Австралия - долу и под

 

     Австралия, още една сбъдната мечта, която стана реалност без много да се каним. Всъщност „каненето” беше осъществено постепенно с годините, от момента в който серешихме да дойдем в САЩ до деня на тръгването за тази страна. Аз побързах да дам малко данни за нея, защото тя е толкова далече от България, че много нещачух и видях за първи път.

 

Пришълци от 223 страни, разговори на 180 езика и преклонение пред 116 религии, това е населението на Австралия. Три четвърти от тях са дошли в рамките на моя живот, а аз да пропусна, аз която умирам за ходене, аз да я посетя чак на стари години, вместо да отида на 20 и да заживея там като хората. Как да ги обичам комунистите?

Китайците, кoито били най-добрите мореплаватели на Тихия океан са идвали в Австралия още през 9-ти век. В корабния си дневник Марко Поло също описва през 13-ти век посещение на земи западно от остров Ява, където е разположена австралийската територия.
Португалците и испанците се появили откъм пустинната северна част на Австралия през 15 – 16 век, но тъй като не намерили подправки, сребро и злато в достъпна близост до брега, не се задържали дълго. Така, за щастие на аборигените, пустинните неприветливи северни брегове на Австралия отблъснали европейските и азиатските пътешественици. Най-хубавите плодородни територии, защитени от крайбрежни планини и пустини, останали за дълго на местното население.

                                                                                         
В рамките на 100 години се заредили посетители от Холандия, Англия и други страни, но фактическото колонизиране на Австралия започва с капитан Джеймс Кук през 1770 година. Той обикаля континента и акустира в един великолепен залив на юго-източния бряг, където сега е Сидни. Нарича го Ботани бей, поради богатата растителност по неговитебрегове.
 
Историятана пътешествениците знае още едно име от тази епоха – на пирата Уйлям Дампиер, който е направил първото проучване на континента, 40 години след Тасман и 100 години преди капитан Кук, но за него не   се   знае много,  но кой ще вярва на пирати...
Всички колонизатори имали еднаква система за обетоване на новите земи. С пристиганеето си, те забивали своя национален флаг, набирали богата колекция от образци на местната флора и фауна и подготвяли дневници с описания на географското положение и местното население.  След    тях идвала втората вълна, кораби с войници, политици, свещеници, огромно количество евтини разменни предмети и ....затворници. Толкова удобно, отърваваш се от осъдените и ги превръщаш в безплатна работна ръка за новите области. Твърде далече е за да се върнат, не се изискват никакви държавни разноски освен транспорт до колонията, те са на самоизхранване и самозадомяване. Същото се е случило и в Мозамбик и в Ангола. След като осъдените излежавали присъдите си, те се превръщали в пълноправни граждани на колониите.
 Аборигените    се преселили в Австралия от Нова Гвинея и живеят на тези земи в прогресивно намаляващ брой от 50 000 години пр. хр. 
Добре, че ги е имало, това дало възможност на Джон Батман, англичанин, живеещ на остров Тасмания, да забие първото колче на Мелбърн с една съвсем „законна” покупка на 2,400 кв км земя, срещу маниста, ножове, одеала и други дранкулки. За тази „огромна сума” през 1835 г, той получил „подписан” от аборигенските вождове документ за владеене на земите, където сега е разположен Мелбърн. Тъй като нито една сделка не е вечна, след време, при добра компенсация, собствеността минала във владение на австралийското правителство. „Пито - платено”.

Така  след много перипетии се слагат основите на Мелбърн, в който през 1836 г имало само 177 заселника и аборигени от три племена с екзотични имена.

Сега градът наброява 3,744,373 жители, от които само около 20,000 са остатък от доброто пре-колониално време. Като се изключи прирастта на населението, всичко останало се е изсипало на три по-значителни „порции”, дошли по време на златната треска - 1851 г, по време на първата и втората световна война. Те били предимно англичани и ирландци. След това са придошли главно италианци и гърци. По брой на гръцкото население, Мелбърн се нарежда на второ място в света, след Атина. В последните години градът расте с 50,000 души на година.

