Монреал е щастлив град Част втора

                                                                                                                                                                             

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                              

    

                                                                                              

          
Защо не посетим Музея на изкуството в Монреал, докато спре дъждът? Хубава идея, отиваме.
            Мисля си, дали историческите музеи, или тези на изкуството говорят повече за един град и държава? Сега предпочитам втората възможност, защото ще получа естетическо удоволствие и знания за живота на населението. Малко необичайно е за мене, че експонати на изящно и приложно изкуство са смесени в обща зала, заедно със съвременни, ретро мебели и технически предмети. Това малко ни обърка, но не ни лиши от удоволствието да се радваме на хубави произведения. В няколко други зали видяхме модерна живопис и скулптури от всякакъв жанър... прекалено модерно за мене. И при най-голямо желание да бъда в крак със съвремито, отминах доста неща. Реших все пак да покажа малко съвремие, но без коментар, с едно изключение - голямата фигура, направена от части на Лего. След като купихме за 8-9 години поне четиристотин кутии, сега виждам приложението им. Само че, не знам кой би се заел.

                                                    э                                                                                    
                                                                                                                                             

            След това, което видяхме в катедралите и в Музея на изкуството нямаме сили за повече галерии и изложби. Добра възможност предлага Подземният град, който е под площад Вии Мари и заема площ около 1400 кв.м. До там се стига от няколко спирки на метрото. Той представлява грамаден търговски комплекс с улици, площади с магазини, ресторанти, кафенета и много забавления. Тук е приветливо, сухо и светло с  контролирана температура, влажност и замърсявяне на въздуха.  Такова е бъдещето и спасението на всички жители от богатите градове по света, които имат труден климат. Има ги в Аржентна, Япония, Чили, Германия, Китай и др. Аз изброих десет в справката на Гугъл. Най-големият е в Торонто.

                                                                                           

          Ако трябва да давам дефиниция за космополитно селище, примерът е на лице – Подземният град. Всякакви лица, всякакви дрехи, говор и всякаква храна. Струва ми се, че това което обединява хората е общият стремеж за изграждане на тяхния нов живот, обичта към Монреал, дисциплината и добрите обноски. Поне това видяхме ние в кварталите, които посетихме. Подземният град и метрото носят името на френския Нетвърк  RES-O. 
   

                                                                                              

         Въпреки подробните карти, които са навсякъде, в голямата подземна  площ лесно можеш да се заблудиш. Но, ако само малко се поколебаеш,  загледаш по карти и надписи, към тебе се приближава униформен служител, за да те заведе където искаш. Учудени останахме, когато един от тях стигна до определен ъгъл и каза, че няма право да продължи, защото неговият район е до тук. Естествено, той ни даде упътвания и ни каза къде да намерим колегата му, в случай на нужда. Ние можехме спокойно да се ориентираме сами, но как да не се порадваш на такова внимание.

                Още един жест на любезност ни покори. Имахме среща с нашите приятели Нинка и Вава на касата на една от спирките на метрото, но се оказа, че не сме уточнили посоката. Какво ще кажете за контрольорката на входа на метрото, ако споделя, че тя се зае да бди заедно с нас, от коя страна ще се появи младата двойка. За по-сигурно ни пусна в забраненото пространство между касите на двете посоки. Как да не се поласкае човек. Дали това не идва от всеизвестната френска галантност?

               Видяхме многократно, че голямото струпване на хора е лесна плячка за престъпния свят, затова съм сигурна, че тези, които идват да ни ориентират в метрото са същите, които зорко бдят за поведението на посетителите и още по-сигурна съм в наличието на многобройни видеокамери и защитни съоръжения. Затова част от огромните разходи по подземния град и част от стойността на билетите за метрото, са субсидирани от общината.

           Когато времето е хубаво в душата ти се борят две желания -  да посетиш изложби, музеи и всякакви къщи, или да се рееш из града, за който си прочел много и искаш да го видиш реално.

