Когато вали във Ванкувър 2

Ще кажете, че когато вали не е време за разходки. Всичко зависи от това къде живеете. Ако сте в горещите сухи райони на нашата планета, а те не са малко, ще се радвате като деца на първите дъждовни капки. Аз съм го изпитала. И до сега си спомням един летен ден  на плажа в Бенгела, Ангола. Дъждовният период беше на прага ни. Случихме се на много подходящо място - на плажа. Не е ли приятно да се разхождаш под дъжда при 30 градуса С? Едрите капки правят малки кръгове върху гладка морска повърхност, удрят по гърба ти, а над пясъка и скалите се издигат бели облачета от водни пари. Такъв дъжд обичат всички, нали?

Сега да се преместим малко по-насевер. Спомняте ли си 50-60 -те години в София? Най-дъжовният период на лятото идваше по време на нашите сесии. Чел си цял ден, иска ти се да излезнеш и точно тогава ще завали. Мислили ли сте на тези години, че дъждът е студен и неприветлив?

Или при някоя лятна екскурзия на Витоша, когато за минути лятното небе се покрива с черни дъждовни облаци. Нямаше никакъв смисъл да се крием, а и къде, просто тичахме мокри и весели. Тези дъждове идваха така лесно, както и си отиваха, изпълнили задачата си, намокрили ни до кости. Оставаше ни само да потичаме още малко, докато изсъхнем. Какви времена. Хубавите моменти на младостта, които правят хората добри.

Аз искам да ви отведа още по-на север (47 градуса северна ширина) в едни райони, където почти не вали сняг и почти не грее жарко слънце. Разбира се, има около 100 слънчеви дни, но това слънце може да грее без да изгаря всичко, както в горещите райони. Тук са нашите земи, прикътани между Скалистите планини и Тихия океан, в едно специално кътче на границата между щатите Ващингтон, САЩ и Бритиш Кълъмбия, Канада.

Ако чакаш ясно време в тези земи, за да излезнеш на разходка, да изведеш детето си на открито, или да си пооправиш градината, няма да се случи. Единственото, което ти остава е да приемеш дъжда като ежедневие и да намериш причини да го харесваш. Затова ви отвиждам във Ванкувър, където вали както и в Сиатъл.

Вали от сутринта, а ние сме се записали за обиколка на Ванкувър с един туристически автобус, който със всички сили се мъчи да прилича на събратята си от миналия век. Можеш да го обикаляш вътре с камерата и което е много удобно можеш сам да си отваряш прозорците и да правиш снимки.  В модерните автобуси се чустваш като като  в клетка. Каквото е решил шофьорът, това става. Не е разрешена никаква самоинициатива. 

Интересно, защо ние хората, които толкова държим на прогреса, се стремим стоически да опазим някои старотии от нашето минало?  Ученическите автобуси на цяла Америка, и този тип туристически “тролеи”, както ги наричат, обикалят из градовете непроменени от 100 г.

 Предстои ни 2-3 часова обиколка из мокрите улици и градини на града. Само 5 души сме в рейса и това ни позволява да се движим навсякъде.

     Първата ни цел е Стейнли парк, който е най-големият градски парк в Северна Америка (4000дк). Разположен е на полуостров по-голям от центъра на Ванкувър. Половината от територия му е покрита с гора, която води началото си от 1800 г. Родолюбиви ръце са посадили 1 мл. дървета. 88 г по– късно лорд Стейнли, първият генерален губернатор на Канада  обявява територията на полуострова за национален парк. 

Всяка по-голяма градина, която съм посетила има розариум, но тази в Стейнли парк е много богата, има няколко стотин  вида рози, дошли от цял свят.

 Защо розите се ползват с всеобщо одобрение?  Само защото са красиви? Защото ухаят великолепно? Защото са непритенциозни растения? Всичко заедно, но най-вече, защото цъфтят цяло лято. Знаете тази поговорка, която казва: Близко до очите– близко до сърцето. Аз ги обичам толкова, че където и да се заселя, садя рози. В нашия двор имаме  вече 10.      

Американците на западния бряг са горди с вековните червени кедри, повечето от които са в щата Орегон.  Някои са по-високи от 200 м. Не са останали много столетници, затова гората, в резервата е грижливо подържана и зорко пазена гордост на щата. Всеки, който посети Юсеми парк се отбива и там, за да ги види.

