Ще се чуем след 7 дни

Уважаеми читатели, за съжаление имам техническа неизправност, свързана с моя блог. Текстът се размества и се загубиха няколко публикации. Заглавията са във Фейсбоок, но техният текс не излиза .

Сега работя по въпроса и до 7 дни  всичко да се корегира
Posvetasmargy.blogspot.com.
Умиращият лаптоп

Колко е лесно да се каже  "Сега работя по въпроса"  и какво вкючва този израз.
 Умиращият лаптоп е сменен с нов. Следващата фаза е актривиране  всичките му програми, пароли и пр. Още по-следващата  е  прехвърляне на цялата информация от "умиращия лебед" на външен носител - памет, за да се пренесе на новия лаптоп И това направих.
Доволна от себе си седнах да работя с новата играчка, но се установи, че има "техническа пречка". Тя се състои в несъпоставимост на моята стара Виста със следващата - 2007.
Кой да се сети, даже в магазина не ми казаха, че моята стара програма вече е"демодирана" и трябва  преди да пренеса всичко в новия лаптоп. да направя толкова промени, колкото български заглавия имам в паметта.
Защо ви казвам това ли, ами на кого де се оплача, нали вие знаете колко неща съм написала, но знаете  колко пъти съм ги преписала, докато излезнат на бял свят. Сега остава да изчакате, докато се справя с "техническата неизправност".
Спомняте ли си израза за френската аристокрация, след Революцията? Тя не забравила нищо старо и не научила нищо ново. До някъде и аз съм на това положение, но няма да се откажа. И при мене няма път назад.

Eкзотичните австралийски животни и птици

                                                                                
Преситени сме от къщи, паметници, мостове и градски транспорт, задушават ни, време е за нови „подвизи”.
   Надявахме се, че ще намерим купища не видяни от нас морски обитатели в богатия аквариум на Мелбърн, но той не  преложи нещо по-различно от събрата си в Ню Орлеан - Луизиана.  Там също  се разхождахме „между” акулите в един стъклен тунел по дъното на 10 м. басеин с морска вода. Сега поне видяхме един напълно екипиран подводничар да плува около едрите и дребни риби, за радост на

 най-младите посетители.
Извънградската ни програма предвижда срещи с екзотичните австралийски животни и птици. Микробусът ни въима от хотела доста рано сутринта, но не е лесно да долетиш до Мелбърн и само за няколко дни да искаш всичко.

Първо отиваме във фермата „Мару Коала и фауна парк”, чиито предвидливи собственици отглеждат крави, телета, екзотичните за нас кенгура и други по-малки животни с „торбички на корема”. Видяхме и няколко бели пауни, папагали с най-различни шарки и ебу, които приличат много на камилски птици. Те живеят само в Австралия.

Всички живинки „искат да ни видят”. Всъщност може и да е така, защото посетителите купуват чашки с храна за тях и тогава „домакините” са толкова благосклонни ( и тренирани), че позволяват да ги галим. Е не всички, когато мъжът ми присегна ръка с чашката царевица към човката на едно ему, то клъвна с такава сила, че стреснатият благодетел я захвърли на далече от него и себе си.
 
Средно големите кенгура поиграха  с нас, докато храната ни се свърши и после ни обърнаха  отегчено гръб.
А какви шарени папагали са кацнали зад решетките на големите клетки, иде ти да отвориш вратите и да ги пуснеш да се радват на свободата.
Следващата ни цел е среща с куалите, за които от опит знаем, че не са особено заинтересувани от човешката компания. Даже и да не спят, което редко им се случва, те ни обръщат гръб щом ги наближим, а ако бебетата им са извън торбичката ги обгръщат с ръце и тяло, докато ги скрият.  Обикаляме дълго по дървените пътеки, специално изградени за посетителите, но уви виждаме само десеттина куали, сгушени по клоните на евкалиптови дървета.