       Текат последните часове от нашето пребиваване в Монреал и искаме да оползотворим всяка минута. Пазаруването изобщо не ни вълнува. Повече ни привлича вътрешното оформление и архитектурата на  подземния пазар. Конкуренцията между магазините и ресторантите е голяма, но има и добра страна за продавачите тук, ние сме „вечно тяхни” в това затворено пространство, което прелива от стоки. Дрехи от последната дума на модата се конкурират с индиански и азиатски  одежди. С един замах и една торба пари можеш да обзаведеш и най-претенциозния дом или офис. Тези 1400 кв. м. търговска площ трябва да се запълнят с нещо, нали?

         Време е за обяд, но пред кой щанд да спреш? Те са повече от тридесет само в централната част и предлагат изобилие на храни от всяка националност? Дали пикантната скара, или балансираната тайванска кухня, ами рибите и арабските кебапи? Има  мекици, палачинки и истински гевреци, каквито съм яла в моето детство. Има всичко, по много.

         Избрахме си най-после. Ядем, а очите ни блуждаят наоколо, да видим какво са си купили другите. Човещина, най-трудно се избира, когато изборът е голям. Така паркира мъжът ми,  когато  има много места на  паркинга, той обикаля, чуди се и накрая се връща на първия избор, ако мястото вече не заето.

                Готови сме за последната част на нашия  тур – градът от птичи полед. Скоростният асансьор ни изведе от подземния град до най-високата точка на небостъргача, където е терасата за наблюдение. Добре, че времето се променя толкова бързо. За наш късмет на терасата на188 м височина, ни посрещна слънцето на Монреал. Много бързо обиколихме в кръг, за да не изпуснем момента. Чак тогава пристъпихме към нашето любимо забавление, да намерим кой от познатите ни обекти къде е и ... разбира се - снимките. Понеже сме на високо се сещам за забраната на градската управа да се строят по-високи сгради от хълма Мон Реал. Гледам нашия Сиатъл и се чудя, къде отидоха разумните градски забрани на нашите градостроители? Дано Монреал опазва по-амбициозно характера на хубавите стари кварталии дано кметъвете престанат да ги "уплътняват".

              По брой на небостъргачи, Монреал е трети в Северна Америка, след Ню Йорк и Торонто, над черирдесет от тях са по-високи от 100 м.

                От кулата за наблюдение пред очите ни се откри безкрайната гледка на град с милион и половина население. Какво хубаво място са избрали прадедите – там където се срещат реките Свети Лаврентий и Отава. Не само те, по време на Втората световна война Монреал става официална резиденция на Люксембургското кралско семейство. Това е да си крал, даже на такава малка държава – можеш да си избереш всяко красиво, сигурно и престижно седалище, нали?

               От кулата виждаме колко много неща има още за посещение, но уви не този път. Ще има ли друг, съмнявам се. От високо успяхме да открием внушителния Олимпийски кмплекс с наклонената кула от 175 м, Операта, Общината и много други стари красиви обществени сгради, които съзидателните жители от минали столетия са оставили за нас.

            Става все по-трудно  да се спаси характерът на стария Монреал. Неизбежните, многобройни небостъргачи, които вече наричаме просто кули, упорито напират. Къде отива просторът и живописният бряг на река Сент Лаврентий със сребърните си води?                            .       
                В основата на триглавия озеленен хълм, който е дал името на града (Мон Реал), са хубавите  богати къщи. Това е кварталът на  престижните жители. Даже и училищата са елитни. Тук ни доведоха Вава и Нинка, нашите млади приятели, в които ходихме на гости. Пожелавам им да се заселят тук, те са млади и имат две хубави умни момченца, които заслужават да учат в такива училища.

