To all my friends and readers

                                                                  

                                                        

                                                 Dear friends and readers of my posts,

                                                 May all of your wishes and dreams come true.

                                                May you feel this happiness all year long

                                                Happy  Christmas and New Year

                                        

                                                            

Пак е Коледа и винаги ще бъде

                               

Да, пак идват Коледа и Нова Година. Пак нови надежди, нови обещания и поуки от старата 2015. Поуки? Някои се поучавали от грешките на околните, други – от своите, а ние?

Първа световна война, втора световна война, война с Исламската република...

За какво Нобел откри барута, да строим или да се убиваме? Защо Ферми ни позволи да овладеем атомната енергия, да спасяваме природата с чисти технологии, или да направим ужаса на Хирошима и сега да се използва, за да се поставят на колене враговете?

Интернет, третата технологична революция на човечеството пак отива в ръцете на злото.  От там фанатиците  се угововарят кого, как и кога да убият, а ние къде сме?

2015-та година – 12 месечна борба на Доброто и Злото. Имаше ли в нея умни и глупави, или престъпни и благородни, или беше само мерак за власт?

Заболяха ни пръстите да се сочим и да се тупаме по гърдите. Не знам как се стигна до това, но как ще излезем от тази бъркотия?

Да ви напомня всичко това за явлението женидба? Любов, обещания, желания... и често още след първия „мандат” – развод. Ама в политиката го няма съдът, който  да отреже кой прав, кой крив и да присъди всекиму  дължимото.

Увлечени в нашите научни и технологични успехи  не забелязахме, че нещо се обърна срещу нас. Ами сега?  А можеше ли да бъде по- добре, по-човешки? Може, аз силно вярвам в това, излезнахме от първата и втората световна война, ще се спасиме и от исламския фанатизъм.

 След нас възрастните с нашите постижения и грешки, идват младите, с какво ще ги посрещне новата 2016 година? Какво ще направим за тях, какво ще бъде нашето посляние?

Да е щастлива Коледа и Новата година за вас, млади хора, и за вашите деца. Вярвайте, те витаги ще бъдат, празниците винаги идват !

За българските музиканти

                                       Гена Димитрова, Турандот

Борис Христов

Българска народна опера

                              

Райна Кабаивансчка

                                                                

                     

Стефка Евстатиева

                             Веселена Кацарова                                                                            

                                       

Александра Пендачанска

                                         

Дейан Велчев

                                         

Александър Токаян

Кирил Манолов

Соня Йончева

Наши приятели  ни поканиха на камерен концерт по случай  чешкия националния празник. Единствените изпълнители бяха техният  световно известен цигулар Ярослав Сучейни и талантливият млад пианист Вацлав Маха.

Имаше малко посетители – около 120 души и това ни даде възможност да седнем съвсем близо до изпълнителите. Сучейни не само свиреше замайвйщо, но и неговият Страдивариус звучеше страхото. Има защо, той е експерт-оценител на цигулки в Европа.

 Напразно се опитвах да проследя движението на пръстите му, те летяха над струните като сенки и как сътвориха тези великолепни звуци не знам. Репертоарът му беше специално подбран, за да покаже неговата висока класа. След няколко бисови изпълнения, най-накрая  го оставихме да напусне сцената.

Отказахме вечерята, не пуснахме и никаква музика на път към къщи.  В ушите ни отзвучаваше това, което чухме. Бяхме изцяло поети от преживяното и не само ние.

 Започнах този материал много боязливо, защото класическата музиката не е моята територия, а моята радост. За мене тя въплощава всичко: прохладата на морската вода, песните на птиците в гората, повея на планинския брез, ромона на поточето, грохота на гръмотевиците и сърдитото море. Всяко друго изкуство ти внушава какво да мислиш. Музиката е свободата да си представяш и да преживяваш. Затова я  обичам, от години имаме абонаменти за концерти в Бенаройа Хол - Сиатълската  концертна зала и в Оперната зала – МакКао Хол. Радваме се на богатия им репертоар и многото добри местни и поканени от цял свят изпълнители. Обикновено билетите за тях  са нашите коледни подаръци.

