Акапулко ни зове

 

                                                                    

 

Не е за вярване, но от всичко най-много ми досажда повтарянето. Зарових се назад в миналите години да коригирам неща, които съм написала. Ако знаех, че ме чака такава къртовска работа (горките коректори), щях да пиша двойно по-малко и да си чета наготово каквото хората пишат. Ще прегледам колкото мога от моите постове и ще оставя на професионалистите да си вършат работата. 

Захванах се с материал за любимото ми море, защото другата  седмица отиваме в Мазатлан, пак Мексико. Не, не ми е „хвърлен пъпът„  там но сме хвърлили пари.

Дано нашият Президент не измисли още нещо. Той е непредвидим и неудържим. Няма да се учудя, ако мексиканците ни покажат вратата. Нямам нищо против да отида в Монте Карло и Ница, само че там е по-скъпичко.

Връщам се към Акапулко, където бяхме преди две години. Това място беше сред мечтите ми. От  дете името му се носи из ефира около мене и разбира се всичко е в синьо и зелено. Сега към основните цветове добавям много бяло и обогатявам картината с всички ярки цветове на дъгата.

Обичаме топлото и затова ходим на Юг, когато на другите им е горещо, така имаме избор в настаняването. Винаги се намира апартамент към морето и басеините.

                                                                  

                                                              

                                                          

Програмата ни бе наситена с много плуване, обиколки из града и околностите. Този път температурите ще са далече от нашия идеал, затова ще има повече „сухи” активности. На нашата респектираща възраст танците са отстъпили доста назад – две генерации.

Нямам търпение да споделя какво ни предложи нашият гид в Акапулко, преди две години. Като начало, той ни качи на най-високия хълм над залива, за да занемеем от възхищение.

Пред нас се откри сребристо-синята морска шир на син залив, ограден от зеления пръстен на околните хълмове. По склоновете на много от тях са пръснати  белите силуети на малки и големи курортни комплекси. Тишина и спокойствие цари над всичко. Дълго не откъсваме очи, опитваме се да обхванем  огромното пространство и да го съхраним завинаги.  Всеки звук може да пропъди усещането за величието на Природата. Сякаш измина цяла вечност, докато отместим погледи от залива.

                                                              

                                                               

След като се нагледахме на морето, обърнахме очи назад, за да видим нещо изключително. Върху най-издадената част на върха на хълма се издига 42  метров бял кръст на Всевишния храм на мира, най-високият в Латинска Америка. Железобетонната конструкция се вижда от целия залив и може да издържи напора на вятър със скорост над 200 км\ ч.

                                                                     

Историята на този храм е странна. Построен  е от богатия испански  бизнесмен Карлос Троует. Възхищението към Акапулко и финансовите му възможности  му позволяват да  инвестира големи суми в хотелиерския бизнес, с което стимулира развитието на града. Неговите пет сина също участват в семейния бизнес. За съжаление двамата най-големи умират при самолетна катастрофа в планините край Мексико Сити. Това става повод  за издигането на храма, като възпоменание за тях и като място, където всички посетители независимо от вярата си могат да се молят. Сигурна съм, че толкова близо до Бога от това вълшебно място Всевишният ще чуе молбите им.

 За съжаление двамата родители не доживяват завършването на храма през 1971 г.  Така прахът на четиримата доброжелатели на Акапулко остава завинаги в урните на Всевишния храм на  мира, заедно с тази на  много други знатни личности на Акапулко.

Малкият храм чудесно хармонира с мястото, на което се издига. Стените и таванът са бели. Малкото черни мебели вътре и няколкото скулптури контрастират на стените. През  прозорците от черен метал и жълт оникс, вътре влиза мека жълта светлина. Наоколо цари спокойствие и мир.

Впечатляваща е скулптурата „Братство„ , която е в двора. Две  изящно изваяни десни ръце деликатно се докосват, в израз на приятелство и мир. Вълни от южна растителност  прегръщат ръцете. Великолепно кътче, с мъка го оставихме. Изглежда природата и  хората са намерили на това място най-добрия начин да  почетат умрелите.

