Двете лица на Квебек

  Всички имаме две лица, веселото което разкрива нашите прелести и тъжното, което ни прави безпомощни. И градовете са така. Когато слънцето се скрие зад облаците над Квебек, той се облива в сълзи и колкото повече плаче по-големи локви и потоци заливат улиците. Защо да се сърдим на лошото време, щом то е предвестник на хубавото, трябва само да го изтърпим. То, хубавото идва да сгрее душите ни и да ги изпълни с оптимизъм.  Доброто слънце пресушава измитите улици,  капките по листата на храстите и дърветата заблестяват, а прозорците на къщите отразяват прозрачното синьо небе с кулите по покривите и зелените куполи на катедралите.

Сутринта ни събуди с ромона на дъжда ( пак ли?) и с колебанието как и от къде да започнем  нашата програма. Решихме се на скромна обиколка около нашия хотел. Постепенно се увлекохме и като погледнахме картата на града установихме, че сме вече  на булевард Гранд Але. Голямото в него е Парламентът, богатските къщи и Музеят за изящно изкуство. Справочниците казват,че ако случайно пропуснем велечествената сграда на Парламента ще познаем квартала по скъпите спортни коли пред къщите. За разлика от нас в този сезон те са приютени в хубави гаражи и си седят на сухо.

Гледката тук ни връна с десетилетия назад в историята на Квебек, когато времето на битките за утвърждаване вече е отминало.  Настъпило е летоброенето  на бизнесмените и на банкерите.

Не мога да кажа, че нашата обиколка е от най-приятните, но ние „преглътнахме хапа”. В цялата борба с чанта, чадър и мокро палто съм прехвърлила фотоапарата  на позиция „рибешко око”. Докато разбера по-голяма част от къщите излезнаха много развеселени, сякаш са изпили няколко чашки за загряване. Това ми хареса, на колко души ще хрумне да разнообразят читателите?

Музеят на изкуствата също влезе във веселата група. Парламентът имаше късмет, защото дъждът спря и аз можах да видя какво съм снимала.

Разбира се, ние не случайно сме тук в този сезон, искаме да видим надпреварата на хората с природата. Искаме да се убедим, че най-подходящата растителност през есента са жълтите, оранжевите и червените кленове, които простират клони между къщите и се противопоставят на сивото небе.     

   Останалата част на  деня отделихме  на туристическия автобус, с които обиколихме  за няколко часа всички  интересни обекти на града. Опитните екскурзоводи са на ясно, че не сме дошли да съзерцаваме съвременен Квебек, въпреки  големите успехи на жителите му.

Видяхме всички красиви катедрали и други представителни места  на чиито гръб са легнали повече 2-3  века история. Ние сме в град-музей. Всичко хубаво, което е построено през тези векове е непокътнато и ни очаква.

                                                       
Остана ни време за градските крепостни стени с четерите врати и Цитаделата. Тя е над самия бряг на реката, на възвишението Диамантената глава и от стените ѝ се открива 360°прекрасна гледка. От към сушата се издига Шато Фронтенак, разположен в края на Тераса Дюферeн. Хотелът и гарата са построени  в стил „замък” от Канадската западна железопътна компания. Целта била да се стимулира туризмът и икономическото развитие в града.

 Нито едно оръдие не гръмнало от крепостните стени , построени 17-ти век, за защита на града, тъй като враговете не достигнали до нея. Мисля, че сега тя допринася много повече за престижа на града, отклолкото е могла преди векове. Цитаделата и градските стени са единствените толкова внушителни и цялостно запазени на Източния бряг на Америка, поради което са включени в листата на ЮНЕСКО.

Крепостта е извстна с още 2 големи събития - Първата  квебекска конференция между Рузвелт (САЩ), Чърчил (Англия), Уилиам Макензи Кинг (Канада) и Т.В. Сунг (Китай), през 1943 г. и втората - една година по-късно, в която са участвали само Чърчил и Рузвелт. Голяма част от решенията за края на  Втората световна войната са взети на тези две срещи.

