Tuesday, April 14, 2015

Най-дългото пътуване 1



                                                               


Настъпиха такива времена, когато можеш  да си седиш пред компютъра и да си  „пътуваш”, да  пишеш пътеписи и каквото си искаш. Поръчваш  на електронния си помощник каквото ти трябва и на минутата информацията идва. Трябват ти исторически  или географски данни, искаш да научиш за живота на знаменити личности, моля, каквото пожелаеш  с филмите, снимките  и диаграмите. Едно, обаче, не може да се случи, да почувстваш трепета от личния контакт. Ето това е, което ме води все по-далече и кара кръвта ми да  закипи -   да стъпя на нова земя, да  ме повее  вятър с друг мирис,  да чуя нова реч, да видя нови хора.

          Да пътуваш от Сиатъл за Банкок , това значи да висиш във въздуха осемнадесет часа, притиснат и прищипн в самолетна седалка. Напитките, храната, персоналните телевизори, опитите да спиш или да се разведриш не помагат.

Всичко това се забравя, когато самолетът се извиси  над  дългоочакваната цел и когато планините, реките, улиците и къщите започнат да нарастват пред очите ти. След това идва тъй желаният трус от колелата на приземяващия се самолет. Това означава, че нашето приключение започва, а другото е  било част от цената, която се плаща,  за да го достигнем.
 


Банкок е една очарователна мозайка от дворци, храмове, супермодерни и много бедни, износени сгради, пръснати сред каналите и покрай линиите на надземното метро.  Старите и новите постройки са в постоянна  битка.  Можеш да видиш някои колоси, надвиснали  на  не повече от метър край покривите на  отчайващи старотии, готови да се срутят. От метрото се наднича  в прозорците  на много  бавно умиращи къщи.
                                           

 
                 Цялата тази смайваща смесица се простира  на хиляда и  петстотин  квадратни километра площ и дава подслон на осем милиона жители. Това е Тайланд, чието преобладаващото население са дребните грациозни тайландци. Има и много хора придошли от Бирма, Индия,  Китай и Виетнам. Имах  чувството, че всички те, след като са покрили с малки постройки цялата територия, са се втурнали да търгуват, толкова много магазини и сергии видяхме из града и околностите.

            Индийският пазар, в който попаднахме по грешка приличаше на лабиринт от копринени пещери, запълнени с кована мед, дърворезба и какво ли не. Купища маниста и пайети  блестяха от всички страни. Надникнахме в една сергия, после в още една и край, потънахме.  Пазарът  се разстилаше на два квартала площ и от сергии с провесени платове, кожени изделия и всякакъв вид декоративни изделия, видимостта се ограничаваше до 2 м.  Едвам се измъкнахме от там.

Около три века назад, картината е била друга. Тайландците  водили безкрайни и безнадеждни войни с Бирма. Когато им  писнало от битки, в които те не са били печелившите,  полководецът  Таксин  ги повел към  централната част на страната. Установили се около река Chao Phraya и заживели в мир. Той бил нарушен едва през втората световна война,  когато японците ги завладели  за известно време.

Някой ще каже, че мислите ми са скверни, но аз ще наруша  последователността на описанието, за да споделя, че за мене е много важно кой те е поробил. Унгарците бяха  завладени от  Австрия  и  станаха Европа,  ние - от турците и станахме половин Ориента за дълго. Мога да добавя и по-пресни примери от нашата история на непрекъснато „освобождаване”, но не ми се мисли за това и  силно се надявам следите да бъдат изличени, и забравени  след още пет – шест години.
 Ще възкликна все пак, стига "освободителки", стига "доброжелателки", всяка държава да си знае мястото. Някога си Англия отиде да "оправи живота" на хората в Мала Азия и Индия. Накъса територията им настрои хората едни срещу други и резултатът от помощта е, че те се бият на верска и териториална основа с години и до кога? А колко още примера има на тази земя?

Прочитам материала след тези 8 години и...о ужас, какви са промените в България? Къде е загрижеността на населението, не само недоволството? Все пак из страната се намират много новости, но ми е най-трудно да търся промените в хората. Лошото е, че и най-ентусиазираните ратници за положителни промени са навели поглед, или са напуснали страната. Ще кажете, че е лесно да си зрител и критикар, така е. За колко хиляди, или милиона става дума?