      Това, което орегонци нямат в тази гора е 700 годишният дънер на голям кедър, опазен в Стейнли парк. Целият е протезиран от вътре и това ме навежда на лоши асоциации за 3-тата възраст, но все пак такова нещо не се среща всеки ден.  Няма туристически тур, който да не го покаже на пасажерите си.

Имало е още няколко стари кедри на полуострова,  но голямата буря в този район ги повредила необратимо.

 При това дъждовно време не спираме за дълго пред тотемите, изваяни майсторски от местните индианци, минаваме покрай няколкото ресторанта и кафенета,  приятно закътани сред дървета и храсти. Заедно с  дървената телефона кабина, която е в съседство, те ни връщат в миналото столитие.

 Тръгваме покрай брега към висящия мост Лайан Гейд Бридж. Построен е през  1938 г и свързва кварталите от северния бряг с търговската част на града.  От екскурзовода научаваме, че строежът е инвестиран от фамилията Гинес, която притежавала имоти в тази област.  Красивата му дъга се издига над Бърар Инлит и е достатъчно висока, за да позволи преминаване на кораби, без да се отваря. Бил е дълго време частна собственост на фамилията Гинес. Шофьорите плащали по 25 цента на преминаване, което за тези години е било доста много. По-късно, когато станал държавна собственост, по настояване на населението  таксата била отменена. 

            Нашата цел е да се порадваме на хубавото инженерно творение от високо и естествено да направим малко облачни снимки.

           На брега, близко до моста на една скала е приседнала  каменна сирена. Казват, че скупторът е изваял жена си. Много хубаво се вписва в пейзажа, даже и облаците не нарушават впечетлението ми.  Месните хора съдят за прилива по това колко е потопена ръката на морската сирена във водата.

На път към стария Ванкувър спираме пред модерната сграда на националната библиотека, завършена през 1995 г. Малко изненадващо е, че архитектът Моше Сафиде е взаимствал идеята на Колизеума, която малко трудно се вписва в ограничената площ.  Обширната двойна дъга затваря широкото стълбище към централния вход. Много високи правоъгълни  прозорци разделят 21-ин етажните дъги на  4 нива, странични колони допълват усещането за монументалност. Няма претрупаност, сградата и прилежащите стълби и хоризонтални площи са с цвят на розов доломит. Това подсилва  усещането за широта. Цялото околно пространство е обединено под името Лайбрари Скуеър.

Статистика може да се вземе от всякъде, но за да допълня впечетлението за мащабите, трябва да спомена, че това е втората по големина обществена библиотека на Канада и в нея се съхраняват 2,8 мл екземпляра.

Няма да изненадам никого с Чайна Таун на Ванкувър. Изглежда, че китайците имат стандартен проект, който прилагат във всички градове по света. Правят ги толкова еднакви, че туристите лесно  и бързо напълват торбите си с чудодейни билки и непознати лакомства. 

Толкова е шарено тук, сякаш грее слънце. Този път не се задържаме дълго, запазваме си времето за стария Ванкувър.

Знаете ли голям град  в Америка от миналите столетия, който да не е горял? Някогашните  комуникации са ни опазвали от толкова много трагична информация, но американската история знае за големите пожари на Сан Франциско, Чикаго, Лос Лнжелис, Сиатъл и много други.

 Стар Ванкувър е горял и както навсякъде трагедията на пострадалите се забравила с годините, а на опразнените терени се появявили по-модерни  и по-хубави постройки. Жестоко подновяване, нали? 

Не е ли същото и в природата. Саваните горят,  умират паразитите,  а растителността се появява още по-силна и богата. Пожари унищожават боровите гори на Калифорния и хубавите селища по крайбрежието.  Хората ги издигат отново  пак там запазили за години болката по загубеното.

От дървените къщи на ранните заселници в сегашния Газтаун не е останало много в квартала, те за заместени от плътно прилепнали тухлени постройки на големи складове и къщи. Било е времето за газифициране и индустриализация на Ванкувър.

 Минаваме краи корпусите на складове и фабрики, покрай които още съществува влаковата линия. Какво повече трябва за търговията и   производството от лесни комуникации. Мащабността им и ограничението на алкохола по това време стават добра почва за развитие, но и престъпления.