В изложбата на Цитаделата видяхме запечатани много моменти от европейскте войни, където са участвали бойци от Канада. Това е една толкова използвана тематика, че е достатъчно само  да ви дам две снимки, без коментар и да ви напомня, че войните не са засягали само Европа.

Името на града е свързано с местоположението му. На индианското наречие  „Кебек” означава най-тясното място на  реката. Макар, че са го показали на заселнеците, местните племена са имали доста „смесени чуства„ към тях. Те се опитвали да защитят земите си, но историческите събития имат само една посока – напред. Тъкмо по тази причина многократните сблъсъци на французи и англичани по тези места завършили с „ подялба” на правата, така че построените  защитни съоражения  не били нападнати повече.

 Не бях виждала толкова много стари оръдия в един град. Всички са чинно подредени около стените на крепостта и по ръба на високия градски бряг, готови да стрелят. Ама, стреляли ли са всичките? Едно стреля и до сега, това в центъра на Цитаделата. Всеки ден в 12 ч напомня за славата на Квебек. Дали всички жители го чуват, не. Ние туристите се впечатляваме от такива факти.

Слава Богу, няма по-приемливо приложение за оръдията освен да се облегнеш на някое за снимка. Кога ли ще дойде това време да правим снимки, облегнати на ядрени глави, ракети и всичко, което създаваме, за да се унищожим?

Нашият тур из Цитаделата включи многото обслужващи сгради и интересната изложба за историята на града. Тук могат да се видят снимки за героичното заселване на френските емигранти, битките им с индианците и англичаните. През 1759г британците са успяли да надделеят в битките и да вземат надмощие в управлението на Квебек.

Сега градът е на двете националности. Около 60% от населението говори  френски и мечтае за независим Квебек. Останалите са англофили. Някой от тях смятат, че който иска да говори с тях, ще трябва да научи английски.  Ако сте чужденец като мене и ако не следите  медиите няма да разберете, че в Квебек живеят две нации, които се търпят от благоразумие.....

Преди пет  десетилетия и аз говорех френски, след това се наложи да премина на португалски и сега се броя за англииски говоряща.  Виждате ли накъде вървят нещата - тенденция да  се разбираме с помощта на един език, който трябва да знаем. А някои имат това удобство, че са го научили от бебета. Ако сега един източен владетел успее да наложи амбициите си....моят руски все още е много добър.

      Терасата Дюферен е била мястото, където градският елит и гостите на хотела са правели сутрешни разходки, за да покажат разкоша на тоалетите си. На фона на небето се открояват и до сега черните силуети на градските лампи и оградата от ковано желязо. Двете беседки предлагат уют и защита от времето. Континенталният климат на Квебек изненадва с крайности във всеки сезон.  






Сигурна съм, че не сте видяли гара, която прилича на замък, тя е тържествената врата на столица Квебек в канадския щат със същото име. За онази епоха железопътната връзка е била решаваща, затова ѝ е отредена толкова впечатляваща сграда. Тя и сега е последната точка на главната железопътна линия - Виндзор Коридор, която пресича източна Канада. Както много други побратими, сега гарата е в средата на града и всички могат да ѝ се радват.

             От многото катедрали, покрай които минахме две са особено впечатляващи. Нотр Дам де Квебек ме плени най-много. Тя е доминирала с размерите си, когато градът е бил няколко хиляди. Първият основен камък е поставен  1608 г. За 360 г катедралата е била в постоянен процес на подновявяне, реконструиране и добавки. Без да бъде претрупана отвън и вътре, тя пленява с хармония на форми и цветове. Може би, ако бях католичка щях да обсъждам всичко от друг аспект, но сега аз виждам само изкуството. Великолепният централен олтар с позлатения балдахин, олтарите на Светата фамилия с кандилницата, подарък от краля на Франция Луи 14, чудесните статуи, фрески и стъклописите.

