Каква беше тази магия - Индия, първа част

Измина една година и аз все не започвам да описвам моите впечетления от Индия. Нещо ми пречи, сякаш кокъл е застанал в гърлото ми и не мога да преглътна. Не мога да взема позиция, не знам на коя страна съм. Не мога да живея по пътя на най-малкото съпротивление, с най-малките изисквания, да следвам безропотно традициите на дедите и религията, една или повече. Не мога да възпитам и детето си на индийската безропотност?

Всеки, който разбра, че отивамe в тази страна се хвърли да ни съветва колко е грешно да ходим там, да си харчим парите за тази дивотия и цигания. Не отидохме за нея, знаехме че тази многовековна държава е създала толкова философски знания, изкуство и архитектурни красоти, че е грях да останат невидяни. Подготвени сме, че ще се сблъскаме с битова изостаналост и страннни хигиенни и хранителни навици

Ето ни, спали недоспали, кацаме една вечер на летище Индира Ганди в Ню Дели. С куфарчета в ръка, табелка с нашите имена и това на компанията, с очакващ поглед - готови на всичко. Двама млади индийци се приближават до нас, представят се и докато се огледаме окачат на вратовете ни по един венец от живи оранжеви цветя. Грабват куфарите и ни повеждат към гаража. Мъчм се да не мислим за индийските триколки, видяни по снимки и филми и крачим усмихнати до водачите към подземния гараж. Спираме до една нова 6 местна Тойота, с висока проходимос, настаняват ни в нея и помаме към хотела.

Летището е модерно и просторно, но отвън него се простира загадъчната неизвестност. Тъмнината скоро отстъпва място на осветено, доста натоварено за този час шосе. Не виждаме много от гарда, защото сме заети с организационните разговори за нашата екскурзия.

Настаняват ни в един 4-ри етажен европейски хотел и тъй като времето е напреднало ни оставят да почиваме, с уговорка сутринта в 9 ч, да срещнем екскурзовода, който ще ни развежда из Делхи.

Господин Бхарат Лали, нашият екскурзивод, е опитен и образован човек. Води групи из Индия и из Европа. Английският му е много добър. Научихме много неща от него.

Ako искаш съвсем да объркаш представите си за живот иди в Чанди Чоук Базар в Делхи. В един огромен квартал от тесни, мръсни улички се притискат 2-3 етажни сгради 90% от които, са толкова похабени, че ти се струват невъзможни за живот. Всичко гъмжи от хора, велосипеди и рикши, а над тях на 3 метра височина са преплетени стотици жици. Тротоарите са така задръстени от продавачи

седнали пред купчини “стока” за продаване, че ако трябва да промениш посоката си, ги прескaчаш. Стоката е всякаква, до купчина плодове е друга от цветя, или обувки, или дрехи, прибори за хранене и какво ли не. Зад тях, на втора линия са подредени малки магазинчета, с материали от цял свят. Ние сме с рикша, така имаме предимството на наблюдатели, вместо да се борим за стъпка пространство и глътка въздух всяка секунда.

Всичко мирише на храните, които се готвят наоколо. В захабени тигани, тави и тенджети, пълни с цвъртяща мазнина се пържат меса, неизвестни тестени и плодове, варят се супи и гозби с ухание на всички индийски подправки. Който не готви - яде, направо от огъня - в устата. Добре, така се знае, че храната е дезифекцирана.

Изкачваме се на втория етаж на един вътрешен базар, известен с търговията на люти чушки. От балкона, който обикаля 4-те вътрешни стени можем да видим поне 500 купчини различни по цвят и размер чушки. И до сега е пред очите ми гледката на един стар продавач, за който определението е “живи мощи”, той е прилегнал на тезгяха със стоката си. Всичко, което има е едно парче захабен плат завито около таза и един телефон в ръката. Невероятно, но в Индия нищетата си дава среща с модерната техника

Не знам какво си мислят другите чуждоземци, но аз се чуствам виновна, за това че има хора, които да живеят толкова мъчно. Казаха ни, че през сухия период много провинциалисти идват на този пазар, за да намерят работа. Те прекарват месеци тук и спят по плоските покриви на околните къщи. Ядат каквото намерят и си сготвят, перат се и се къпят направао на околните обществени чешми. Много от прииждащите са невръстни деца. Тези малки гладни и изтощени човечета, в компанията на още по-гладни кучета, се борят за оцеляване. С малкото пари, които са спечелени пришелците се прибират от където са дошли , когато започнат мусоните.

Тези, които работят и живеят на пазаря са хора прединмно от 2-те последни касти - шудрас и тъй наречените Деца на Господа.

Съгласно документът от 3000 г. Рик Веда, всяка каста произлиза от различни части на тялото на първия човек. Естествено тези измъчени хорица от Чанди Чоук базар произлизат от краката на първородения и затова те могат само да работят с ръцете си.

Най-долната и унеправдана група от населението са недосегаемите, които се описват като духовно изостанали и негодни почти за нищо. М. Ганди е техният спасител. Той ги нарекъл Деца на Господ , застъпил се за тях . През 1935 г. ги включват в държавните статистики. Преброяването на населението от 1991 г. показва, че Децата на Господ са 138 мил. или 16% от идийското население. Каква част от Европа е това?

Питате ме как тези бедни хора пътуват? Най-вече с триколки - индийско производство. При нормални обстоятелства те би трябвало да превозват 3-ма пасажера. Не и в Индия, на една изброихме 18 души. Ако хората са по-малко, тогава триколката прилича на коледна елха, толкова много багаж е натоварен. Останалите участници в пътното движение не са по-различни. Върху товарите на камионите и покривите на автобусите е пълно с хора , бохчи, куфари и чанти. По шосетата има само няколко от основните пътни знаци и препоръка да се използват клаксоните. Много важно изискване - представете си платното на шосето, по което като забързани мравки се движат триколки, камионетки и коли, натоварени до върха. Моторите са с по 3-4 пасажера често с дете, притиснато между двама. Сега добавете няколко големи и малки камиона и най-накрая позволете на участниците в тази мозайка да се задминават от всички страни, включително и по банкета. Тук всичко е на саморегулация. Ние изминахме около 1500 км и не видяхме нито един пътен ицидент!

Аз всъщност говорех за пазаря, от който не купихме нищо, въпреки че последната четвърт на обиколката изминахме пеша. Не смея да си призная, но така е, напуснаме Чанди Чоук базар с облекчение, с подтиснати души и с един въпрос.

Защо тези хорица имат толкова много деца, щом не могат да ги отглеждат и щом като пораснат няма храна и място за тях? Помощ идва, колкото да не умрат, но това живот ли е?