Жалко е, че тези мили мълчаливи и бавни обитатели на Земята са намалели катастрофално и сега могат да се видят почти само в резервати и зоологически градини, пазени от зорките очи на придружителите. В една друга зоологическа градина, имахме късмет да погалим плюшените гърбове на почти домифицирани куали.

Продължаваме към остров Филип, разположен на 140 км от Мелбърн, където ни чака необичайна гледка, превърната от месните жители в препитание – Парадът на пингвините.
 

Сегашните австралийци плащат на животните за греховете на своите деди към тях. На острова са взети изключително строги мерки, тълпите от туристи да не влизат в контакт с пингвините, за които бяхме дошли. Цялата атракция продължи около 30 минути, преди да замръзмем и да се отдалечим от брега. Там, точно в 8 ч вечерта десетките  светящи очички на пингвините се появиха по скалите на морския бряг, които постоянно се заливаха от вълните. Майките бяха ловували цял ден и сега се връщаха при гладните си деца.
Въпреки всички мерки да останем незабелязани, на пингвинчетата, не по-големи от патици им трябва много време, докато се осмелят да тръгнат. Ту напред, ту назад, докато някое по-смело прецапа с клатеща походка пясъка, те започват да излизат от водата. От там тръгва стръменият наклон към поляните на острова и тези малки всеотдайни майки трябва да преодолеят всичко в тъмната нощ, за да достигнат децата си. Ние не знаехме, че целите брегове са заселени от стотици гнезда – дупки, където гладните малки пингвинчета се крият през деня. Вечер, щом се стъмни те излизат и тъй като глупавите им главички не знаят що е страх, крякат в очакване на майките. Интересно, че пингвинките, които толкова се страхуват от нас на пясъчния бряг, сега вървят спокойно край пълните с хора дървени пътеки, на път към гнездата си.
Високо на поляната на достатъчно разстояние от брега, има три комплекса от паркинги, ресторанти и магазини. Предвидливо инструктирани да се възползваме от услугте им преди да се стъмни, сега набързо стигаме до микробуса с премръзнали крака. Някои пингвини-смелчаци са направили гнездата си край паркингите и необезпокоявани от воя на автобусите   хранят децата.  Природата е по-силна от хората, но и по-непредпазлива.
И тази късна вечер се прибраме доволни, с препълнено съзнание
Следващият обект на нашата екскузия е град Кърн. Това е мястото, където искам да прекарам всичките си морски ваканции. Ние сме в курортната част на селището, превърната в резерват. Големият нов град се простира по протежение на брега и в дълбочината на континента. Там се подслоняват всички, които изкарват препитанието си от туризма. Нашият хотел е типичен представител на колониалната архиектура преди 60-те. Пред балкона се издигат великолепни кралски палми, чийто корони се проектират на морския бряг.

Винаги отбелязвам, че всичко, което ми напомня Мозамбик е манна небесна за мене. Тук е точно това – латинска колониална атмосфера на познатите красиви къщи, любимите палми и храсти отрупани с цвят, грижливо подредените тревни площи, плажовете... всичко което ме връща към моите щастливи„четридесетина”. Сякаш времето беше спряло за този кът.

Но тук има много повече… „Тhe great barrier reef”. Да видиш големия австралийски коралов риф е преживяване за цял живот и ние се опитваме да вземем колкото може повече от този голям момент в нашия живот.
Рифът е най-дългият на света - 2300 км и се състои от 2900 по-малки рифа и малки скалисти континентални острова. Включва 450 типа корали, 1500 типа риби и 4000 мекотели (molluscs). На ум не ми е идвало, че са толкова много вида. Пак се отдадох на цифри, но какво да правя като знам, че веднага ще си кажете „Колко е твоето много? „
Сърцето на туристическите атракции на рифа е „Зеленият остров”, който е под защита на световната организация за опазване на природата. Той е само 12 хектъра и е единственият кораловия риф с тропическа гора. Както в други резервати, из острова се върви само по надземни оградени дървени пътеки. Наоколо природата прави каквото тя си иска, за да опази 120 растителни вида. Ние установяваме колко добра стопанка е тя и в другите резервати на Австралия. Единствените животински обитатели на Зеления остров, които видяхме са катерици и други дребни опашати. Царството на шаренте птичета е далеч по-изобилно.