 

По повод емигрантството ми се иска да спомена част от изявленията на Жулия Е Жилард, бившата министър председателка на Австралия (2010-2013). Според нея преселниците са хора, които идват по своя воля, следователно трябва да приемат порядките и законите на страната приемник. Ако не уважат създаденото с много усилия преди тях, защо са дошли, по-добре да напуснат Австралия. Права ли е? Като преселник, аз споделям нейното мнение.
Цялата  цифрова информация на това четиво може да се вземе и от интернет, но аз не очаквам читателите да го отворят, когато четат моите писания, за да уточнят за какво говоря, защо се възхищавам или недоволнича. Нали четивата са за почивка, поне аз предпочитам да чета легнала.

 

 За българи в Австралия както и навсякъде, където съм стъпила, не се споменава много. На един пешоходен мост на река Яра, в Мелбърн се дава статистика по азбучен ред за заселниците от различни нации. Единствено там видяхме официални данни и за „булгарските” преселници – 2,571 души, дошли в периода 1910 до 1990 г, от София, Шумен, Бургас, Велико Търново, Русе, Плевен и Страхилово (Страхиливо?), говорещи “булгарски и турски”. За следващите години те станали 4,179 души - това е всичко.

Знаете колко много способни българи, хора на изкуството, инженери, архитекти, лекари и други специалисти има по света? Не знам дали е по силите ми, но ще събера данни за тях някои ден. Не мога да разбера с какво сме съгрешили като нация, та винаги името ни остава затулено в групата ”и други”, а ако се споменава български талантлив учен или изпълнител обезателно се греши националността или името му. Аз със собствените си уши чух да наричат великия ни певец Борис Христов руснак...

 

Само  за две неща ни споменават без пропуски, че имаме големи държавни дългове и че имаме висок процент криминалност на висше държавно ниво. Препоръчват ни да се поправим и тъй като не сме единствени ни забравят отново. Най-много да блокират поредната вноска от фонда на ЕС за България. Правителствените люде знаят играта и продължават триковете си, докато най-после ги сменят и дойдат още по-гладни.
Вече  имахме две дълги пътувания до Бразилия и до Банкок, затова бях подготвена за тази отегчителна част на екскурзията. За мене най-неприятното летене е през нощта. Всякакви опити за сън са безнадеждни, телевизията или четенето занимават за известно време. Единственото, което ми остава е да жумя и да си внушавам, че дразнещият фон на плачещи деца, хъркащи индивиди и бръмчащите самолетни двигатели никак не ми пречи.

 

Кацанахме за кратко в Окланд, Нова Зеландия, колкото да си раздвижим схванатите тела. След това отново се вдигнахме над малката водна ивица, която разделя острова от Австралия. Така след около 16 часа, се отзовахме в Мелбърн, където хората бяха с 19 часа по-напред от нас. Тук шегувито казват, че живеят „отдоу и под” (другите континенти).
При дълги полети винаги си мисля за горките дечица, които така безмилостно пристягаме в седалките на колите за часове. Не може ли да се намери по-детелюбиво решение за тяхната сигурност?
Може да е лошо да пътуваш през нощта, но е добре дошло да пристигнеш сутрин и имаш един цял ден пред себе си. При застрашителните хотелски цени е желателно да оползотвориш 100% всеки момент от престоя си. Ние с мъжа ми го уплътняваме 130%, след което се прибираме в стаята си грохнали.

 

Ангажираме хотели в центъра на града, защото макар и да е по-скъпо не се губи ценно време и пари за пътуване до интересуващите ни обекти. Вечерите, след организирани посещения с автобуси могат да се използуват за късни разходки. Тогава е моментът да се огледат красиво осветените сгради, мостове и паметници. Движението на транспортни средства и хора рязко спада. Тези, които се разхождат вечер обичат красивите нощни гледки като нас и всички заедно се чувстваме съпричастни в общото удоволствие.

 

Красота  дал Господ, всъщност тя е дошла от същия стимул, който тика преселниците към по-хубаво и по-голямо. Някой от тях са платили своето право, излежавайки присъдта си, други с хиляди жертви и премеждия. Най-после дошъл благословенният момент, 1850-та година – златната треска на Австралия. По великолепието на старите викториански сгради като Парламент Хауз, Уиндзор Хотел, Куин Виктория Маркет, Сити Бат и много други, може да се съди за количеството злато, изкопано от недрата на щат Виктория за няколко десетилетия. Като сравнявам всички англииски метрополии, смело мога да кажа, че тук е била голямата „яма”. Имало е за Англия, оставало е достатъчно и за Австралия.

В триетажното подземие на Трежър билдинг са съхранявани златните кюлчета на кралицата, тогава оценявани струва ми се над 200 милиона лири.

Следва