Есенна симфония

                                                              

                                                                                      

                 

                            Есенна симфония

Ако посетите канадския град Квебек през октомври в съзнанието ви ще отеква само една мисъл – хармония на цветове. Възможно ли е толкова пълно сливане на създаденото от човека и природата?

Тук, в Стария град времето не тече.  Сякаш летоброенето, започнало с първите заселници в началото на 17-ти век е спряло до каменните замъци, крепости с оръдия и красиви катедрали. Ние, очарованите туристи гледаме с невярващи очи, как на това място в континент Амирика се издига средновековен европейски град по-богат и запазен от събратята си във Франция и Англия.

Как преселниците са успяли  да вплетат в гоблена на заоблените хълмове по бреговете на пълноводната река Св. Лаврентий  многобройните бели островърхи  кули. Дали са мислили за огнения взрив на есенните кленове? От тогава четери столетия населението ревностно пази и обогатява пеизажа. Чудесно е това съчетание на бели къщи, сгушени плътно една до друга и оградени от огнения ореол на есенни листа.

Оглеждам наоколо и пред очите ми се редуват от хубави, по-хубави гледки. Нищо чудно, сега е октомври, месецът на красотата в североизточните щати на Америка и в щат Квебек, където е царството на кленовите гори. Те имат специални изисквания към климата и ако се случи да ги намерят правят „огнени” чудеса.

Милиони туристи посещават тези области на Америка и се връщат,  запечатали за цял живот спомени от есенната красота. Аз бях щастлива да посетя Ню Ингланд преди години и естесвено бях очарована от природата, но тук в Квебек всичко надмина моите очаквания.

Напуснахме Сиатъл в дъжд и кацнахме в Монреал отново в дъжд.  След като преспахме в хотел на летището, пак в дъжд, взехме автобус. Пътувахме 3-4 дъждовни часа до Квебек и с такси най-после се добрахме до нашия хотел.

 Две до четери етажни бели сгради са подредини като огърлици по павираните централни улици на стария град. На много места все още стоят крепостните стени, врати и кули. Плътно допряли каменни рамене, хотелите приемат гости от 200 години. Всички сгради наоколо са добре поддържани отвън и вътре.

Нетърпеливи да потвърдим това, което видяхме от автобуса, хвърлихме багажа, облекохме се топло и...непромокаемо, отворихме чадърите и поехме.

Правили ли сте снимки в дъжд? В едната ръка чанта и отворен чадър, а в другата фотоапарат. Всичко наоколо е мокро. Нашата грижа е да опазим донякъде обективите сухи и да не стъпваме в големите локви. Улиците са пълни с хора и това добавя още едно изпитание, да жонглираме с чадърите. Сега вече ви е ясно, защо моите снимки са толкова „артистични„.

Квебек е столица, която живее от туризъм и администриране на щата. Хотелиерът ми каза, че през лятото хората работят на 2-3 места и събират пари за преживаване. Зимата е дълга и сурова, но наоколо има ски-курорти и множество малки приятни заведения. Когато най-после тези като нас, с любопитните очи си отидат, местните жители живеят като  у дома си. За тяхно успокоение ние сме от последните, закъсняли птички. 

Не знам дали другите туристи проявявят интерес към съвремието на половинмилионния Квебек, но ние сме като маниаци рибари, ловим само един вид риба – интересува ни стария град.

Направихме първата дузина есенни снимки из центъра и най-после се прибрахме успокоени на сухо и топло.

На сутринта голям автобус ни понесе към водопада Монтморенси. Не е далече и се вижда още от шосето и реката. По-висок е с 30м от Ниагарския водопад, но заема далече по-малко пространство. Няма нужда да описвам мощните водни струи, които се изливат от 83 м височина Те са заобиколени от великолепн килим, извезан от всички есенни цветове на гората. Това прави още по-бели разлудените водни потоци. Над целия водопад се е проточил висящ мост.  За всеки случай не се решихме да минем в дъжда по него. Знам, че е далече по-героично да загинеш в студените струи на Монтморенси, отколкото като едно изморено старче, но..

 

 

                                                                  

          До  върха стигнахме с кабинковия лифт, за да видим от високо внушителната гледка около водопада. Има и стълби, хъм как ви се струва да марширувате до върха? Разходихме се из парка и около едно хубав бял хотел, който очаква последните посетители за сезона.

