Когато вали във Ванкувър 2

Ще кажете, че когато вали не е време за разходки. Всичко зависи от това къде живеете. Ако сте в горещите сухи райони на нашата планета, а те не са малко, ще се радвате като деца на първите дъждовни капки. Аз съм го изпитала. И до сега си спомням един летен ден  на плажа в Бенгела, Ангола. Дъждовният период беше на прага ни. Случихме се на много подходящо място - на плажа. Не е ли приятно да се разхождаш под дъжда при 30 градуса С? Едрите капки правят малки кръгове върху гладка морска повърхност, удрят по гърба ти, а над пясъка и скалите се издигат бели облачета от водни пари. Такъв дъжд обичат всички, нали?

Сега да се преместим малко по-насевер. Спомняте ли си 50-60 -те години в София? Най-дъжовният период на лятото идваше по време на нашите сесии. Чел си цял ден, иска ти се да излезнеш и точно тогава ще завали. Мислили ли сте на тези години, че дъждът е студен и неприветлив?

Или при някоя лятна екскурзия на Витоша, когато за минути лятното небе се покрива с черни дъждовни облаци. Нямаше никакъв смисъл да се крием, а и къде, просто тичахме мокри и весели. Тези дъждове идваха така лесно, както и си отиваха, изпълнили задачата си, намокрили ни до кости. Оставаше ни само да потичаме още малко, докато изсъхнем. Какви времена. Хубавите моменти на младостта, които правят хората добри.

Аз искам да ви отведа още по-на север (47 градуса северна ширина) в едни райони, където почти не вали сняг и почти не грее жарко слънце. Разбира се, има около 100 слънчеви дни, но това слънце може да грее без да изгаря всичко, както в горещите райони. Тук са нашите земи, прикътани между Скалистите планини и Тихия океан, в едно специално кътче на границата между щатите Ващингтон, САЩ и Бритиш Кълъмбия, Канада.

Ако чакаш ясно време в тези земи, за да излезнеш на разходка, да изведеш детето си на открито, или да си пооправиш градината, няма да се случи. Единственото, което ти остава е да приемеш дъжда като ежедневие и да намериш причини да го харесваш. Затова ви отвиждам във Ванкувър, където вали както и в Сиатъл.

Вали от сутринта, а ние сме се записали за обиколка на Ванкувър с един туристически автобус, който със всички сили се мъчи да прилича на събратята си от миналия век. Можеш да го обикаляш вътре с камерата и което е много удобно можеш сам да си отваряш прозорците и да правиш снимки.  В модерните автобуси се чустваш като като  в клетка. Каквото е решил шофьорът, това става. Не е разрешена никаква самоинициатива. 

Интересно, защо ние хората, които толкова държим на прогреса, се стремим стоически да опазим някои старотии от нашето минало?  Ученическите автобуси на цяла Америка, и този тип туристически “тролеи”, както ги наричат, обикалят из градовете непроменени от 100 г.

 Предстои ни 2-3 часова обиколка из мокрите улици и градини на града. Само 5 души сме в рейса и това ни позволява да се движим навсякъде.

     Първата ни цел е Стейнли парк, който е най-големият градски парк в Северна Америка (4000дк). Разположен е на полуостров по-голям от центъра на Ванкувър. Половината от територия му е покрита с гора, която води началото си от 1800 г. Родолюбиви ръце са посадили 1 мл. дървета. 88 г по– късно лорд Стейнли, първият генерален губернатор на Канада  обявява територията на полуострова за национален парк. 

Всяка по-голяма градина, която съм посетила има розариум, но тази в Стейнли парк е много богата, има няколко стотин  вида рози, дошли от цял свят.

 Защо розите се ползват с всеобщо одобрение?  Само защото са красиви? Защото ухаят великолепно? Защото са непритенциозни растения? Всичко заедно, но най-вече, защото цъфтят цяло лято. Знаете тази поговорка, която казва: Близко до очите– близко до сърцето. Аз ги обичам толкова, че където и да се заселя, садя рози. В нашия двор имаме  вече 10.      

Американците на западния бряг са горди с вековните червени кедри, повечето от които са в щата Орегон.  Някои са по-високи от 200 м. Не са останали много столетници, затова гората, в резервата е грижливо подържана и зорко пазена гордост на щата. Всеки, който посети Юсеми парк се отбива и там, за да ги види.

      Това, което орегонци нямат в тази гора е 700 годишният дънер на голям кедър, опазен в Стейнли парк. Целият е протезиран от вътре и това ме навежда на лоши асоциации за 3-тата възраст, но все пак такова нещо не се среща всеки ден.  Няма туристически тур, който да не го покаже на пасажерите си.

Имало е още няколко стари кедри на полуострова,  но голямата буря в този район ги повредила необратимо.