Разбира  се, че обичам и забавната музика, но за мене тя е приятен фон, когато върша нещо, при разговори и естествено танци. Тя е средство за общуване с хората, а също и връщане към приятни моменти от живота ни.

След като уточних моите параметри, да кажа че причината  да пиша този пост е радостта и гордостта от концерта на нашите чешки домакини. Тя ме накара да се замисля колко много блестящи български музикални изпълнители имаме ние. А ние, къде сме? Да сте чували оперни певци или други музикални изпълнители на класическа музика да се представят пред българското Общество из САЩ? Може, но  за Сиатъл незнам.

 Едно нещо така и не разбирам, защо българите в чужбина популяризират само народната и забавната ни музика? На каквото и наше честване в чужбина да отидеш се говори за хора и ръченици, а толкова малко се споменава за високата класа и талант на изпълнителите на оперна, симфонична и камерна музика?

С тези мисли в главата се заех да „надникна какво се е писало и се пише” за българските  изпълнители на класическа музика.

Ще започна с една справка от Енциклопедиа Британика за българската музика от 19- ти век насам, защото както се знае преди това сме били само едно кърваво петно в турската империя. Изреждат се  първата генерация известни наши композитери - Панчо Владигеров, Владимир Пипков, Панчо Владигеров, Марин Големинов и други техни съвременици.

Изглежда, че Енциклопедия Британика не ни „обичала”, защото всичко, което казва за нашите музиканти, чак до 60-те години е неприемливо за мене. Композиторите ни от първите години стигнали своята зрялост първо под про-нациския режим и после под комунистически контрол......Музиката на съвремените композитори се радвала на по-добра оценка, но имала  някои социалист-реалист баналности......

Британика казва, че нашите изпълнители на класическо пеене от края на 19-ти век били приети предимно в Източна Европа и не в Западна, защото техните гласове звучели носово и по-твърдо...... Хъм , не се чудя, много пъти чух  в Европа и Америка да наричат Борис Христов  руснак.

Свършвам с отрицателните страници за българското  музикално изкуство с убеждението,че те са останали далече от нас и с удоволствие се обръщам към блестящите успехи на българите, постигнати за краткия период от 1890 г до наши дни. Разбира се, ние нямаме музикалното минало на Европа. Според мене това още повече показва бързото  израстване на талантите ни, които пеят по всички сцени на света.

Ние сме пропуснали епохата на Бах, Бетовен, Моцарт, Вагнер и плеадата композитори, изпълнили музикалния живот на Европа, защото цели 5 века   българите са водили борба за оцеляване.

За нас е гордост, че само за 137 г от момента, когато произвола на мохамеданските  ятагани е  спрян, имената  на плеадата български изпълнители се вписва в най-високите музикални форуми.

Не е ли смайващо, че само след 12 години от освобождението ни от турско робство, първата оперна компания започва своята история (1890 г) като част от Метрополитанската оперна компания. Пътят не е гладък, през 20-те и 30-те години се изгражда професионалното ниво на хора и изпълнителите. Талантът и всеотдайността на основателите на Българската опера за 35 години довеждат до това, с което нашете съвреминници могат да се гордеят: Борис Христов, Елена Николай, Николай Гяуров, Николай Гюзелев, Александрина Милчева, Катя Попова, Асен Селимски, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска и много други изпълнители на световно ниво.

През следващите 35 години плеядата на българските певци и инструменталисти нараства прогресивно. Това са музиканти, за които оперните сцени на цял свят са отворили врати, Миланската скала, Парижката Гранд Опера, Метрополитен Опера, Ковънт Гардън и в много други претенциозни форуми. Имената на Александра Пендачанска, Стефка Егвстатиева,  Мариана Паунова, Александра Пендачанска, Веселина Кацарова, Стефка Евстатиева, Михайл Светлев и др. Шестват по света: Европа, Австралия и Северна и Южна Америка.  

