Монреал е един от най-щастливите градове

                  

       

                                                                           

                                           

  Монреал, „Градът на Мери” носи името на триглавия хълм, разположен на остров в голямата канадска река Сент Лаврентий. Живописната местност е привлекла всякакви заселници, има Китайски град, Малка Италия,  Малка Португалия и сигурно още много неофициални „Малки Държави” на хора от други националности, които са щастливи да живеят тук. Обяснимо - чист град, ниски наеми, добър публичен транспорт, добра образователна система, как да не се заселиш.

      Пътеводителят на Lonely Planet  класира Монреал в групата на десетте световни градове, където се живее най-добре. Списанията Monroe Magazine и  City of Design (UNESCO)  го наричат „Културна столица на Канада”. Да не пропусна също, че 2010-та година Монреал е класиран в групата на 50-те екологично най-чисти градове в света.

     За да оцениш един град, трябва да поживееш там. Аз какво да кажа, като бях там за малко? При повечето наши пътувания всичко ми харесва, защото това търся - хубавото. Все пак ще подкрепя задоволството си  от посещението в Монреал  с изказване на други американски туристи, които обиколили 47 щата и си избрали да живеят в този град. И аз все си избирам, но внимавам да е на по-топличко.

       Някои хора твърдят, че в Монреал нямало много интересни неща за туристи и че всичко било в Квебек. Да много, но не всичко. Вярвате ли, че в град с   четери вековна история, който е четери пъти по-голям от Квебек има по-малко интересни неща? Има толкова много за гледане и разказване, че се чудя кое да споделя, кое да отмина.

     Първите два века от историята на заселницте е подчинена на френския католицизъм. В резултат на това 65% са католици. Като се добавят и храмовете, построени от населението с други религии се стига до изказването на Марк Твен „ За първи път бях в град, където не можеш да хвърлиш тухла  без да счупиш прозорец на черква”. 

                                  

                                                                             

       Историята на първата Нотр Дам де Монреал  отразява трагедията на „дървените градове”в тази епоха.

Представете си живота на хора, които са били под постоянната угроза да видят къщата си в пламъци. Не вярвате? Ето картината - в Монреал през 1765-68г изгарят около двеста къщи и други обществени сгради, между които и съществуващият храм Нотр Дам. Това означава по-голямата част на града. Две десетилетия по-късно друг пожар унищожава няколко квартала. Не е чудно, че през 1721 г градът получил кралска заповед от Франция да се строи с камък, но явно не са я спазвали.

  

   Великолепната нова Нотр Дам де Монреал се издига, когато тази територия вече е английска колония и бавно, но сигурно характерът на града се променя. Спорът между англо- и франкофилите кой е по-добър и заслужава да оглави живота в този град вече наклонил към британксата корона.

Аз не съдя, аз търся кое заслужава да остане за поколенията. Монреал има много, всеки е дал своето. За мене и двете велики европейски държави са допринесли много.

      Внушителната каменна катедрала, третата сграда след пожарите е твърде голяма за пространството пред нея. Това не дава възможност да хванеш цялата магия на готическия  храм, построен в респектиращ средновековен стил. 

                                                                                      

Нямаше хора, когато влезнахме вътре и изведнаж се почуствахме съвсем безпомощни. Богатството ни завладя с  мащаби, форми и цветове. Толкова красива дърворезба, позлата и живопис може да се види само в няколко катедрали в света. Великолепните витражи на прозорците са от 20-ти век, а звездите по синьото небе на тавана са от 24-ри карата злато. Всичко е създадено от канадски художници и майстори на дърворезба. Даже и органът е конструиран от канадец, който  станал  прочут в цялата държава. След реставрацията са инсталирани общо 7000 тръби. Сега органът е сред десетте най-добри в света.

                      

        Амвонът  е в средата на катедралата и всички богомолци могат да чуят добре притчите. Той е толкова богато декориран, че аз сигурно бих се разсейвала, ако трябва  дълго да слушам речите на свещенника.