Пред очите ни се откри широката гледка на реката, оградена от околните позлатени хълмове. За първи път открих, че ярките цветове на есента тук не са случайни, те дават живот и топлина. Около внушителните тъмни водни струи, в които се отразават тежки есенни облаци се простират хълмовете облекли своята бляскава есенна одежда. Сиво, жълто, оранжево и червено –това са цветовете, които природата е вплела пред нас.

                                                                         

Сигурна съм, че нощните лазерни представления  тук не отстъпват на тези от Ниагарския водопад, но ние нямахме късмет да ги видим. Чашата на удоволствието не бива да се пресуши, нека има резерви.

Следващият обект е островът Орлеанз, едно от първите заселени места, считани за люлка на френската култура в Северна Америка. Стабилен железо-бетонен мост пресича многоводната Св. Лаврентий, която е третата най-широка река в Северна Америка. Това е вратата, водният път към Канада от вечни времена и най-заселената част на щата Квебек.

            От тук започна одата на квебекската есен. Майката природа е приготвила страхотен сценарии за нас. Добре, че Дагер е измислил фотокамерата си. Спестил е многословието на хиляди очаровани  зрители. Всички сме виждали чудесни съчетания от есенни дървета, но гледките тук са изключителни. Пътят се прокрадва между дърветата. Къщите на малкото останали заселници на острова са като едно хармонично допълнение на пейзажа. Сега тук цари спокойствие, но миналото е оставило много паметници на просперитет.

 Спряхме да починем пред една стара сграда. Малкото кафене Сент Ретроние е пълно с голямо изобилие шоколадови изделия.

Хъм, все така ни спират „да си починем” там където има нещо за купуване. Вече се сдобихме с франзела мек фкусен хляб, с две сувенирчета от кована мед и накрая се освежихме с по чаша топъл течен шоколад. Това е нормално, подпомага се местното население и ние не сме единствените посетители на паркинга.

Страхувах се, че бързо-бързо ще ни приберат в града, но най-хубавото винаги се пази за накрая. Последният обект ни остави безмълвни.

Само след 50г от момента на заселването, при тежките условия на самоутвърждаване в страна с 5 месеца сурова зима и недружелюбно съжителство с местното население, френските емигранти са били в състояние да положат пред олтара на Света Ана толкова много?

 В разстояние на 271 г на това вълшебно място се издигат една след друга все по-внушителни храмове, докато се стигне до сегашната, тази готически стил базиликата, посветена на патрона на Квебек - Sainte-Anne-de-Beaupre.

Божественият храм с внушително вътрешното пространство впечатлява не само със стил и изисканост. Погледът ми следва различните олтари със статуи.  Тук е реплика на Пиетата на Микеланжело и впечатляващата статуя на патрона на базиликата, Света Ана, майката на Дева Мария. В друг олтар е статуята на лечителя фадър Пампелон, провъзгласен лично от Папа Джон Пол Втори за светия, закрилник на всички зависими от наркотици, алкохол и др. Представяте ли си, има и такива хора, които умеят да прощават и закрилят грешниците. Друга работа е дали всички заслужават, но за едно общество се съди и по грижите, които се полагат за всички нуждаещи се.

 
 

 Множеството мозайки, картини, статуи и внушителеният орган се губят в това огромно пространство. Какво да кажа за великолепния централин олтар? Пленителен. А за голямия кръгъл витраж, над централната врата? Не мога да го отмина, но е високо да го снимам.  От дете обичам цветното стъкло и когато тръгнах по света, очите ми бяха в катедралите и техните прозорци.

  Тази катедрала е най-голямата (91 м височина) на източното крайбрежие на Америка, добавям на моя отговорност и най-хубавата. Не ми се разделяше с нея, с впечатляващата статуя на Света Ана пред катедралата и със странната бяла  еврейска ротонда в съседство, обиколена от червените кленове.

Знаете ли какво преди всичко ме плени и ми достави огромна радост?  Великолепното съчетание на бялата катедрала, червените дървета и хълмове наоколо, както и небето над тях. Ако ме попитате какво бих променила, ще извикам ”Не докосвайте това великолепие, поклонете се дълбоко,  тук е мястото където религията е подала ръка на природата. „Дали рая изглежда така?