                    Струва ми се че атрибутите, които пленяват и респектират вярващите са великолепните сгради, картините, скулптурите и вълшебните звуци на органа, освен обещанията за закрила и щастие. Не знам дали богомолците разделят изкуството от доктрините на католическата религия? Едва ли.

  Какво си представяте като дойде Бъдни вечер, Коледа и Великден освен блюдата? Аз си спомням нашата черква, в която мама ме водеше четери пъти в годината. Припомням си  кандилниците с тамян, топлия глас на свещенника, хармоничните звуци на черковния хор и мама, която се кръстеше... Сега тези неща са отминала епоха.

Реших да посетя черквата Св. Парашкева в София тази пролет, за да видя дали спомените ми отговарят на действителността. Не, обаянието не идва само от стените, то е комплекс от цветове, форми светлина и музика, хармонично съчетани, за да очароват богомолците.

Не по-малко интересна е голямата катедрала Сен Роша в едноименния квартал, която датира от 1829 г. Първата, построена осем години по-рано рухнала поради несъбилните си основи. Новата, построена в романски-готически стил респектира. Въпреки историческото,  значение на Сен Роша аз предпочитам  лекотата и блясъка на Нотр Дам де Квебек.

Нотр-Дам-де-Виктоарс се намира в Долния град на малък площад, близко до брега на реката. Не съм виждала катедрала по-достойна за мореплаватели от тази. Белите искрящи стени и таванът ни насочват към необичайната за черкви декорация. От горе се спускат два напълно реални макета на платноходи. Естествено, това е било и остава най-голямата светиня на френските заселници -  техните кораби. С тях  са преплували океана. В тях са преживяли  месеци  на мъки и несгоди, докато пред очите им се появи блянуваният бряг.
 Това е най-старият храм на източния бряг на континента. Сега и той, както половината катедрали по света се ремонтира от вън. Нищо ново, когато и да отида в Кьолн, виждам голямото скеле да покрива част от стените на катедралата. Сигурно е на колела и обикаля непрекъснато. Катедралата на победите в Долен Квебек  е толкова малка, че един скромен кран стига върха ѝ.

               Останахме изненадани от идеятя да се използват  божите храмове за други цели, когато не могат повече да се издържат финансово. Едва ли има по-красива библиотека. Няма по-голямо уважение за книгите от това, да ги подредят покрай снежно белите стени, на една катедрала, поддържана в перфектна форма. Не вярвам да сте видяли олтар и стъклописи по прозорците на библиотека?  И това доживях, две важни институции да си подадат ръка за хубавото на хората.

Остана ни достатъчно време, за да се върнем към действителността, затова  се качихме пак на нивото на Стария град. Наша обичайна практика е, когато посетим някой град, да намерим най-високата точка, за да видим кое къде е. Няма защо да изреждам на колко кули вече сме били. От височината на Квебекската кула, която завършва с въртящ се ресторант  пред нас се откри  гледката на цялата равнина.

 Небето се проясни за малко, за да ни покаже смайващата гледка. През огромните прозорци на ресторанта "запечатваме" в съзнанието си целия съвременен Квебек с всичкия блясък на слънчевата есен. Далече на хоризонта все още се открояват катедралите и хотел Фронтенак, за да не забравим, че всичко е започнало от там.

Когато преживявам  нещо хубаво, внаги търся в съзнанието си подходящ музикалин съпровод. Този път избрах  Четерите сезона на Вивалди, защото тази музика отразява многообразието на цялата година, както  тази гледка от високото събира легендарното минало на Квебек с просперитета на настоящето

Малка нощна разходка из Квебек

                        

                         

              Аз нямам особен опит в нощните снимки. Филтри, стативи и тем подобни удобства са далече от мене, те са за професионали и хоратата, които са отдадени на това удоволствие. За мене е важно да хвана момента, светлината и какво иска да ми каже този обект. Приятно ми е да преживявям и споделям отново видяното.