    Не смея да говоря за статуи и картини, всички са толкова завладяващи, че загледани в това богатство, пропуснахме да мерим времето на престоя си. Когато стана 6 ч ни поканиха да си излезнем.

      Друго, което също ме впечатли дълбоко е Л’Оратоар Сен Жозеф дю Монтреал.

     Нашият автобус спря на широк площад в основата на зелен хълм. Внушителната  статуя на Сент Жозеф -  патронът на катедралата, сякаш от респект се издига на значително разстояние от храма (Oratory). Изправихме се пред хълм, в който се вписват основите на сградата с обща височина  150 м. Същинската структута е висока 60 м. Белите коринтски колони се изправят над вратите и още повече засилват впечатлението за величие.  

   

     По размери този храм е на второ място след Свети Петър, Ватикана.  Залата за богомолци има 2,200 стола, но може да поеме 10,000 правостоящи...За сравнение казвам, че нашата голяма концертна зала поема 2,500 слушатели. Годишно тук идват над  два милиона богомолци. Не обичам да кича постовете си с цифри, но как да представя мащабите на тази базилика?

         В най-долното ниво  на базиликата е гробницата на брат Андре, статуите на Света Мария и криптата на Сент Жозеф. В останалите етажи има места за отдих, храна, зали за конференции и магазини.  Петият етаж е отреден за музея на Сент Андре. Много често, такива големи религиозни обекти са подготвени да задържат богомолците по-дълго време.

                                                                                           

      Какво да кажа за вътрешната декорация, след като само подовете са от кварцит и мед? Цялото пространство на катедралата се осветява от 10,000 лампии, а централният полюлей - от 3,500. А стъклата на вратите? Толкова феерични и необичайни. За първи път виждам "модърн арт" стъклопис в катедрала. Жалко, че снимките не могат да покажат изяществото им.

      Органът на катедралата е рожба на известен европейски специалист. Размерите му са внушителни (най-високата тръба е висока 18 м).

     

                                                                                                

                                                             

      Моята обич към стъклописи е задоволена. Десетте високи прозореца са покрити с богати фрески. Те са поръчани в Париж и всичките описват историята на Канада и Конгрегацията.  Просторът, светлината, статуите и картините са толкова завладяващи, че ние тримата се разпръснахме  в различни посоки и доста време и техника ни трябваше, за да се намерим. Представете си ефекта на това вълшебно място, в което влезнахме доста мокри от изобилния канадски дъж и пропуснахме са си свалим мокрите палтата.

 Впечатляващо и малко тъжно, като си помислися, че в 19-ти век българите макар и в Европа бавно се отърсвали от робството. За двеста години от основаването на Монреал, френските и англииските емигранти са създали почти всичко, на което се възхищаваме сега. Не са ли отишли те голи и боси там, не са ли имали битки по между си и с индианците, не са ли преживяли разрушителни пожари? Как те са могли, а на някои нации все нещо им пречи?

          Интересна е историята на тази оратория. Тя започва в средата на 19-ти век с едно момченце на бедно многодетно семейство, което след много перипетии се свързва с религиозната Конгрегация на Светия Кръст и приема името на съпруга на дева Мария - брат Андре. На тридесет годишна възраст брат Андре става лечител и хиляди болни започват да идват в храма,  научили за неговите чудодейни способности. С помощта на дарители и приятели той построил малка базилика.

    Това било началото. Голямата пет етажна катедрала, пред която се изправихме сега е третата подред. Зад централната сграда има цял комплекс с обслужващи  постройки и олимпийски стадион. Нямам съмнение, че не само даренията от два милиона годишно поддържат огромния размах на Сент Андре Оратори.

      До дълбока старост Father Andre всеотдайно помагал на хората и това, което те давали отивало за храма. Когато умира, Папа Бенедикт ХVl го провъзгласява за светец.

Следва втора част.