 Не е за вярване, но по официални данни на Wikipediа (wows.ucis.ptt.edu/opera) културното богатство на България е представено от оперни певци, които са постигнали международно признание. Номерирах списъка, вярвате ли 116 оперни певци, зад всеки от които седи световно признание!

А какво да кажем за цигулари и диригенти като Веселин Русев, Ясент Тодоров, за виртуозът Васко Абаджиев, Мила и  Стойка Миланови, Владо Тилев, Минчо Минчев, Васко Василев, Ясен Тодоров, Елмира Дърварова, Константин Стоянов, Александър Попов и много други, чиито имена са свързани със световните синфонични оркестири. 

Спесъкът нарастна много, затова се ограничих само с изброените.  Защо да не се похвалим, че Стилиан Иванов е втори диригент на Сиатълската Филхарминия, че Игнатов дирижира Сиатълския симфоничен оркестър?

Аз не очаквам някое толкова голямо светило да си купи билет, за да ни попее  и посвири в Сиатъл, освен ако това се организира от по-високо ниво.

 Чешките музиканти бяха поканени на официална визита в САЩ и те свириха в Ню Йорк, Лос Анжелес, Сиатъл и може би другаде за своите сънародници.

Това прави нацията – духовните връзки, гордостта да кажеш, че българският само 6-7 милионен народ е родил 100-200 изключителни музикални таланти, пред които светът се покланя.

Струва ми с, че ако има с какво много да се гордеем, това са българските музиканти и художници.

Сага

                                                                    

Идва лошото време в Сиатъл и с него сагата за слънчеви дни. Затварям очи и се пренасям някъде на юг. Тази пролет изборът ни спира на ваканцията  в Акапулко, Мексико 

За мене това място винаги е било сред желаните кътчета на Земята. Знаех  че там е красиво, но хубостта му надмина всички мексикански курорти.   Само природата може да извае  такива пейзажи.

 И този път съдбата не ни изневери, нашата единствена гледка от прозорците е към морето, плажът и градината с многото басеени и растителност пред хотела. Вие, разбира се, не очаквате от възрастни хора като нас да хукнат на танци из ресторантите и клуба на курортното селище, или из града. Сега ни забавлават повече обиколките из интересни места в околността.

Нямам търпение да споделя какво ни предложи нашият гид. Като начало, той ни качи на най-високия хълм над залива, за да занемеем от възхищение.

 Пред нас се откри сребристо-синята морска шир на залива,  оградена от зеленият пръстен на околните хълмове. По склоновете на много от тях са пръснати  белите силуети на малки и големи курортни комплекси. Тишина и спокойствие цари над всичко. Дълго не откъсваме очи, опитваме се да обхванем  огромното пространсто и да го съхраним за винаги.  Всеки звук може да пропъди усещането за величието на Природата. Сякаш измина цяла вечност, докато отместим погледи от залива.

След като се нагледахме на морето, обърнахме очи назад, за да видим нещо изключително. Върху най-издадената част на върха на хълма се издига 42  м високият  бял кръст на Всевишния храм на мира, най- високият в Латинска Америка. Железобетонната конструкция на кръста се вижда от целия залив и може да издържи напора на вятър със скорост над 200 км\ ч.

Историята на този храм е странна. Построен  е от богатият испански  бизнесмен Карлос Троует. Възхищението към Акапулко и финансовите му възможности  му позволяват да  инвестира големи суми в хотелиерския бизнес, с което стимулира развитието на града. Неговите 5 сина също участват в семейния бизнес. За съжаление двамата най-големи умират при самолетна катастрофа в планините край Мексико Сити. Това става повод  за издигане на храма, като възпоменание за тях и като място където всичи посетители, независимо от вярата си могат да се молят. Сигурна съм, че толкова близо до Бога, от такова вълшебно място молбите им ще бъдат чути от Всевишният.