 Аз като любител на топлите страни горещо благодаря на смелите испански и португалски  пътешественици, които са открили за нас новите земи. Не е било лесно, но познанията, смелостта и издръжливостта са победили морските бури и неизвестността на широката водна шир. Възнаграждението е било да видиш в далечината  с уморени, невярващи очи една тънка тъмна ивица, която постепенно заема очертание на бряг. Да зърнеш на небето развените крила на птица, прелетяла до кораба от брега. Едва ли моряшкото сърце е познавало по-голям празник в тези години.

Откриването на Акапулко се приписва на двама мореплаватели – Хернан Кортез в 1523г, или на Сантяго Гевара (три години по-късно). Който и да е, те си разделят славата.

Благодарение на тях през 50-те години на 16-то столетие испанските  кораби са спирали в пристанището на Акапулко, за отдих и попълване на провизиите на път към Ориента. Градът растял и богатеел. Скъпите стоки от Европа и ценните природни продукти на Източните страни привлекли пиратските „визити”. Издигнатата в тези години крепост San Diego Fort  е преживела много битки и едно земетресение, докато се превърне  в музей  ­- Museo Historico de Acapulco.

                                                           

Дали някога в душите на моряците, изтощени от дългите презокеански пътешествия е оставало поне малко местенце за очарователните гледки на залива?   А колко ли са обичали своята земя първите заселници – племената Оаксака и Теотихуакан. И с колко жертви се измерва родолюбието на легендарните ацтеки през 11-ти век?

Кой е имал право да нарече тези земи „наши”? Времето е решавало и всичко се е променяло по някакви „неведоми”  пътища. Сега това великолепие принадлежи на 122-та милиона жители, избрали да живеят в Мексико - на всичките местни племена и преселниците, дошли от цял свят.

Какво се случва в наши години? Наследниците на гордите ацтеки и смелите  испански мореплаватели  няколко столетия по-късно, след като имат своя независима държава - Мексико,  вече не искат  да живеят в нея. Залагат живота си за друга кауза, да избягат от нея. Преселват се в САЩ и вече наброяват няколко милиона тук. А техните пра-прадеди някога умирали  набодени на колове, за да опазят мексиканските земи...

Ама че парадокси на тази земя! От общо 330 милиона американци  около 14%  вече са мексиканци. Освен това в САЩ всяка година идват още около един  милион имигранти от всякъде.

Европейският съюз може да не се притеснява, защото мигрантите от Близкия Изток не са достигнали този процент. 

 Някои от мексиканците идват в Щатите с добри чуства и амбиции, други със скрити дроги.  Арабите прииждат в Европа, търсеики спасение, но тук- там се крие и оръжие.....Ама че се наредихме в този наш век!

                 

Малка нощна разходка из Квебек

 

                                                                                   

 

                                                               

 Аз нямам особен опит в нощните снимки. Филтри, стативи и тем подобни удобства са далече от мене, те са за професионали и хората, които са отдадени на това удоволствие. За мене е важно да хвана момента, светлината и какво иска да ми каже този обект. Приятно ми е да преживявам и споделям отново видяното.

        Този път обстановката ми предложи неизползвани от  мене възможности, нощни снимки. Защо да не ви разнообразя с „неперфектни” образи?

          В град като Квебек нощите са толкова интересни,че въпреки неприветливата вечер, не ни се прибира в хотела. О, колко много неща пленяват очите ми,  дано не завали, така искам да ги запечатам в съзнанието си и в апарата.        

        Вярвам, че ще ви бъде интересно преди да сте видяли как изглежда всичко денем, да се разходите из нощен Квебек.
        Обикаляме из центъра на стария град и стигаме Терас Дюферен, която се издига високо над нивото на реката.