        Този път обстановката  предложи неизползвани от  мене възможности - нощни снимки. Защо да не ви разнообразя с „неперфектни” образи? Някой хора се мъчат да ги направят такива, а моите си излизат така сами.

              В град като Квебек нощите са толкова интересни,че въпреки неприветливата вечер, не ни се прибира в хотела. О, колко много неща пленяват очите ми,  дано не завали, така искам да ги запечатам в съзнанието си и в апарата.    

          Вярвам , че ще ви бъде интересно преди да сте видяли как изглежда всичко денем, да се разходите из нощния Квебек. Обикаляме из центъра на стария град по Терас Дюферен, която се  издига високо над речния бряг. Зад нас е Шато Фронтенак, гордостта на Квебек. Как няма да са горди, те са граждани на един от най-старите градове в Америка, на най-дълго просъществувалата столица, на една от най-големите крепости на Източния американски бряг и при това напълно опазени. 

                В дълбочина се редят  призрачни форми на големи стари къщи и катедрали. Някой от тях са обвити в дифузно жълто и розово  осветление, за разлика от най-често използваните вечерни цветове – червено, синьо и зелено.

            Всичко, което виждам сега са силуети и цветове. Не искам повоче светлина, цялото очарование ще се загуби. Беседките, паметникът, красивите улични лампи сега само напомнят за легендарните времена на заселниците. Било е 1608 г, когато Самуел де Шамплен основава града. Появяват се постепенно  Цитаделата и крепостните стени. Единствените в Северна Америка, запазени и до сега и включени в листата на ЮНЕСКО.

Малко е тъмно наоколо и плъзгаво и неравно, но аз съм твърде заета, гледам нагоре за да преценя коя корона на катедрала и обществена сграда да снимам. Е, няки от многобройната ми  продукция може да се покажат.

         След като се сдобих с достатъчно нощни образи поехме по една търговска улица с множество малки магазини за сувенири и неизбежните кафенета и ресторанти. Едно ново явление за мене са уличните музиканти, които свирят на арфа, колко романтично!   И тук жителите са приготвили интересни моменти за снимане. Отново цветно стъкло, този път осветителни тела. Толкова ми харесват, как ли биха изглеждали в една лятна градина, препълнена с екзотична растителност, да речем във Флорида?

                                                                 

          Приближаваме нашия хотел, около който се издигат няколко катедрали. Достатъчни са осветените корони, другото ще запазя за дневни снимки, но има още няколко обекта, които искам да покажа.

             Крепостните стени и врати също могат да се подаряват. Кралица Виктория  ощастливила жителите с постройката на една от тях - Кент Гейт.   Основният камък бил поставен от дъщеря ѝ принцеса Луиз Маршониз де  Лорне лятото на 1879. Колко съжалявам, че нямаше достатъчно осветление да прочета коя врата снимам.

              Надявам се да преживеете и без това име, но за компенсация ще ви покажа нещи по съвременно – големия туристически кораб и нощния изглед на града с реката, с което нощната разходка приключи.

            Не е лошо да се подкрепиш с нещо вкусно и да се прибереш на сухо, топло и светло след една малка нощна разходка из Квебек. Какво да се прави и туризмът си има своите езуити – ние самите.

Есенна симфония

                                                              

                                                                                      

                 

                            Есенна симфония

Ако посетите канадския град Квебек през октомври в съзнанието ви ще отеква само една мисъл – хармония на цветове. Възможно ли е толкова пълно сливане на създаденото от човека и природата?

Тук, в Стария град времето не тече.  Сякаш летоброенето, започнало с първите заселници в началото на 17-ти век е спряло до каменните замъци, крепости с оръдия и красиви катедрали. Ние, очарованите туристи гледаме с невярващи очи, как на това място в континент Амирика се издига средновековен европейски град по-богат и запазен от събратята си във Франция и Англия.