За съжаление двамата родители не доживяват завършването на храма през 1971 г.  Така пепелта на 4-мата доброжелатели на Акапулко остава за винаги в урните на Всевишния храм на  мира, заедно тази на  мното други знатни личности на Акапулко.

Проектът на  бялата сграда чудесно хармонира с мястото, на което се издига. Стените и таванът са бели. Вътре, малко черни мебели  и няколко скулптури контрастират на стените. През  прозорците от черен метал и жълт оникс, в храма влиза мека жълта светлина. Наоколо цари спокойствие и мир.

Впечатляваща е скулптурата „ Братство „ в двора. Две  изящно изваяни дясни ръце се дососват деликатно, в израз на приятелство и мир. Наоколо са вълни от южна растителност, кактуси, цъфнали храсти и дървета. Великолепно кътче, с мъка го оставихме. Изглежда природата и  хората са намерили на това място най-добрия начин да  почетат с добри мисли погребаните в урните.

 Аз като любител на топлите страни горещо благодаря на смелите испански и португалски  пътешественици, които са открили за нас новите земи. Не е било лесно, но познанията, смелостта и издръжливостта са победили морските бури и неизвестността на широката водна шир. Възнаграждението е било да видиш в далечината  с уморени, невярващи очи, една тънка тъмна линиика, която постепенно заема очертание на бряг. Да зърнеш на небето разветите крила на птица, прелетяла до кораба от брега. Едва ли моряшкото сърце е познавало по-голям празник в тези години.



                                                                          



                                                                    

Откриването на Акапулко се приписва на двама мореплаватели – Хернан Кортез в 1523г, или на Сантиаго Гевара три години по-късно. Който и да е, те си разделят славата.

Благодарение на тях през 16-то столетие испанските  кораби са спирали 50 години в пристанището на Акапулко, за отдих и попълване на провизиите на път към Ориента. Градът растял и богатеел. Скъпите стоки от Европа и ценните природни продукти на Източните страни привлекли пиратските „визити”. Издигнатата в тези години крепост San Diego Fort  е претърпяла  много битки и едно земетресение, докато се превърне  в музей  ­- Museo Historico de Acapulco.

Дали някога в душите на моряците, изтощени от дългите презокеански пътешествия е оставало поне малко местенце за очарователните гледки на залива?   Колко ли са обичали своята земя първите заселници – племената Оаксака, Теотихуакан. А по-късно 11 в. легендарните ацтеки, които са се опитвали да я запазят само за себе си? Колко жертви е взело тяхното родолюбие?

Кой е имал право да нарече тези земи „наши”? Времето е решавало, всичко се е променяло по някакви „неведоми”  пътища. Сега това великолепие принадлежи на над 100-те милиона жители, избрали да живеят в Мексико, на всички местни племена и преселници, дошли от цял свят.

А какво се случва в наши години? Наследниците на гордите ацтеки и смелите  испански мореплаватели  няколко столетия по-късно, след като имат своя независима държава,  Мексико,  вече не искат  да живеят в нея. Залагат живота си за друга кауза, да избягат от нея. Преселват се в САЩ и вече наброяват няколко милиона. А техните пра-прадеди умирали  набодени на колове, за да опазят мексиканските земи...

Ама че парадокси  на тази земя! От общо 330 мил. американци  около 14%  вече са мексиканци. Освен това в САЩ всяка година идват още около 1 мил. мигранти от всякъде. Европийският съюз може да не се притеснява , мигрантите от Близкия Изток стигнаха ли тази цифра?

 Някои от мексиканците идват в САЩ с добри чуства и амбиции, други със скрити дроги.  Арабите прииждат в Европа, търсеики спасение, но може би, тук- там се крие и оръжие.....Ама че се наредихме!

 Малкото някога градче Акапулко с 50 000 жители  сега наброява  шест милиона  и всички се занимават с туризъм. Половината строят другата половина се грижи за курортистите.