                                                                       

                                                       

              На върха на хълма се издига Кръстът, металната конструкция се вижда от всякъде. Той е една от атракциите на града. Вечер се осветява в различна светлина, според събитията. Когато умира Папа Пол втори, осветлението било лилаво. Ние стигнахме до средата на хълма и по липса на време се задоволихме с това. 
             Всъщност на нас ни хареса възможността да бъдем с младите и да научим от тях как  живеят в този град, кое е хубаво за тях и кое не удобряват. Те са щастливи тук. По лицата им се чете задоволството да ни покажат тяхния град. Те вече са у дома си, миналото е далече, защото младите хора са адаптивни и много по-лесно свикват с хубавото. За децата няма какво и да кажа, те растат като всички канадчета. Ще споменават София само като тяхно родно място, но ще казват „ Ние в Монреал правим това така.....”, защото и те са част  от голямата верига заселници, тръгнала към Северна Америка още през 16-ти век и създала Канада.

  Уви, всичко има край, на довиждане се прегърнахме с нашите приятели  с надежда да се видим пак в Сиатъл.

Монреал е един от най-щастливите градове

                  

       

                                                                           

                                           

  Монреал, „Градът на Мери” носи името на триглавия хълм, разположен на остров в голямата канадска река Сент Лаврентий. Живописната местност е привлекла всякакви заселници, има Китайски град, Малка Италия,  Малка Португалия и сигурно още много неофициални „Малки Държави” на хора от други националности, които са щастливи да живеят тук. Обяснимо - чист град, ниски наеми, добър публичен транспорт, добра образователна система, как да не се заселиш.

      Пътеводителят на Lonely Planet  класира Монреал в групата на десетте световни градове, където се живее най-добре. Списанията Monroe Magazine и  City of Design (UNESCO)  го наричат „Културна столица на Канада”. Да не пропусна също, че 2010-та година Монреал е класиран в групата на 50-те екологично най-чисти градове в света.

     За да оцениш един град, трябва да поживееш там. Аз какво да кажа, като бях там за малко? При повечето наши пътувания всичко ми харесва, защото това търся - хубавото. Все пак ще подкрепя задоволството си  от посещението в Монреал  с изказване на други американски туристи, които обиколили 47 щата и си избрали да живеят в този град. И аз все си избирам, но внимавам да е на по-топличко.

       Някои хора твърдят, че в Монреал нямало много интересни неща за туристи и че всичко било в Квебек. Да много, но не всичко. Вярвате ли, че в град с   четери вековна история, който е четери пъти по-голям от Квебек има по-малко интересни неща? Има толкова много за гледане и разказване, че се чудя кое да споделя, кое да отмина.

     Първите два века от историята на заселницте е подчинена на френския католицизъм. В резултат на това 65% са католици. Като се добавят и храмовете, построени от населението с други религии се стига до изказването на Марк Твен „ За първи път бях в град, където не можеш да хвърлиш тухла  без да счупиш прозорец на черква”. 

                                  

                                                                             

       Историята на първата Нотр Дам де Монреал  отразява трагедията на „дървените градове”в тази епоха.

Представете си живота на хора, които са били под постоянната угроза да видят къщата си в пламъци. Не вярвате? Ето картината - в Монреал през 1765-68г изгарят около двеста къщи и други обществени сгради, между които и съществуващият храм Нотр Дам. Това означава по-голямата част на града. Две десетилетия по-късно друг пожар унищожава няколко квартала. Не е чудно, че през 1721 г градът получил кралска заповед от Франция да се строи с камък, но явно не са я спазвали.

  

   Великолепната нова Нотр Дам де Монреал се издига, когато тази територия вече е английска колония и бавно, но сигурно характерът на града се променя. Спорът между англо- и франкофилите кой е по-добър и заслужава да оглави живота в този град вече наклонил към британксата корона.

Аз не съдя, аз търся кое заслужава да остане за поколенията. Монреал има много, всеки е дал своето. За мене и двете велики европейски държави са допринесли много.

      Внушителната каменна катедрала, третата сграда след пожарите е твърде голяма за пространството пред нея. Това не дава възможност да хванеш цялата магия на готическия  храм, построен в респектиращ средновековен стил. 

