Монреал е щастлив град Част втора

                                                                                                                                                                             

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                              

    

                                                                                              

          
Защо не посетим Музея на изкуството в Монреал, докато спре дъждът? Хубава идея, отиваме.
            Мисля си, дали историческите музеи, или тези на изкуството говорят повече за един град и държава? Сега предпочитам втората възможност, защото ще получа естетическо удоволствие и знания за живота на населението. Малко необичайно е за мене, че експонати на изящно и приложно изкуство са смесени в обща зала, заедно със съвременни, ретро мебели и технически предмети. Това малко ни обърка, но не ни лиши от удоволствието да се радваме на хубави произведения. В няколко други зали видяхме модерна живопис и скулптури от всякакъв жанър... прекалено модерно за мене. И при най-голямо желание да бъда в крак със съвремито, отминах доста неща. Реших все пак да покажа малко съвремие, но без коментар, с едно изключение - голямата фигура, направена от части на Лего. След като купихме за 8-9 години поне четиристотин кутии, сега виждам приложението им. Само че, не знам кой би се заел.

                                                    э                                                                                    
                                                                                                                                             

            След това, което видяхме в катедралите и в Музея на изкуството нямаме сили за повече галерии и изложби. Добра възможност предлага Подземният град, който е под площад Вии Мари и заема площ около 1400 кв.м. До там се стига от няколко спирки на метрото. Той представлява грамаден търговски комплекс с улици, площади с магазини, ресторанти, кафенета и много забавления. Тук е приветливо, сухо и светло с  контролирана температура, влажност и замърсявяне на въздуха.  Такова е бъдещето и спасението на всички жители от богатите градове по света, които имат труден климат. Има ги в Аржентна, Япония, Чили, Германия, Китай и др. Аз изброих десет в справката на Гугъл. Най-големият е в Торонто.

                                                                                           

          Ако трябва да давам дефиниция за космополитно селище, примерът е на лице – Подземният град. Всякакви лица, всякакви дрехи, говор и всякаква храна. Струва ми се, че това което обединява хората е общият стремеж за изграждане на тяхния нов живот, обичта към Монреал, дисциплината и добрите обноски. Поне това видяхме ние в кварталите, които посетихме. Подземният град и метрото носят името на френския Нетвърк  RES-O. 
   

                                                                                              

         Въпреки подробните карти, които са навсякъде, в голямата подземна  площ лесно можеш да се заблудиш. Но, ако само малко се поколебаеш,  загледаш по карти и надписи, към тебе се приближава униформен служител, за да те заведе където искаш. Учудени останахме, когато един от тях стигна до определен ъгъл и каза, че няма право да продължи, защото неговият район е до тук. Естествено, той ни даде упътвания и ни каза къде да намерим колегата му, в случай на нужда. Ние можехме спокойно да се ориентираме сами, но как да не се порадваш на такова внимание.

                Още един жест на любезност ни покори. Имахме среща с нашите приятели Нинка и Вава на касата на една от спирките на метрото, но се оказа, че не сме уточнили посоката. Какво ще кажете за контрольорката на входа на метрото, ако споделя, че тя се зае да бди заедно с нас, от коя страна ще се появи младата двойка. За по-сигурно ни пусна в забраненото пространство между касите на двете посоки. Как да не се поласкае човек. Дали това не идва от всеизвестната френска галантност?

               Видяхме многократно, че голямото струпване на хора е лесна плячка за престъпния свят, затова съм сигурна, че тези, които идват да ни ориентират в метрото са същите, които зорко бдят за поведението на посетителите и още по-сигурна съм в наличието на многобройни видеокамери и защитни съоръжения. Затова част от огромните разходи по подземния град и част от стойността на билетите за метрото, са субсидирани от общината.

           Когато времето е хубаво в душата ти се борят две желания -  да посетиш изложби, музеи и всякакви къщи, или да се рееш из града, за който си прочел много и искаш да го видиш реално.

       Текат последните часове от нашето пребиваване в Монреал и искаме да оползотворим всяка минута. Пазаруването изобщо не ни вълнува. Повече ни привлича вътрешното оформление и архитектурата на  подземния пазар. Конкуренцията между магазините и ресторантите е голяма, но има и добра страна за продавачите тук, ние сме „вечно тяхни” в това затворено пространство, което прелива от стоки. Дрехи от последната дума на модата се конкурират с индиански и азиатски  одежди. С един замах и една торба пари можеш да обзаведеш и най-претенциозния дом или офис. Тези 1400 кв. м. търговска площ трябва да се запълнят с нещо, нали?