Градът е разделен на Северна стара и модерна Южна част. Незнам какво ми харесва, малките спретнати мексикански къщички, богатските вили и апартаменти на курортистите от Мексико Сити, които преди няколко години са били около 28 000 или огромните модерни хотели.



                                                                          

В центъра е площадът Цокало ( както в столицата), където по традиция са базарите. След  много визити в Мексико почти нищо ново не срещнах. В края на площада е това, което заслужава внимение - катедралата Nuestra Sengnora de la Soledad от 1930 г. Сградата е построена за складове и по-късно адаптирана за катедрала, в комбинация  от Арт Деко и Мориш елементи.  Малко неочаквано е да видя, че куполът на храма и двете кули са във византииски стил. Много ми хареса, цялата е в бяло и ярко синьо. Малки и големи звезди допълват свежестта на интериора. Стенописи и няколко скулпури на свети хора красят стените.

По традиция посещаваме няколко музея и галерии, които ни връщат в легендарните години на заселване и растеж на  мексикански селища. Има толкова много малки и големи предмети на изкуството от злато, сребро, мед, дърво  и какво ли не. Изобилието от декоративен текстил е огромно, цветовете грабват с разнообразие и сила.

Вулканите са били така любезни да обогатят Мексико с много оникс (застинала лава), който се използва за бижута, традиционните маски и статуитки. Струва си да донесем  нещо от тях в къщи и да се радваме, винаги когато минем наоколо.

На един от хълмовете Las Brisas са богатските хубави къщи, където морският бриз не спира.  За съжаление имат един дефект, далече са от плажовете и транспортът до там е затруднен. Ще им дойде времето и тогава ще струват още повече. Гледките от тук са великолепни. Заливът с плажовете и хълмовете над тях,  новите туристически комплекси, всичко се вижда  като на длан. Трявба само да се построят асансьори, които да свалят  жителите -  любители на морето до бетонни площадки, изградени за плажове. И това ще дойде. Не напразно още 1920 г принцът на Уелс, който по-късно става Крал Едуард  7, препоръчва Акапулко на англичаните, като един от най-хубавите курорти.

                                 

Няма нужда да споменавам за  всичките забавления, които предлагат 15-те плажа в залива на Акапулко, още толкова в Пуерто Маркез Плая  и на открития океан. Курортните агенции са ги районирали и нарекли златни и диамантни зони. Естествено, това диктува качеството  на сградите и цените им.

 Нещо ново за мене е подводничарство, обогатено с малко огън. В района, около острова Рукета, е царството на подводния спорт. Пещерите, потъналите кораби и рибите са истинска мека за тях. Тук, под водата е статуята Virgin de Guadalupe, която от близко се грижи за смелите подводничари.
 Нова за мене е играта с огъня – огнени кръгове. Върху водата се излива малко запалителна течност в кръгове и любителите на силни удоволствия трябва да минат безопасно през тях при изплуване. Огън, вода и плувци, кой е по силен?

Американските студенти харесват този кът заради  плажовете, ресторантите и много други удоволствия. Има още нещо, ограничението на алкохолни напитки за млади хора е до 18, а не 21 години както в САЩ . През 1990 г са се изсипали 100 хл души. Каква пролетна ваканция се е преживяло! Понякога  полицията се намесва, но не се притеснявайте, това се случва и на плажовете в Дайтона Биич, в Саут бич и другаде из САЩ. Не знам защо американските студенти обичат толкова "активни"  пролетни ваканции, но нахлуват като орди из курортните градове. За тях това е нещо като ритуал.

Акапулко е мястото, където от ноември до  април гостите могат да се забавляват. Могат да вечерят в някой ресторант, да си потанцуват до полунощ в някой бар и след това да отидат на плажа с още подкрепления, за да посрещнат изгрева. Досещате се кои могат да плащат , нали? Мексико отдавна вече не е ефтино място.