Сега Уотърстрит, която пресича по дължина квартала, е хубава търговска улица, обградена от магазини, запазили духа на 30-40-те години на 20-ти век. Пак купувачи, пак продавачи, дали наистина това върти света? 
 Трябва да благодарим на финикийците и евреите, било им е дадено от небето да сложат началото и да бъдат добри търговци, а ние се учим от тях. Учим се и ги ревнуваме от векове, защото винаги са по-добри банкери от нас.

Ние заслужаваме награда, нищо не си купихме. Най-после стигнахме до умното заключение, че нищо не ни трябва повече от приятните приживявания, от пътуванията и обичта на близките.

Прибрахме се в Сиатъл по добре измитите шосета и улици с добре измита кола, защото 18-20 см дъжд  е достатъчно количество вода.
 Когато вали такъв дъжд в Сиатъл и във Ванкувър е толкова чисто, че можеш да се разхождаш по чорапи и децата не са далече от тази идея. Идете пред някое училище, ако не ми вярвате.

Дъждът така и ни спря, ние забравихме да мислим за него, всичко в този живот се свежда до това да привикнеш. 

Когато вали във Ванкувър

 Да, трябва да  посетите Ванкувър, когато вали. Тогава слънцето не заслепява очите и сиво синята дифузна светлина, която се процежда през облаците  се отразява многократно от стъклените стени на многоетажните сгради. Имам чуството, че гледам всичко през син филтър. Светлинните лъчи сякаш са обвили цялото околно пространство.

                                        

                 

 

По улиците се редят стъклени кули, върху чиито стени се оглеждат всички съседни обекти. Трябва да гледаме наоколо, за да открием тайнството на огледалните образи. Великолепно.

 

 

Витрината на музея на влаковете е истински калейдоскоп. Все едно, че съм в зала с магически огледала. Върху образа на най-стария локомотив на Бритиш Кълъмбия, се наслагват тези на околните коли и къщи. Ако не сме в епохата на дигиталната фотография, може да се помисли, че съм използвала една лента многократно.

 

Мисля, че ако искаш да опознаеш един град, трябва да преспиш в него. Ходим често във Ванкувър, но понеже е близко до Сиатъл не преспиваме там. Още по-малко време му отделяхме, зимата на път към Уислър.

Направихме го най-после и  имахме късмета да се настаним на 30-тия етаж на един хотел, с гледка към залива.

 

 

Висините са нашата слабост.  Гледката от там е далече по-богата, но понякога крие рискове. Във Виктория, Бритиш Кълъмбя платихме за чудесния изглед с една безсънна нощ в съседство с най-мощния вентилатор на хотела. При това, той не работеше постоянно, така че в паузите чаках с напрежение, кога ще гръмне отново. Сега между нас и вентилаторите имаше няколко етажа. Човек се учи непрекъснато и колкото по-труден е урокът, по-дълго го помни.

Външните стени на всички помещения в хотела са стъклени и това създава усещането, че съм на хеликоптер. Естествено, най-

хубавите снимки към залива направих от там. Облачността се разведри малко и ме дари с неповторими моменти за снимане.

Възползваме се от затишието, взимаме за всеки случай чадърите и поеме към по-старата, ниско етажна част на даунтаун. Оскъдното осветление на късния следобед се смесва с рекламните светлини. Приятно е вървиш по тези улици.

Дали защото Канада е в Британската Общност, или защото канадците се стремят да запазят английския дух на държавата си, за да са различни от САЩ, но в по-старите райони на града преобладава англииският дух. Може би само аз мисля така, но  нали хората винаги виждат нещата както им харесват, а аз не съм изключение.

 

 

 