         Време е за обяд, но пред кой щанд да спреш? Те са повече от тридесет само в централната част и предлагат изобилие на храни от всяка националност? Дали пикантната скара, или балансираната тайванска кухня, ами рибите и арабските кебапи? Има  мекици, палачинки и истински гевреци, каквито съм яла в моето детство. Има всичко, по много.

         Избрахме си най-после. Ядем, а очите ни блуждаят наоколо, да видим какво са си купили другите. Човещина, най-трудно се избира, когато изборът е голям. Така паркира мъжът ми,  когато  има много места на  паркинга, той обикаля, чуди се и накрая се връща на първия избор, ако мястото вече не заето.

                Готови сме за последната част на нашия  тур – градът от птичи полед. Скоростният асансьор ни изведе от подземния град до най-високата точка на небостъргача, където е терасата за наблюдение. Добре, че времето се променя толкова бързо. За наш късмет на терасата на188 м височина, ни посрещна слънцето на Монреал. Много бързо обиколихме в кръг, за да не изпуснем момента. Чак тогава пристъпихме към нашето любимо забавление, да намерим кой от познатите ни обекти къде е и ... разбира се - снимките. Понеже сме на високо се сещам за забраната на градската управа да се строят по-високи сгради от хълма Мон Реал. Гледам нашия Сиатъл и се чудя, къде отидоха разумните градски забрани на нашите градостроители? Дано Монреал опазва по-амбициозно характера на хубавите стари кварталии дано кметъвете престанат да ги "уплътняват".

              По брой на небостъргачи, Монреал е трети в Северна Америка, след Ню Йорк и Торонто, над черирдесет от тях са по-високи от 100 м.

                От кулата за наблюдение пред очите ни се откри безкрайната гледка на град с милион и половина население. Какво хубаво място са избрали прадедите – там където се срещат реките Свети Лаврентий и Отава. Не само те, по време на Втората световна война Монреал става официална резиденция на Люксембургското кралско семейство. Това е да си крал, даже на такава малка държава – можеш да си избереш всяко красиво, сигурно и престижно седалище, нали?

               От кулата виждаме колко много неща има още за посещение, но уви не този път. Ще има ли друг, съмнявам се. От високо успяхме да открием внушителния Олимпийски кмплекс с наклонената кула от 175 м, Операта, Общината и много други стари красиви обществени сгради, които съзидателните жители от минали столетия са оставили за нас.

            Става все по-трудно  да се спаси характерът на стария Монреал. Неизбежните, многобройни небостъргачи, които вече наричаме просто кули, упорито напират. Къде отива просторът и живописният бряг на река Сент Лаврентий със сребърните си води?                            .       
                В основата на триглавия озеленен хълм, който е дал името на града (Мон Реал), са хубавите  богати къщи. Това е кварталът на  престижните жители. Даже и училищата са елитни. Тук ни доведоха Вава и Нинка, нашите млади приятели, в които ходихме на гости. Пожелавам им да се заселят тук, те са млади и имат две хубави умни момченца, които заслужават да учат в такива училища.

                                                                       

                                                       

              На върха на хълма се издига Кръстът, металната конструкция се вижда от всякъде. Той е една от атракциите на града. Вечер се осветява в различна светлина, според събитията. Когато умира Папа Пол втори, осветлението било лилаво. Ние стигнахме до средата на хълма и по липса на време се задоволихме с това. 
             Всъщност на нас ни хареса възможността да бъдем с младите и да научим от тях как  живеят в този град, кое е хубаво за тях и кое не удобряват. Те са щастливи тук. По лицата им се чете задоволството да ни покажат тяхния град. Те вече са у дома си, миналото е далече, защото младите хора са адаптивни и много по-лесно свикват с хубавото. За децата няма какво и да кажа, те растат като всички канадчета. Ще споменават София само като тяхно родно място, но ще казват „ Ние в Монреал правим това така.....”, защото и те са част  от голямата верига заселници, тръгнала към Северна Америка още през 16-ти век и създала Канада.

  Уви, всичко има край, на довиждане се прегърнахме с нашите приятели  с надежда да се видим пак в Сиатъл.