                                                                      
                                                              



От всички изложби най-много ме плени къщата, в която две години е живял Диего Ривера, като гост на приятелката си от дете. Сградата не е изложбена зала. Имахме късмет, че собственичката беше там. Тя явно ни хареса и ни разведе в предната сграда, ателие и зала пълна с картини. Вън бялата ограда е декорирана  с мозайките  на два много приветливи змея, пред които се снимахме. Целият таван на терасата  също е една много богата мозайка, толкова деликатно изваяна, че я помислих за картина в началото. В Залата е отделено място на богата колекция от дървени маски. Те са част от колекцията на Ривера, а останалите 400

скоро ще заемат мястото си в по-ширака изложбена зала в столицата.

Впечатляваща картина покрива целия таван на залата. С форми и цветове Ривера изразява виждането си за разделението на хората по цвят и политически виждания. Всичките картини на художника имат силно социялно въздействие, това имахме възможността да видим и по-късно в Мексико Сити, където за 25 години той е създал стотици огромни и неповторими творби (мураиш) в много обществени сгради.



                                                                      
  



Изкуших се да добавя няколко думи за едно типично преживяване на смелите плувци във всички морски страни. В  мексиканските курортни селища то е едно от най- интересните  морски представиления.  Видяхме го в Порто Вайарта и Мазатлан .Смели  силни плувци ни показват на какво са способни, като се хвърлят от високи морски скали в развълнуваната морска бездна.  За някой от тях това не минава безнаказано Не е лесно, затова е необходима благословия на закрилницата-майка, чиито параклис е на скалата.

За пет века над небето на Акапулко са минали урагани, трещяли са земетресения и нападения на пирати. Сега картинате се променя,  лордовете на опиатите се бият с войската на Мексико. Историята на града се обогатява с хубави и тъмни страници, но над всичко се издига величието на красивата природа и вярата на хората от Акапулко в бъдещето, за което те се трудят ежедневно и с много любов.

 

   

          

            

Спасете хубостта на Сиатъл

                                                               





Обичам да вървя от дете. Ако имам време, винаги  предпочитам да отида някъде пеша. Разбира се, това трудно можеше да ми се случи в Сиатъл преди година-две, но напоследък имам повече възможности. Хората казват „Изработих си го„. Да след 24 г учене и 54 г работа, аз и много като мене си изработват правото на лично време.

Хъм, сега в „личното си време„ аз не се спирам. Не знам какво правя, все бързам  за нещо, но време за обиколки из града отделям.

Колкото повече вървя, толкова повече сърцето ми се свива. Това ли е нашият град? Къде са тихите чисти квартали, които ограждат Центъра? Къде са спретнатите къщи, потънали в зеленина и цветя? Какви са тези кранове и супер-камиони, които трещят наоколо?  Какво е настъпило, преселението но американците ли? Къде ще ги помести този град?

Явно темата се насочи към жилищното строителство в Сиатъл и аз се замислям, дали само  тук се случват тези тъжни неща? Разбира се не. Едни и същи механизми действат навсякъде. Хората прииждат в големите градове за повече шансове в живота, за по-широки интелектуални и материални изгоди и за повече свобода на действията. Някои хора са готови духовно и материално, други цял живот не могат и не желаят да приобщят, но идват.
От този момент започват  противоречията, които се свеждат до много проста загатка. Дали тези преселници, които се лишават от всичко изградено от тях  на старото място знаят какво ги чака в новото селище? Преценили ли са какво се иска от тях,  представят ли си изпитанията, които ги дебнат отвсякъде?

Да се преселиш в голям град не значи да облечеш новите си дрехи и да изкараш деня в „центъра” из магазините. А после може и да посетиш някой ресторант.Това очакват много преселници. Трябва да ги разочаровам. За всичко си има кодове и който не ги открие и спазва, плаща високата цена.  Аз няма да обсъждам как се намира работа  знам,  големият град е пълен с възможности и неудачи.

