Десетки въпроси

Местни
американци, испански американци, африкански американци и други американци.

Години си блъскам главата да намеря какво прави не-американските американци, американски.

Една поговорка твърди, че ако майка ти не е родена в тази страна, ти си оставаш чужденец за цял живот… Ами тези, които и след второто поколение още искат да са не-американци?

В нашия квартал всяка година норвежките американци, недай боже да чуят как ги наричам, дефилират в националните си носии от миналото остолетие, за да почетат деня на Норвежката конституция - те заклетите американци.

В китайските квартали на големите американски градове всичко е по-китайско отколкото в Пекин. Те, руснаците и други нации имат даже телевизионни канали на родния си език.

Ако искате да знаете колко организирани национални групи има в Сиатъл, или който и да е град в Америка, посетете парада на 4-ти юли. Дефилират хора с всякакви костюми и пеят песни на десетки езици. Не е ли чудесно, да живееш в страна, където никой не крие националността си. Да, великолепно е и е възможно благодарение на законите в САЩ. Те са привлякли толкова много емигранти тук. Но, къде е границата, кога възможността се превръща в пречка?

Спомням си, в моето детство баба ми, втора генерация софианка смяташе, че стъпва един метър по-високо от прииждащите в София провинциалисти. Ние със сестра ми, 4-тото поколение, се омъжихме за хора от провинцията, защото нашата измерителна система беше различна. Ние деляхме хората на еснафи, умни и глупави, на можещи и неможещи и най-вече на добри и лоши. В нашето съзнание още не съществуваше понятието професионална конкуренция. Повечето от студентите от провинцията бяха хора, които като нас искаха да се изучат и да се лансират по-добре в живота.

Срещнах вижданията на баба ми сред хората от напредналите страни, където в последните години чужденците нахлуват неудържимо. Наистина, нещата не се толкова прости, както в една 8 милионна държава.

В Париж има квартал с около 6 мил. араби и те си имат арабски кмет. Те се борят за признание на религиозните и националните права. Как и до какви граници? Какво значи това, да им отредят парче земя, да боднат там арабско знаме и да си заживеят както преди в Северна Африка? Тогава защо са дошли, ако искат да си живеят по алжирски и тунизийски? Знам, след 2-та световна война са ги наели да възстановят разрушения Париж, но са им плащали и са имали пълната възможност да се върнат в родината, за която милеят, тогава или по-късно.

В Лондон е пълно с индуси, в Германия с гости-работници от Турция, в Швеция с имигранти от близкия изток и още и още.

Наскоро четох, че Гърция ще строи 12 километрова стена на границата си с Турция, защото от там дневно нахлуват по 245 емигранти от арабските страни. Да не говорим за мексиканците, които на ята идват през границата на Калифорния, Аризона, Ню Мексико и Тексас.

Каква е същността на това явление. Кой е крив, кой е прав? От къде и кога за дошли първите заселници в различните точки на света в даден град, в дадена държава, или континент? Кой е местен, кой е придошъл, кой е емигрант?

Аз каква съм сега, след като 16 години работя, спя, ям, говоря езика на тази страна, плащам такси и данъци и най-вече спазвам законите на Америка? Всичко, което са създали поколенията преди мене улеснява и моя живот. Естествено, ползвам и удобства като осигуровки, медицинска помощ и много други. Паспорт? Да, това е най-важният докъмент, в която и точка на Земята да си, но какво той променя в нашето съзнание. Ако не ми харесват някои неща, трябва ли да ги отхвърля, те са част от Америка? Ако искам да се влея в този живот аз трябва или да ги приема, ако не да отида другаде, където би могло да ми допада повече?

Да се присъединиш към още други хиляди придошли, но неадаптирали се и да искаш да се промени страната приемник, за да бъде като твоята бивша държава, това е абсурд. Защо си я напуснал, защо не се върнеш обратно?

Според мене хората се преселват в дадена страна, когато не могат повече да търпят живота и порядките в своята, или когато смятат, че ще има по-големи шансове в новата. Идват, започват новия живот и много от тях навлизат лесно.