Как преселниците са успяли  да вплетат в гоблена на заоблените хълмове по бреговете на пълноводната река Св. Лаврентий  многобройните бели островърхи  кули. Дали са мислили за огнения взрив на есенните кленове? От тогава четери столетия населението ревностно пази и обогатява пеизажа. Чудесно е това съчетание на бели къщи, сгушени плътно една до друга и оградени от огнения ореол на есенни листа.

Оглеждам наоколо и пред очите ми се редуват от хубави, по-хубави гледки. Нищо чудно, сега е октомври, месецът на красотата в североизточните щати на Америка и в щат Квебек, където е царството на кленовите гори. Те имат специални изисквания към климата и ако се случи да ги намерят правят „огнени” чудеса.

Милиони туристи посещават тези области на Америка и се връщат,  запечатали за цял живот спомени от есенната красота. Аз бях щастлива да посетя Ню Ингланд преди години и естесвено бях очарована от природата, но тук в Квебек всичко надмина моите очаквания.

Напуснахме Сиатъл в дъжд и кацнахме в Монреал отново в дъжд.  След като преспахме в хотел на летището, пак в дъжд, взехме автобус. Пътувахме 3-4 дъждовни часа до Квебек и с такси най-после се добрахме до нашия хотел.

 Две до четери етажни бели сгради са подредини като огърлици по павираните централни улици на стария град. На много места все още стоят крепостните стени, врати и кули. Плътно допряли каменни рамене, хотелите приемат гости от 200 години. Всички сгради наоколо са добре поддържани отвън и вътре.

Нетърпеливи да потвърдим това, което видяхме от автобуса, хвърлихме багажа, облекохме се топло и...непромокаемо, отворихме чадърите и поехме.

Правили ли сте снимки в дъжд? В едната ръка чанта и отворен чадър, а в другата фотоапарат. Всичко наоколо е мокро. Нашата грижа е да опазим донякъде обективите сухи и да не стъпваме в големите локви. Улиците са пълни с хора и това добавя още едно изпитание, да жонглираме с чадърите. Сега вече ви е ясно, защо моите снимки са толкова „артистични„.

Квебек е столица, която живее от туризъм и администриране на щата. Хотелиерът ми каза, че през лятото хората работят на 2-3 места и събират пари за преживаване. Зимата е дълга и сурова, но наоколо има ски-курорти и множество малки приятни заведения. Когато най-после тези като нас, с любопитните очи си отидат, местните жители живеят като  у дома си. За тяхно успокоение ние сме от последните, закъсняли птички. 

Не знам дали другите туристи проявявят интерес към съвремието на половинмилионния Квебек, но ние сме като маниаци рибари, ловим само един вид риба – интересува ни стария град.

Направихме първата дузина есенни снимки из центъра и най-после се прибрахме успокоени на сухо и топло.

На сутринта голям автобус ни понесе към водопада Монтморенси. Не е далече и се вижда още от шосето и реката. По-висок е с 30м от Ниагарския водопад, но заема далече по-малко пространство. Няма нужда да описвам мощните водни струи, които се изливат от 83 м височина Те са заобиколени от великолепн килим, извезан от всички есенни цветове на гората. Това прави още по-бели разлудените водни потоци. Над целия водопад се е проточил висящ мост.  За всеки случай не се решихме да минем в дъжда по него. Знам, че е далече по-героично да загинеш в студените струи на Монтморенси, отколкото като едно изморено старче, но..

 

 

                                                                  

          До  върха стигнахме с кабинковия лифт, за да видим от високо внушителната гледка около водопада. Има и стълби, хъм как ви се струва да марширувате до върха? Разходихме се из парка и около едно хубав бял хотел, който очаква последните посетители за сезона.

Пред очите ни се откри широката гледка на реката, оградена от околните позлатени хълмове. За първи път открих, че ярките цветове на есента тук не са случайни, те дават живот и топлина. Около внушителните тъмни водни струи, в които се отразават тежки есенни облаци се простират хълмовете облекли своята бляскава есенна одежда. Сиво, жълто, оранжево и червено –това са цветовете, които природата е вплела пред нас.