 При това дъждовно време не спираме за дълго пред тотемите, изваяни майсторски от местните индианци, минаваме покрай няколкото ресторанта и кафенета,  приятно закътани сред дървета и храсти. Заедно с  дървената телефона кабина, която е в съседство, те ни връщат в миналото столитие.

 Тръгваме покрай брега към висящия мост Лайан Гейд Бридж. Построен е през  1938 г и свързва кварталите от северния бряг с търговската част на града.  От екскурзовода научаваме, че строежът е инвестиран от фамилията Гинес, която притежавала имоти в тази област.  Красивата му дъга се издига над Бърар Инлит и е достатъчно висока, за да позволи преминаване на кораби, без да се отваря. Бил е дълго време частна собственост на фамилията Гинес. Шофьорите плащали по 25 цента на преминаване, което за тези години е било доста много. По-късно, когато станал държавна собственост, по настояване на населението  таксата била отменена. 

            Нашата цел е да се порадваме на хубавото инженерно творение от високо и естествено да направим малко облачни снимки.

           На брега, близко до моста на една скала е приседнала  каменна сирена. Казват, че скупторът е изваял жена си. Много хубаво се вписва в пейзажа, даже и облаците не нарушават впечетлението ми.  Месните хора съдят за прилива по това колко е потопена ръката на морската сирена във водата.

На път към стария Ванкувър спираме пред модерната сграда на националната библиотека, завършена през 1995 г. Малко изненадващо е, че архитектът Моше Сафиде е взаимствал идеята на Колизеума, която малко трудно се вписва в ограничената площ.  Обширната двойна дъга затваря широкото стълбище към централния вход. Много високи правоъгълни  прозорци разделят 21-ин етажните дъги на  4 нива, странични колони допълват усещането за монументалност. Няма претрупаност, сградата и прилежащите стълби и хоризонтални площи са с цвят на розов доломит. Това подсилва  усещането за широта. Цялото околно пространство е обединено под името Лайбрари Скуеър.

Статистика може да се вземе от всякъде, но за да допълня впечетлението за мащабите, трябва да спомена, че това е втората по големина обществена библиотека на Канада и в нея се съхраняват 2,8 мл екземпляра.

Няма да изненадам никого с Чайна Таун на Ванкувър. Изглежда, че китайците имат стандартен проект, който прилагат във всички градове по света. Правят ги толкова еднакви, че туристите лесно  и бързо напълват торбите си с чудодейни билки и непознати лакомства. 

Толкова е шарено тук, сякаш грее слънце. Този път не се задържаме дълго, запазваме си времето за стария Ванкувър.

Знаете ли голям град  в Америка от миналите столетия, който да не е горял? Някогашните  комуникации са ни опазвали от толкова много трагична информация, но американската история знае за големите пожари на Сан Франциско, Чикаго, Лос Лнжелис, Сиатъл и много други.

 Стар Ванкувър е горял и както навсякъде трагедията на пострадалите се забравила с годините, а на опразнените терени се появявили по-модерни  и по-хубави постройки. Жестоко подновяване, нали? 

Не е ли същото и в природата. Саваните горят,  умират паразитите,  а растителността се появява още по-силна и богата. Пожари унищожават боровите гори на Калифорния и хубавите селища по крайбрежието.  Хората ги издигат отново  пак там запазили за години болката по загубеното.

От дървените къщи на ранните заселници в сегашния Газтаун не е останало много в квартала, те за заместени от плътно прилепнали тухлени постройки на големи складове и къщи. Било е времето за газифициране и индустриализация на Ванкувър.

 Минаваме краи корпусите на складове и фабрики, покрай които още съществува влаковата линия. Какво повече трябва за търговията и   производството от лесни комуникации. Мащабността им и ограничението на алкохола по това време стават добра почва за развитие, но и престъпления.

Сега Уотърстрит, която пресича по дължина квартала, е хубава търговска улица, обградена от магазини, запазили духа на 30-40-те години на 20-ти век. Пак купувачи, пак продавачи, дали наистина това върти света? 
 Трябва да благодарим на финикийците и евреите, било им е дадено от небето да сложат началото и да бъдат добри търговци, а ние се учим от тях. Учим се и ги ревнуваме от векове, защото винаги са по-добри банкери от нас.

Ние заслужаваме награда, нищо не си купихме. Най-после стигнахме до умното заключение, че нищо не ни трябва повече от приятните приживявания, от пътуванията и обичта на близките.

Прибрахме се в Сиатъл по добре измитите шосета и улици с добре измита кола, защото 18-20 см дъжд  е достатъчно количество вода.
 Когато вали такъв дъжд в Сиатъл и във Ванкувър е толкова чисто, че можеш да се разхождаш по чорапи и децата не са далече от тази идея. Идете пред някое училище, ако не ми вярвате.

Дъждът така и ни спря, ние забравихме да мислим за него, всичко в този живот се свежда до това да привикнеш.