 

Ако трябва да взимам уроци как се печелят клиенти за морски забавления – тук е мястото и ние опитваме почти всичко. Освен инструкциите за поведението ни на суша и вода, като непиене, непушене и пр., бяхме посъветвани да покрием кожата си със защитен от УВ лъчи крем, да пием много течности ( ама нали сме във водата), да си носим камери за подводни снимки и още много насъщни неща. Все едно, че не сме чували за морски преживявания.
Нахвърляме се на всичко. Първо плуваме в яхта с прозрачно дъно, за да видим как акулите и другите риби се борят за насъщния. Разбира се, само екскурзоводът храни питомците, тук всичко живо и неживо е под строга протекция на закона и никак не се церемонят с нарушителите. Чак накрая ни дадват по шепа от храната за риби. Като я пръснахме, морето закипя от големи и малки усти и опашки. Тези гладници, които туристите хранят по цял ден, нямат насита.
 

Потапяме се с шнорхели и маски, за да допрем за първи път в живота си живите корали от най-различен вид и цвят. Благодарение на големия късмет да случим отлив, вместо да потъваме на 2-3 метра, за да се докопаме до дъното, е достатъчно да протегнем ръце само на 50 см. Докоснваме всичко и се радваме на многоцветието и многообразието на рибите около нас. Най-много ме забавляват едни непознати за мене морски същества. Те подават само една добре оформена кобалтово синя уста над хоризонталната повърхност на меки като възглавнички живи корали. Аз потупвм леко на 5-6 см от устата и тя се затваря и отваря мигновено. Опитвам на много места играта, и скоростта на реакцията е все еднаква. През това време рибите обикалят около мене и сигурно се забавляват с моята игра. Имах чувството, че съм се потопила в аквариума на някои от сиатълските медицински заведения, които винаги поддържат в тях богато разнообразие от екзотични риби.

Обиколяме великолепния остров – Меката на подводничарите-любители. Сигурно няма по света много кътчета, заобиколени от толкова бистра изюмрудена вода и девствени плажове така опазени от човешкото нашествие. Не, аз видях още 2-3 в Мозамбик, но там нямаше никой наоколо.
Минаваме край 2 малки магазинчета с чудесни произведения на местното изкуство, внимателно изградени да не засегнат почти нищо от хубостта на острова. Не пропускаме даже да поплуваме в басеина на тихия, закътан сред палмите курортен комплекс.

 

Е, позволихме си всички лудорий на старостта, която разбира, че нещата няма да се повторят повече. Може още много да се направи, като да се разхождаш по дъното със скафандър, да отидеш навътре в морето и практикуваш спортен риболов, да отидеш на понтона, където е изградена подводна обсерваторияи още какво ли не, но… това е програма на хора с много дълбоки джобове. Ние сме е безкрайно благодарни и на това, което видяхме. След един забележителен ден на този чудесен отров се прибираме на залез с кораба в градчето.

Изтощени до край от толкова активното посещение на Зеления остров, сядаме на балкона в хотела с по чашка освежително питие. Протягаме оттекли крака, пийваме по глътка и вдигаме щастлив подлед нагоре към палмите. Дъхът ни спира. Огромни прилепи, големи колкото петли са увиснали по клоните на палмите точно пред нас. Представяме си как тези кръвопийци се нахвърлят. Много чевръсто се прибраме и   затворяме добре вратата.
На вечеря научаваме, че тези безобидни същества си висят по клоните на големите дървета кротко из цяла Австралия и никого не атакуиват. По-късно в градините на Сидни видяхме стотици от тях. Наричат ги Летящи лисици.
Питам се, ако ни оставят, да си поживеем в град Кърн, колко ни трябва, за да се наситим? 5 години не ни стигнаха в Мозамбик и в Ангола. И сега пак живеем близо до океанските води, но уви те са  студени.