Какво става с тези, които не успяват? Те започват да съжаляват за добрите стари времена в родината, където са можели да отидат навсякъде и на майчиния си език да заговорят с околните, за нещата, които са ги вълнували или да намерят работа. За съжаление, те не могат да контактуват по желания начин с хората от страната приемник. Те са от друга нация, с други навици и интереси, не приемат новите и не се опитват да преминат езиковата бариера. Именно такива нежелаещи да се адаптират към живота в новата си държава се събират на общества, религиозни или политически. Те започват да търсят правата си на малцинства. А защо не се върнат там, където са мнозинство или да отидат в трета държава? Защо ползват социалните помощи, които им се отпускат, на тях и на децата им даже?

Какво става с човек, който се е преселил в Аляска и установи, че не издържа климата? Иска ли някой да наклони земната ос, за да го стопли? Абсурдни мисли и абсурдни заключения, но аналогията е на лице.

Съгласно системата на оценяване в този комерсиален свят, ние всякаквите американци се делим само на удачници и неудачници. По своя каменист път, само който рискува, който се напъва, който има воображение и воля може да оцелее и да влезне в групата на доволните.

Снощи бях на концерт с младата корейска челистка Хан-На Ченг. В огромната Бенароя хол зрителите бяха на крак, за да я аплодират, нея, малката корейка, която на 11 години е спечелила 2 конкурса за възрастни в Париж, нея за която се счита че ще бъде най-талантливия диригент на бъдещето.

Малко са щастливците, на който добрата фея е дала толкова талант и сиво вещество. Не трябва много време за тях, те са търсени. А другите? Трябва ли цял живот да живеят с огорчението на непризнати, недооценени и онеправдани?

Едно е съвсем ясно на всички, преселването на народите е започнало много отдавна, продължава и никога няма да бъде спряно. За него няма огради и паспортни ограничения. Големият въпрос е, как да се ръководят последствията.

Ще построим ли джамии до Биг бен, Лондон и Граунд зиро, Ню Йорк ? Ще отглеждаме ли камили и магарета в Централ парк, ще развяваме ли фереджета из Париж и Берлин, ще разнасяме ли славата на Великая Рус из Западна Европа и Америка?

Аз съм решила за себе си, дошла съм в Америка, защото харесвам по-голямата част от нещата в тази страна, а не защото не искам да съм българка.

Около 1 мил. българи се преселиха в чужбина, напоследък. Чикаго се нарича най-голямата наша столица извън пределите на България, защото там по неофициални данни живеели около 200 000 българи. Опитът ми подсказва, че българите са излекувани от националистични чуства. Едва ли някой ще иска имената на улиците да се надпишат и на български или да тръгне с калпак и потури на работа и училище, защото дедите му са се обличали така.

Ако всички чужди нации постигнат оформяне на големи национални единици в страните приемник, как ще се управляват тези държави? Всяка национална група ще тегли към себе си. Една компания в Сиатъл уволнила няколко шофьора на коли превозващи пътници за летището, защото водачите спирали по 2 пъти на ден да се молят…а самолетите да чакат ли? Колегите им вдигнали стачка за тяхното връщане... И още и още.

Що за бъркотия приижда в държавите от първия свят?

Вие се чудите аз на коя страна съм. Не може ли, за да няма криви и прави да погледнем на света като на една голяма държава, а на различните страни като на отделни географски територии. Когато изчезнат националистичните чуства, които се раздухват с политически и комерсиални цели, няма ли светът да се укроти най-после? Достатъчно ли ще е едно поколение за претопяване на новодошлите? Няма ли всеки да се пласира в живота по-лесно според способностите си? Няма ли хората да го приемат заради човешките му достойнства? Не стигат ли социалните, икономическите, политическите и религиозните проблеми на света, защо се раздухват и националните? Привлекателно, но твърде наивнио за да бъде възможно, нали? Това са десетките ми въпроси, събрани в едно малко четиво, но има и още.