Следва

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Чудото на Аляска

б 

Втора част  Ако сте очквали да видите в Аляска земята покрита със сняг и лед през късно лято и ранна  есен, излъгали сте се. Тази картина е далече на север, а златото  е извадило от дълбоката депресия цялото северозападното крайбрежие на Америка.   Малките ескимоски селца са превърнати в американски градчета. Плувнали в многоцветна  лятна растителност – напомнят ми  кадри от кънтри филм. Те изглеждат  по-истински, отколкото по времето на златотърсачите, прииждали  на вълни в Skagway, Juno и Ketchikan (Скагуей, Джуно и Кетчикан).    Спряхме в Скагуей, градче с десет улици и сто  къщи от миналия век. Корабът  се издигаше  високо над околните сгради. Всички те  са превърнати в магазини, ресторанти и музеи. Автентичната атмосфера е запазена. Край кораба чакаше внушителна група от рейсове, бусчета, лодки, ферибот и хидроплани. Срещу прилична сума и няколко часа може да се види  недостьпната  за всеки Аляска. От тук е започвал нерадостният път,  на големите надежди за лесно забогатяване...          Скалистият  стръмен склон  White Passage (Белия преход) ни подсказва трагичните моменти на хилядите авантюристи, дръзнали да вярват, че забогатяването е лесно. Статистиката сочи, че само тридесет процента от тях са стигнали  Клондайк в Юкон, където е златото. Девет -  са намерили злато и от тях само три процента  наистина са  забогатели.  Не се публикуват тъжните проценти на неудачниците. Те се виждат, ако се отиде на място.                                            Теснолинейката, която бе заместила нечовешките усилия на пионерите златотърсачи се поддържаше. Старите локомотиви и вагони са музейна ценност. Изграждането на теснолинейния път в тези години, климат и техника  е сравнимо със  строежа на Айфеловата кула и Панамския канал. И досега тази линия и успоредното шосе са единствената връзка на Канадския щат Юкон с морето.             Не  ни отне много време да огледаме градчето, с всичките писани къщи. Витрините бяха отрупани с предмети, направени от индианците през дългите северни нощи.  Много от дворовете бяха разкрасени с китни градинки и предмети от дърворезба.              В късния следобед Серенада на моретата пое към друго  преживяване  Джуно, столицата на щата Аляска. И той е рожба на златната треска. Както се полага на столица всичко бе по-голямо, по-богато, пошарено. Природата  бе все така хубава, реставрираните красиви къщи бяха плъзнали по околните хълмове. Магазините бяха като изложби. Била съм в много градове по света от Африка до Аляска. Разликата е, че тукашните търговци са като прелетни птици. Идват  с първите и си отиват с последните туристи. Поемат за там,  където отиват и корабите. Отварят хубавите си магазини в Хавай, Бахамите, Панама и Коста Рика. Тогава жителите на  Джуно и другите градчета заживяват своя зимен живот. Учат, произвеждат за следващия сезон, ловят  риба, отделят много грижи за поддържане и възстановяване на природата.                                                                         Не се задържаме дълго в Джуно. Трябваше да посетим  Misty Fiord  /Mьгливия  Фиорд/. Едно природно чудо, превърнато в национален парк – най-обширният в САЩ. Ширината на водата варира от петстотин метра до един два километра. Дълбок е  повече  от сто километра. Високи отвесни скали  се редуват  със стръмни склонове,   покрити с иглолистна гори.        Две великолепни картини плениха погледите ни. Понеже съм все още повпечетленията на  присъждането на Оскарите, си мисля колко филмови продуценти биха искали да са на наше място с камери в ръце. Лъчите на следобедното слънце, които трудно се проциждаха през облаците огряха един  самотен остров, толкова малък че имаше място само за няколко дървета. Над него, като дар от небето, се появи дъгата. Ако можехме да четем знаменея, бихме разбрали какво ни казва Всевишният.               Беше валяо цяла сутрин, всичко беше препълнено с вода.Тя се хвърляше  на  дебели сребърни струи от билото на планината през високите скали, през дървета, храсти и камъни. Потопи ехтяха  отвсякъде. Морската вода беше зловещо тъмна и мътна, небето прихлупено над кораба и изведнъж ... отново процеждащите се слънчеви лъчи. Какво пак ни казваше небето, на нас слабите хора, дръзнали да могат и да искат толкова много.                    На някой места фиордът беше твърде тесен. На разширението, определено за обръщане, се завъртяхме на място. Впечатляващо, за размерите на огромното  корабно туловище.              След толкова хубост смятах, че нищо  повече не може да ме учуди, но се оказа, че за нас бе приготвен среднощен коктейл. Сто и пет готвача, под  ръководството на главния готвач – индиец, се бяха старали за него петнадесет часа.  Храните, великолепно подбрани по вид, цвят, вкус и форми, бяха  наредени на маси, около големи ледени скулптури. Червена, синя и бяла светлина се отразяваше многократно в леда и  превръщаше коктейла в тайнство.  Хубавата музика, веселите  хора, усмихнатите готвачи, които дефилираха около масите, с националните си флагове ,  всичко се смеси в един наниз от приятни у сещания, който за мене бяха част от чудесата на  Aляска.