                                                                         

Сигурна съм, че нощните лазерни представления  тук не отстъпват на тези от Ниагарския водопад, но ние нямахме късмет да ги видим. Чашата на удоволствието не бива да се пресуши, нека има резерви.

Следващият обект е островът Орлеанз, едно от първите заселени места, считани за люлка на френската култура в Северна Америка. Стабилен железо-бетонен мост пресича многоводната Св. Лаврентий, която е третата най-широка река в Северна Америка. Това е вратата, водният път към Канада от вечни времена и най-заселената част на щата Квебек.

            От тук започна одата на квебекската есен. Майката природа е приготвила страхотен сценарии за нас. Добре, че Дагер е измислил фотокамерата си. Спестил е многословието на хиляди очаровани  зрители. Всички сме виждали чудесни съчетания от есенни дървета, но гледките тук са изключителни. Пътят се прокрадва между дърветата. Къщите на малкото останали заселници на острова са като едно хармонично допълнение на пейзажа. Сега тук цари спокойствие, но миналото е оставило много паметници на просперитет.

 Спряхме да починем пред една стара сграда. Малкото кафене Сент Ретроние е пълно с голямо изобилие шоколадови изделия.

Хъм, все така ни спират „да си починем” там където има нещо за купуване. Вече се сдобихме с франзела мек фкусен хляб, с две сувенирчета от кована мед и накрая се освежихме с по чаша топъл течен шоколад. Това е нормално, подпомага се местното население и ние не сме единствените посетители на паркинга.

Страхувах се, че бързо-бързо ще ни приберат в града, но най-хубавото винаги се пази за накрая. Последният обект ни остави безмълвни.

Само след 50г от момента на заселването, при тежките условия на самоутвърждаване в страна с 5 месеца сурова зима и недружелюбно съжителство с местното население, френските емигранти са били в състояние да положат пред олтара на Света Ана толкова много?

 В разстояние на 271 г на това вълшебно място се издигат една след друга все по-внушителни храмове, докато се стигне до сегашната, тази готически стил базиликата, посветена на патрона на Квебек - Sainte-Anne-de-Beaupre.

Божественият храм с внушително вътрешното пространство впечатлява не само със стил и изисканост. Погледът ми следва различните олтари със статуи.  Тук е реплика на Пиетата на Микеланжело и впечатляващата статуя на патрона на базиликата, Света Ана, майката на Дева Мария. В друг олтар е статуята на лечителя фадър Пампелон, провъзгласен лично от Папа Джон Пол Втори за светия, закрилник на всички зависими от наркотици, алкохол и др. Представяте ли си, има и такива хора, които умеят да прощават и закрилят грешниците. Друга работа е дали всички заслужават, но за едно общество се съди и по грижите, които се полагат за всички нуждаещи се.

 
 

 Множеството мозайки, картини, статуи и внушителеният орган се губят в това огромно пространство. Какво да кажа за великолепния централин олтар? Пленителен. А за голямия кръгъл витраж, над централната врата? Не мога да го отмина, но е високо да го снимам.  От дете обичам цветното стъкло и когато тръгнах по света, очите ми бяха в катедралите и техните прозорци.

  Тази катедрала е най-голямата (91 м височина) на източното крайбрежие на Америка, добавям на моя отговорност и най-хубавата. Не ми се разделяше с нея, с впечатляващата статуя на Света Ана пред катедралата и със странната бяла  еврейска ротонда в съседство, обиколена от червените кленове.

Знаете ли какво преди всичко ме плени и ми достави огромна радост?  Великолепното съчетание на бялата катедрала, червените дървета и хълмове наоколо, както и небето над тях. Ако ме попитате какво бих променила, ще извикам ”Не докосвайте това великолепие, поклонете се дълбоко,  тук е мястото където религията е подала ръка на природата. „Дали рая изглежда така?