                                                                                      

Нямаше хора, когато влезнахме вътре и изведнаж се почуствахме съвсем безпомощни. Богатството ни завладя с  мащаби, форми и цветове. Толкова красива дърворезба, позлата и живопис може да се види само в няколко катедрали в света. Великолепните витражи на прозорците са от 20-ти век, а звездите по синьото небе на тавана са от 24-ри карата злато. Всичко е създадено от канадски художници и майстори на дърворезба. Даже и органът е конструиран от канадец, който  станал  прочут в цялата държава. След реставрацията са инсталирани общо 7000 тръби. Сега органът е сред десетте най-добри в света.

                      

        Амвонът  е в средата на катедралата и всички богомолци могат да чуят добре притчите. Той е толкова богато декориран, че аз сигурно бих се разсейвала, ако трябва  дълго да слушам речите на свещенника.

    Не смея да говоря за статуи и картини, всички са толкова завладяващи, че загледани в това богатство, пропуснахме да мерим времето на престоя си. Когато стана 6 ч ни поканиха да си излезнем.

      Друго, което също ме впечатли дълбоко е Л’Оратоар Сен Жозеф дю Монтреал.

     Нашият автобус спря на широк площад в основата на зелен хълм. Внушителната  статуя на Сент Жозеф -  патронът на катедралата, сякаш от респект се издига на значително разстояние от храма (Oratory). Изправихме се пред хълм, в който се вписват основите на сградата с обща височина  150 м. Същинската структута е висока 60 м. Белите коринтски колони се изправят над вратите и още повече засилват впечатлението за величие.  

   

     По размери този храм е на второ място след Свети Петър, Ватикана.  Залата за богомолци има 2,200 стола, но може да поеме 10,000 правостоящи...За сравнение казвам, че нашата голяма концертна зала поема 2,500 слушатели. Годишно тук идват над  два милиона богомолци. Не обичам да кича постовете си с цифри, но как да представя мащабите на тази базилика?

         В най-долното ниво  на базиликата е гробницата на брат Андре, статуите на Света Мария и криптата на Сент Жозеф. В останалите етажи има места за отдих, храна, зали за конференции и магазини.  Петият етаж е отреден за музея на Сент Андре. Много често, такива големи религиозни обекти са подготвени да задържат богомолците по-дълго време.

                                                                                           

      Какво да кажа за вътрешната декорация, след като само подовете са от кварцит и мед? Цялото пространство на катедралата се осветява от 10,000 лампии, а централният полюлей - от 3,500. А стъклата на вратите? Толкова феерични и необичайни. За първи път виждам "модърн арт" стъклопис в катедрала. Жалко, че снимките не могат да покажат изяществото им.

      Органът на катедралата е рожба на известен европейски специалист. Размерите му са внушителни (най-високата тръба е висока 18 м).

     

                                                                                                

                                                             

      Моята обич към стъклописи е задоволена. Десетте високи прозореца са покрити с богати фрески. Те са поръчани в Париж и всичките описват историята на Канада и Конгрегацията.  Просторът, светлината, статуите и картините са толкова завладяващи, че ние тримата се разпръснахме  в различни посоки и доста време и техника ни трябваше, за да се намерим. Представете си ефекта на това вълшебно място, в което влезнахме доста мокри от изобилния канадски дъж и пропуснахме са си свалим мокрите палтата.

 Впечатляващо и малко тъжно, като си помислися, че в 19-ти век българите макар и в Европа бавно се отърсвали от робството. За двеста години от основаването на Монреал, френските и англииските емигранти са създали почти всичко, на което се възхищаваме сега. Не са ли отишли те голи и боси там, не са ли имали битки по между си и с индианците, не са ли преживяли разрушителни пожари? Как те са могли, а на някои нации все нещо им пречи?

          Интересна е историята на тази оратория. Тя започва в средата на 19-ти век с едно момченце на бедно многодетно семейство, което след много перипетии се свързва с религиозната Конгрегация на Светия Кръст и приема името на съпруга на дева Мария - брат Андре. На тридесет годишна възраст брат Андре става лечител и хиляди болни започват да идват в храма,  научили за неговите чудодейни способности. С помощта на дарители и приятели той построил малка базилика.

