училище и университета. Тъй като в гимназията бях в групата на пълните отличници, а българинът почита образованието, ми се отреждаше позиция не по-висока от ръководство на Червен кръст. Там не трябваше да се вдигат лозуйги и беше добро, тихо място в общия поток на “социалистическото изграждане“. Спортът, туризмът, книгите и изкуството бяха моето убежище и всички, които ги обичаха мои приятели, няколко от тях за половин век и повече.
Сигурно в този период се научих да стоя настрани от политическия обоз и продължих в този стил за целия си живот. Както се знае зрителите виждат повече и това ми даде възможнаст да стигна до заключението, че не съм сгрешила. Професията политик на каквото и да е ниво или в който и да е кът на планетета са насочени към едно и също - власт с пари. Това не ме привлича, то иска големи морални жертиви и никога не носи щастие и спокойни нощи. По-добре само второто, но без компромиси. Аз не обичам да ме чукат по носа, а за големите пари това е неизбежно, освен това аз изобщо не съм родена да бъда богаташка.
Така оцелях и до сега, с неприязън към политическия живот и богаташите-сноби. Сигурно това ме изпрати в лоното на науката, там можеш да си четеш колкото ти се иска и ако умееш да прилагаш наученото имаш работа за един живот. Докато някои заседаваха и решаваха на кого по-голяма или по-малка филия да дадат, от общия хляб, защото те държаха ножа, аз си намирах работа в лабораторията или библиотеката и винаги бях пълна с материали готови за публикуване. По неизвестни и на мене причини, никога не опитах да кандидатствам за ръководни длъжности, даже и в тази област.
Първите посещения на симпозиуми и конгреси ме научиха, че освен нови знания, те откриват нестихващи хоризонти за… “научен туризъм”. Аз тръгнах. Само, че достъпният периметър за мене беше соц-лагера. Нищо, Москва, Берлин, Дрезден, Лайпциг, Будапеща, хубавите кътчета в родината и отново. Не беше лошо, десетките ми публикации се оценяваха, а когато чивек има самочуствие всичко е хубаво.
По-голяма крачка в моя живот беше възможността да преподавам в университета на една далечна африканска държава. Приех тази служба и не след дълго се оказах в страната на моите “географски” мечти. Порядките, отношенията между хората, хубостта на града и страната бяха тъкмо това, за което съм била родена.
Да заспиш, приспиван от песни на цикади и се събудиш от песни на птички, да вдъхнеш чистия морски въздух, непознал какво е индустриално замърсяване, да погледнеш през прозорците и да видиш морето и покривите на красиви къщи с сгрижливо подредени цветни дворове, вместо непочистени и недоправени улици сред блокови жилища и … Хората бяха по-добри от тези в моето бивше обкръжение, защото нямаха какво да делят с мене и защото и аз бях добра с тях.
Не беше лесно в началото, нови колеги, нов дом, нов език и нови порядки, но всичко дойде на мястото си с времето.
Бих ли видяла африкански резерват, пълен с животни, савана, джунгла, великолепни девствени плажове ? Та аз никога в живота си не бях откъсвала един плод от портокалаво дърво, не бях се возила на яхта, не бях отивала на самотни морски острови, не бях сядала на маса с африкански приятели.
Времето в Африка изтече като един сън. След това си направихме едномесечна среща с красотите и културата многовековна Европа. Прибрахме се отново в нашата страна, за да тръгнем по неравния калдаръм на социалистическото изграждане.
И до сега се чудим с мъжа ми, какво би било, ако вместо в родината бяхме поели към друга голяма напреднала държава, където имаше кой да ни приеме и ни помогне да стъпим на краката си?
Продължих живота си в същия стил за още 10 години и отново направихме подобна стъпка. Този път на западния африкански бряг.
Нямаше новости за нас в работата и битовия живот. Политическият климат не беше за завиждане, но ние се стремехме да игнорираме неудобствата. Приехме, че нашите студенти идват на лекции с военни коли и оръжие, че храната и дрехите са малко, че токът и водата спират и някъде се стреля. Привикнахме и сякаш не ни деляха 10 от първите срещи с Африка. Нови години на работа и туристически авантюри, на приятелства, на очарование от красивия континент с многото социални и битови проблеми, които може би го правят още по-привлекателен.
Не останаха много значителни биографични данни. Схемата се повтори с обиколка из Европа, прибиране в къщи за още 6 години.
Поредното голямо преселение ни доведе в страна, където хората си бяха изградили всичко и ни оставаше “САМО” да намерим нашето място в живота. Отне ни усилие и време да го “намерим“. Езикови, социални и възрастови бариери спъваха нашия път. Благодарна съм, преодоляхме много и стигнахме близо до това, което бяхме свикнали да наричаме успех за възрастни хора.
Сега помагаме в изграждането на едина нова личност в семейството, нашият внук, защото всички искаме, той да влезне в живота като културен и образован гражданин. Използваме свободното време да ходим по екскурзии из страната и по света и след това описваме видяното за нашите близки. Тази дейност запълва дните ни и осмисля живота ни.
Не се знае още колко ще може да се добави към моята абтобиографията с времетро, но се радвам, че успях само с 3 цифри да мина през целия си живот.
No comments:
Post a Comment