От две-три години ме занимава нещо друго. Строителството на нови жилищни сгради в Сиатъл. Те са тъкмо за хората, които прииждат. Какво ще получат  те, за  своите парити, обаче?

Много местни собственици роптаят от решениението на Общините за уплътняване на жилищните терени, където комуникациите са отдавна изградени. Естествено, това ще им донесе повечехпечалби и данъци,  но може ли да се направи с вкус и мярка?

                                 

 Като отговор на табелите по улиците, които рекламират „достъпните жилища” се появиха други, на възмутените граждани, които съветват собствениците на малки къщи да не ги продават на предприемачи. Това изобщо не помата. Лавината върви.

Толкова ми „накипя”, че взех фотоапарата, тръгнах и какво? Всички тихи до скоро крартали, които обграждат Центъра са подложени на жестока разрушителна дейност. Хубавите едно-двуетажни къщи, приютявали 1-2 семейства се заместват от по-големи, в които ще живеят 4 до няколко стотин семейства.

Не знам какво бих избрала. Как бих живяла в тези странни хибриди между къщи и съндъци, притиснати на 4-5 м разстояние една от друга. Напомнят ми контейнерите на пристанището по цвят и форма, складирани един до друг или един върху друг. Липсват само дупки за прозорци.... Гаражът, дневната и спалните са едни над други. Ами ако съм по-разсеяна, трябва да тичам нагоре-надолу по сто пъти, да не говорим как се носи багаж по тесните стръмни стълби. А какво  мислите се вижда от прозорците, които често приличат на амбразури?  Ако искаш, можеш да надничаш  в спалнята и хола на съседа. Няма нужда да четеш книги и гледаш телевизия. Всичко идва на”кадро” и има избор в 3 посоки...

Забравете модерните масивни мебели, за тях няма място. Подложете се на някоя диета, за да се побирате в мебели, походящи за тези жилищата, които  може да си позволите с вашите пари. Сега те се наричат „достъпни жилища”.

Има и друга възможност, ако чуството ви за колективизъм е още по-голямо, може да се приютите в някой блок за 100 до 200 семейства. Тогава нестихващите шумове и звуци ще ви насочват към денонощната активност на „съкафезниците”, с всичките биологични, хигиенни и ....други звуци. Не забравяите, че гостите ви може би ще се нуждаят от GPS, за да намерят вратата на вашия апартаменент.

Едно е успокоително, ако ви стигат парите да сте на лицева страна на тези големи блокове, които често обхващат цял квартал, тогава светлината ще навлиза във вашето жилище през хубави голми прозореци. В средата на подобна структура, над магазините, може да има приятна градинка, но това се добавя към цената, разбира се.

Аз поживях в такъв апартамент един месец. Над нас живееше много тежък човек и често вечер очаквах да се укроти, за да заспя. Като и помислех за дървените къщи на Северна Америка, често очаквах да видя тежкият му крак да се подаде от тавана, или от банята да рукнат потоци вода.

Има още нещо, което ме кара да взема една голяма четка и да пребоядисам подред половината нови строежи. Представяте ли си град с около 260 облачни дни вхгодината  да се изпълни с черни, сиви, мръсно-бежови, тъмно-сини и зелени къщи - малки и огромни? Може ли архитектите да не помислят кои цветове си подхождат? Струва ми се, че ако те нямат вкус, поне в техните учебници има нещо, което да ги поучи.

В Сиатъл хората реагират на всичко - гражданска отговорност, къде е отрязън малък терен от някоя градина, коя стара къща с историческо значение ще се закрие от нещо, каква е оградата на някой мост и пр.

Кой ще вдигне глас да защити хубостта на нашия Сиатъл, многоуважаени Сиатълци? Не ви ли вълнува това?

Слъчев ден в Балард, Сиатъл

                                                                    

Къде е слънцето?                         

                                                                                                                                                                               

Слънце има, но все пак тези сгради приличат на контейнерите в пристанището на града. Сами ги сравнете. 

Дъжд на пристанището в Сиатъл