    Това било началото. Голямата пет етажна катедрала, пред която се изправихме сега е третата подред. Зад централната сграда има цял комплекс с обслужващи  постройки и олимпийски стадион. Нямам съмнение, че не само даренията от два милиона годишно поддържат огромния размах на Сент Андре Оратори.

      До дълбока старост Father Andre всеотдайно помагал на хората и това, което те давали отивало за храма. Когато умира, Папа Бенедикт ХVl го провъзгласява за светец.

Следва втора част.

Двете лица на Квебек

  Всички имаме две лица, веселото което разкрива нашите прелести и тъжното, което ни прави безпомощни. И градовете са така. Когато слънцето се скрие зад облаците над Квебек, той се облива в сълзи и колкото повече плаче по-големи локви и потоци заливат улиците. Защо да се сърдим на лошото време, щом то е предвестник на хубавото, трябва само да го изтърпим. То, хубавото идва да сгрее душите ни и да ги изпълни с оптимизъм.  Доброто слънце пресушава измитите улици,  капките по листата на храстите и дърветата заблестяват, а прозорците на къщите отразяват прозрачното синьо небе с кулите по покривите и зелените куполи на катедралите.

Сутринта ни събуди с ромона на дъжда ( пак ли?) и с колебанието как и от къде да започнем  нашата програма. Решихме се на скромна обиколка около нашия хотел. Постепенно се увлекохме и като погледнахме картата на града установихме, че сме вече  на булевард Гранд Але. Голямото в него е Парламентът, богатските къщи и Музеят за изящно изкуство. Справочниците казват,че ако случайно пропуснем велечествената сграда на Парламента ще познаем квартала по скъпите спортни коли пред къщите. За разлика от нас в този сезон те са приютени в хубави гаражи и си седят на сухо.

Гледката тук ни връна с десетилетия назад в историята на Квебек, когато времето на битките за утвърждаване вече е отминало.  Настъпило е летоброенето  на бизнесмените и на банкерите.

Не мога да кажа, че нашата обиколка е от най-приятните, но ние „преглътнахме хапа”. В цялата борба с чанта, чадър и мокро палто съм прехвърлила фотоапарата  на позиция „рибешко око”. Докато разбера по-голяма част от къщите излезнаха много развеселени, сякаш са изпили няколко чашки за загряване. Това ми хареса, на колко души ще хрумне да разнообразят читателите?

Музеят на изкуствата също влезе във веселата група. Парламентът имаше късмет, защото дъждът спря и аз можах да видя какво съм снимала.

Разбира се, ние не случайно сме тук в този сезон, искаме да видим надпреварата на хората с природата. Искаме да се убедим, че най-подходящата растителност през есента са жълтите, оранжевите и червените кленове, които простират клони между къщите и се противопоставят на сивото небе.     

   Останалата част на  деня отделихме  на туристическия автобус, с които обиколихме  за няколко часа всички  интересни обекти на града. Опитните екскурзоводи са на ясно, че не сме дошли да съзерцаваме съвременен Квебек, въпреки  големите успехи на жителите му.

Видяхме всички красиви катедрали и други представителни места  на чиито гръб са легнали повече 2-3  века история. Ние сме в град-музей. Всичко хубаво, което е построено през тези векове е непокътнато и ни очаква.

                                                       
Остана ни време за градските крепостни стени с четерите врати и Цитаделата. Тя е над самия бряг на реката, на възвишението Диамантената глава и от стените ѝ се открива 360°прекрасна гледка. От към сушата се издига Шато Фронтенак, разположен в края на Тераса Дюферeн. Хотелът и гарата са построени  в стил „замък” от Канадската западна железопътна компания. Целта била да се стимулира туризмът и икономическото развитие в града.

 Нито едно оръдие не гръмнало от крепостните стени , построени 17-ти век, за защита на града, тъй като враговете не достигнали до нея. Мисля, че сега тя допринася много повече за престижа на града, отклолкото е могла преди векове. Цитаделата и градските стени са единствените толкова внушителни и цялостно запазени на Източния бряг на Америка, поради което са включени в листата на ЮНЕСКО.