Чудото на Аляска

Тези дни се върнах към снимките ни от Аляска. Имахме удоволствието, да я посетм преди няколко години. Пътувахме с голям кораб на компанията Роял Карибиан. Почти не се наложи да излизаме в открития океан, движихме  се в тихите води на Иннър Пасидж, което е голямо предимство за коравоплаването. Ние пасажерите го разбрахме, когато само за няколко часа излезнахме  в истинския  северен Пацифик.

 Голямата цел на пътуването ни беше ледникът Хъббърд. На връщане спряхме в  Джуно столицата на Аляска, в Скагуеѝ, в Кетчикан и Мисти Фиорд.

Преминахме по светло залива на Ванкувър, за да може да се порадваме на красивите  крайбрежни гледки. От дясно  на кораба се редяха модерната морска гара и поредица от високи представителни сгради. Прозорците им отразяваха огнения блясък на залязващото слънце. От ляво, над  хълмовете, покрити с нови къщи се белееха Норд Шоър Маунтинз—Планините на северния бряг.

Програмата на екскурзията беше добре обмислена.  След като красивият  силует на Ванкувър постепенно потъна в здрача, вниманието на пасажерите бе насочено към кораба. Дойде времето на триста метровият и 13-ет етажен гигант Серенада на моретата. Защо серенада не ми стана ясно. Сигурно защото при преминаването през пасиджа  поп-музиката от откритите салони ехтеше в пълна мощ. Значи, правим серенада на мечките наоколо. 

 Влезнахме в главното фоайе. Шест стъклени асансьора разпределят хората по кабините. От външните четири се вижда морето през  осем етажа  стъкла, от вътрешните - красиво оформените фоайета.

           Другите два асансьора бяха в средната част на кораба.Тя беше отворено пространство от третия до десетия етаж, оградено с балкони и чудесно декорирани стълбища.

           Картините и скулпторите бяха подбрани с професионално разбиране. Концентрично бяха разположени кино, театър, казино, много ресторанти, барове,  зали за конференции,  за гимнастика, за разкрасяване, и какво ли още не. В края се стигаше до открити и закрити външни палуби.

            Най-горните два етажа бяха за баскетбол, бягане, катерене по стена, миниголф, три плувни басейна и солариум с два топли басейна.

           В кабините не липсва нищо. Комфортът и цените нарастват колкото по-високо беше разположена  стаята.

           Ресторантите бяха нещо неудържимо. Храната беше на свободна консумация, вкусна, разнообразна, много и навсякъде.

Музикалните удоволствия за младите бяха съсредоточени на най-горните два етажа. Рапът ехтеше в  простора и радва дивите животни на Аляска. Всички туристически  кораби се движат по Inner Passage   /Вътрешния проток/ и околните мечки  вече са научили безпогрешно мелодиите.

 Първата и най-отдалечена точка на пътуването беше ледникът Hubbard (Хъббърд). Разположен  бе в дъното на неголям залив. Видяхме пред отвесния край на глетчера  почтително пълзящ гигант, като нашия, който едва достигаше една трета от височината на ледената стена. Тя бе изградена от стотици синьо-бели колоси, застинали в ледена прегръдка. Те са чакали векове да  слезнат от планината, да се изправят над водата и да погледнат към слънцето. Зад тях напират другите. Пред тях – вихрушките на Аляска. Те не устояваха дьлго и се откъсваха. Стоварваха се с грохот във водата. Пяна и пръски летяхавъв всички посоки.

 Очаровани бяхме от размерите  и красивите им форми. Бавно със страхопочитание се приближавахме към отвесните ледове. Цялото ни усещане  за човешко величие се бе размило. Едни – излезли  по тениска и шорти, други -  с чаша студено кафе в ръка. Никой не говорше. Гледахме, снимахме и прегльщахме.

За смълчаните пасажери  трябваха нови атракции. Коктейл с малко сто годишен лед от ледник или ледени статуи, които се издялват пред нас? Сега разбираме какво правеше жълта спасителна лодка, която пуснаха да кръжи между плаващите  наоколо  айсберги.Да, пред очите ни сръчни ръце изваяха две  ледени фигури.  Наистина остава лед и за по един коктийл на зрителите.