 Да се върна сега на Банкок и неговите имена.  В 1767 година полководецът Таксин , който се провъзгласил за  цар Рама първи, основал  столицата  и я наименувал   с най-дългото име на света и до наши дни, изписвало се 164 букви.  То означавало, че това е градът на ангелите, на изумрудения  Буда, на бога  Индра, на най-красивия царски палат и е най-щастливият  град. Малко хора можели да   произнесат  това име и се задоволили само с началото му  - Krungthep,  градът на ангелите.  По-късно името било сменено с названието на китайското селце, където се разположил градът,  селото на маслините – Банкок.  В тази страна обичали да преименуват и самата държава сменила името си от Сиам на Тайланд през 1939г.



                                                                 
 

Едвам издържахме да напуснем  летището. Отвън ни чакаше кола, която ни отведе в хотела да отдъхнем. „Не никакъв отдих, дворците и храмовете ни зоват. „Идваме в кафенето след тридесет минути”. Това изрекохме в хор на шофьора и хукнахме навътре.

Ето така започна всичко, първо генералната обиколка на града с кола и разхадка по реката Чао Фрайа.

Посещението  на най-впечатляващия храм на Банкок –  Wat  Arun трябваше да се осъществи след обед, защото трябваше да  видим и великолепния залез. На фона на пурпурното небе се открояваха екзотичните кули на храма. Занемяхме за дълго...и снимки на залеза не направихме. В късен следобед  стените на храма отразяват лъчите на залязващото слънце. От далече  храмът Ват Арун приличаше на  огромен жезъл, покрит със скъпоценни камъни.  Жалко, че всичко наоколо сега е застроено и панорамна снимка може да се направи само от хеликоптер.

                       



Храмът се намира на западния бряг на реката и в светлината на късния залез изглежда като огромен призрак. От там идва и името му , което в превод значи  Храм на здрача на залеза. За да стигнем до него, трябваше да пресечем реката, същата  на чиято естествена защита разчитал Таксин, когато основал столицата. За по-голяма сигурност, той наредил да прокопаят канали и от останалите страни на града, като го превърнал в остров. Идеята за каналите, се харесала на династията Шакри.  Те прорязали града с толкова канали, че градът придобил прозвището  Венеция на изтока.  Сега по-голямата част от тях са запълнени и  превърнати в улици за бързо растящия град.Така се стигнало  до последното име, за сега – Голямото манго. Голямата ябълка е ” запазена марка”  за Ню Йорк по климатични причини.

Тайландците знаят какво притежават и го пазят ревностно. Близо три века Ват Арун  се издига над западния бряг с цялото си величие на сто и четири метра височина , запазил цялост и красота, сякаш е завършен вчера. Ограден е от четири по-ниски кули , свързани с концентрични тераси и парапети. От двете страни на стълбищата, които се спускат от вратите на храма, стоят на стража китайскигте каменни статуи, същите които са дошли с кораба и начупените порцеланови сервизи.



·                                                      Трудно е да се повярва, че този  огромен комплекс от толкова хармонично свързани части е покрит целия със  счупените порцелани, докарани през планини и морета. Парченца, или цели чашки и чинийки от сервизи за чай и кафе, неповторимо съчетани по цвят и форма, описват гирлянди, букети, танцьори и други фигури по стените на всички кули и парапети и колонади.
 


Историята, така както ни я разказа  екскурзоводът, гласи че корабът който докарал сервизите бил изпратен за друга стока, но по някакви причини се върнал с трюмове пълни със сервизи. За тегло и баланс добавили  китайските  каменни войни. На връщане корабът едва издържал ударите на развълнуваното море и всичко се натрошило. Отломките  били закарани направо в храма.  
 
               

Преди края на строителството, което отнело шестдесет години, порцеланът се свършил. Тогава поредният цар, който бил Рама  трети, отправил апел към населението  за още материал. Изобилието било голямо и храмът бил завършен.
 
                                 

                                     

       Малкото  дни, с които разполагахме бяха  запълнени от девет сутрин до единадесет часа вечер. Ако ни  бяха накарали да работим  толкова дълго, щяхме да грохнем, как издържаме, когато сме на път –не знам.



Следващата сутрин започна с посещение на царския комплекси храма Ват Фра , където на площ от хиляда и петстотин квадратни метра са разположени  палатите, гробниците и храмовете на династия Шакри. При  нашето посещение царете бяха достигнали до Рама  девети. Царската територия е добре оградена, независимо от цялата обич и респект към трона.

 Трудно може да се каже кое е най-хубаво. За всеобща радост строителите не са се притеснявали нито за време, нито за пари, поради което пред нашите смаяни очи се издигаха едно от друго по-богато орнаментирани творения на строителството. За три века тайландската, китайската, френската и викторианската  архитектура , така са се вплели, че се чудехме за какво да мислим, за история или за изкуство. Бяхме като хипнотизирани от този парад на изящество и екзотика.








No comments:

Post a Comment