Крепостта е извстна с още 2 големи събития - Първата  квебекска конференция между Рузвелт (САЩ), Чърчил (Англия), Уилиам Макензи Кинг (Канада) и Т.В. Сунг (Китай), през 1943 г. и втората - една година по-късно, в която са участвали само Чърчил и Рузвелт. Голяма част от решенията за края на  Втората световна войната са взети на тези две срещи.

В изложбата на Цитаделата видяхме запечатани много моменти от европейскте войни, където са участвали бойци от Канада. Това е една толкова използвана тематика, че е достатъчно само  да ви дам две снимки, без коментар и да ви напомня, че войните не са засягали само Европа.

Името на града е свързано с местоположението му. На индианското наречие  „Кебек” означава най-тясното място на  реката. Макар, че са го показали на заселнеците, местните племена са имали доста „смесени чуства„ към тях. Те се опитвали да защитят земите си, но историческите събития имат само една посока – напред. Тъкмо по тази причина многократните сблъсъци на французи и англичани по тези места завършили с „ подялба” на правата, така че построените  защитни съоражения  не били нападнати повече.

 Не бях виждала толкова много стари оръдия в един град. Всички са чинно подредени около стените на крепостта и по ръба на високия градски бряг, готови да стрелят. Ама, стреляли ли са всичките? Едно стреля и до сега, това в центъра на Цитаделата. Всеки ден в 12 ч напомня за славата на Квебек. Дали всички жители го чуват, не. Ние туристите се впечатляваме от такива факти.

Слава Богу, няма по-приемливо приложение за оръдията освен да се облегнеш на някое за снимка. Кога ли ще дойде това време да правим снимки, облегнати на ядрени глави, ракети и всичко, което създаваме, за да се унищожим?

Нашият тур из Цитаделата включи многото обслужващи сгради и интересната изложба за историята на града. Тук могат да се видят снимки за героичното заселване на френските емигранти, битките им с индианците и англичаните. През 1759г британците са успяли да надделеят в битките и да вземат надмощие в управлението на Квебек.

Сега градът е на двете националности. Около 60% от населението говори  френски и мечтае за независим Квебек. Останалите са англофили. Някой от тях смятат, че който иска да говори с тях, ще трябва да научи английски.  Ако сте чужденец като мене и ако не следите  медиите няма да разберете, че в Квебек живеят две нации, които се търпят от благоразумие.....

Преди пет  десетилетия и аз говорех френски, след това се наложи да премина на португалски и сега се броя за англииски говоряща.  Виждате ли накъде вървят нещата - тенденция да  се разбираме с помощта на един език, който трябва да знаем. А някои имат това удобство, че са го научили от бебета. Ако сега един източен владетел успее да наложи амбициите си....моят руски все още е много добър.

      Терасата Дюферен е била мястото, където градският елит и гостите на хотела са правели сутрешни разходки, за да покажат разкоша на тоалетите си. На фона на небето се открояват и до сега черните силуети на градските лампи и оградата от ковано желязо. Двете беседки предлагат уют и защита от времето. Континенталният климат на Квебек изненадва с крайности във всеки сезон.  






Сигурна съм, че не сте видяли гара, която прилича на замък, тя е тържествената врата на столица Квебек в канадския щат със същото име. За онази епоха железопътната връзка е била решаваща, затова ѝ е отредена толкова впечатляваща сграда. Тя и сега е последната точка на главната железопътна линия - Виндзор Коридор, която пресича източна Канада. Както много други побратими, сега гарата е в средата на града и всички могат да ѝ се радват.

             От многото катедрали, покрай които минахме две са особено впечатляващи. Нотр Дам де Квебек ме плени най-много. Тя е доминирала с размерите си, когато градът е бил няколко хиляди. Първият основен камък е поставен  1608 г. За 360 г катедралата е била в постоянен процес на подновявяне, реконструиране и добавки. Без да бъде претрупана отвън и вътре, тя пленява с хармония на форми и цветове. Може би, ако бях католичка щях да обсъждам всичко от друг аспект, но сега аз виждам само изкуството. Великолепният централен олтар с позлатения балдахин, олтарите на Светата фамилия с кандилницата, подарък от краля на Франция Луи 14, чудесните статуи, фрески и стъклописите.

                    Струва ми се че атрибутите, които пленяват и респектират вярващите са великолепните сгради, картините, скулптурите и вълшебните звуци на органа, освен обещанията за закрила и щастие. Не знам дали богомолците разделят изкуството от доктрините на католическата религия? Едва ли.

  Какво си представяте като дойде Бъдни вечер, Коледа и Великден освен блюдата? Аз си спомням нашата черква, в която мама ме водеше четери пъти в годината. Припомням си  кандилниците с тамян, топлия глас на свещенника, хармоничните звуци на черковния хор и мама, която се кръстеше... Сега тези неща са отминала епоха.

Реших да посетя черквата Св. Парашкева в София тази пролет, за да видя дали спомените ми отговарят на действителността. Не, обаянието не идва само от стените, то е комплекс от цветове, форми светлина и музика, хармонично съчетани, за да очароват богомолците.

Не по-малко интересна е голямата катедрала Сен Роша в едноименния квартал, която датира от 1829 г. Първата, построена осем години по-рано рухнала поради несъбилните си основи. Новата, построена в романски-готически стил респектира. Въпреки историческото,  значение на Сен Роша аз предпочитам  лекотата и блясъка на Нотр Дам де Квебек.

Нотр-Дам-де-Виктоарс се намира в Долния град на малък площад, близко до брега на реката. Не съм виждала катедрала по-достойна за мореплаватели от тази. Белите искрящи стени и таванът ни насочват към необичайната за черкви декорация. От горе се спускат два напълно реални макета на платноходи. Естествено, това е било и остава най-голямата светиня на френските заселници -  техните кораби. С тях  са преплували океана. В тях са преживяли  месеци  на мъки и несгоди, докато пред очите им се появи блянуваният бряг.
 Това е най-старият храм на източния бряг на континента. Сега и той, както половината катедрали по света се ремонтира от вън. Нищо ново, когато и да отида в Кьолн, виждам голямото скеле да покрива част от стените на катедралата. Сигурно е на колела и обикаля непрекъснато. Катедралата на победите в Долен Квебек  е толкова малка, че един скромен кран стига върха ѝ.

               Останахме изненадани от идеятя да се използват  божите храмове за други цели, когато не могат повече да се издържат финансово. Едва ли има по-красива библиотека. Няма по-голямо уважение за книгите от това, да ги подредят покрай снежно белите стени, на една катедрала, поддържана в перфектна форма. Не вярвам да сте видяли олтар и стъклописи по прозорците на библиотека?  И това доживях, две важни институции да си подадат ръка за хубавото на хората.

Остана ни достатъчно време, за да се върнем към действителността, затова  се качихме пак на нивото на Стария град. Наша обичайна практика е, когато посетим някой град, да намерим най-високата точка, за да видим кое къде е. Няма защо да изреждам на колко кули вече сме били. От височината на Квебекската кула, която завършва с въртящ се ресторант  пред нас се откри  гледката на цялата равнина.

 Небето се проясни за малко, за да ни покаже смайващата гледка. През огромните прозорци на ресторанта "запечатваме" в съзнанието си целия съвременен Квебек с всичкия блясък на слънчевата есен. Далече на хоризонта все още се открояват катедралите и хотел Фронтенак, за да не забравим, че всичко е започнало от там.

Когато преживявам  нещо хубаво, внаги търся в съзнанието си подходящ музикалин съпровод. Този път избрах  Четерите сезона на Вивалди, защото тази музика отразява многообразието на цялата година, както  тази гледка от високото събира легендарното минало на Квебек с просперитета на настоящето