 Зад нас остава Шато Фронтенак - гордостта на Квебек. Как няма да са горди, те са жители на един от най-старите градове на Америка, който е най-дълго просъществувалата столица. Тук е една от най-дълго преживялите крепости на целия източен бряг на Америка и при това напълно опазена. В дълбочина се редят призрачните форми на големи стари къщи и катедрали. Някои от тях са обвити в дифузно жълто, розово и зелено осветление, за разлика от най-често използваните червено и синьо.

             Наоколо е тъмно, плъзгаво и неравно, но аз съм твърде заета - гледам нагоре, за да преценя какво да снимам. Е, нещо от многобройната продукция ще се покаже.

                                                                

            След като се сдобих с достатъчно нощни образи поехме по една търговска улица с множество  малки  магазини  за сувенири, неизбежните кафенета и ресторанти.

            Едно ново явление за мене са уличните музиканти, които свирят на арфа, колко романтично! И тук хората са приготвили интересни  моменти за снимане. Отново цветно стъкло, този път осветителни тела.  Чудесни са, как ли биха изглеждали в една лятна градина, препълнена с екзотична растителност, във Флорида например? 

                                                                          

          Приближаваме нашия хотел, около който се издигат няколко катедрали. Ще снимам само по-осветената.

    

          Знаете ли, че крепостни стени и врати могат да се подаряват? Кралица Виктория ощастливила Квебек с построката на една от тях - Кент Лейт. Основният камък бил положен от дъщеря ѝ Луиз Малшони де Лорне през 1879 г.  Колко съжалявам, че беше тъмно и от далече не видях коя врата снимам. 

 

Надявам се да преживеете без това име. Като компенсация ще ви предложа нещо по-съвременно - един ярко осветен туристически кораб, който е докарал още много пътешественици в Квебек. И те като нас са дошли в последния час на великолепната есен в Квебек.
          Никога не е късно за приятни преживявания.

       

Ако всички хора по света

                                                     

                                                                    

                                        

Ако всички хора по света инвестират  в туризъм, вместо в тероризъм, Земята ще  е рай!

Не ми вярвате? И аз не вярвам. Разбира се, че не е възможно, и там е бедата. Инвестира се във войни, защото те носят печалби, нови територии и надежда за преразпределение на осъкатения ни свят по вкуса на победителите. Не искам да ви навеждам и на тъжната теория на Малтус..... Търговията с наркотици и трафик на хора също са в групата, „доходни” нали?

Мислите, че туризмът не е доходен отрасъл? О-о огледайте се, вижте пипалата на така наречените Тайм шеър компании. Вижте огромните туристически гиганти, които порят водите на моретата и океаните. А тези туристически агенции, които могат да ви устроят обиколки из всички градове и забележителни места по света? А хотелите, ресторантите, транспортът и филмопроизводството и още и още? Към тях се нареждат  и всичките сателитни отрасли. От какво живеят всички те?

Ех, ако можеше да се убедите в ползата от тези мирни отрасли. Отгоре на всичко, уважаемии инвеститори, вместо да бъдете заклеймявани като производители на оръжия и отрови, ще ви се плаща с удоволствие и ще сте горди от това, което вършите. Може и да спите по-спокойно. Това, което създавате ще радва хората, вместо да ги убива.

С тези мисли в главата обикалях  Западния бряг на Щатите тази година.  Възхищавах се на природните красоти и това, което е направено, за да се привлекат посетители.

Всъщност, понякога е много важно да се внимава с „правенето”. Ние посетихме малкото пристанищно  градче Еурика в Северна Калифорния. Съвремените жители са подновили грижливо почти всички красиви стари къщи. Няма да видите в друг град толкова много от тях.  

Вървим из центъра на градчето и пристанището, оглеждаме се и се чудим къде са жителите, които са създали всичко това? Какво правят тези коли на 21-вия век пред къщите? Защо хората са облечени в съвременни дрехи?

  

Какво ще кажете? Не ви ли се иска да завиете по вашата улица, да паркирате и пред вас да се изправи една такава хубавица? Единствена, свежа и привлекателна, като млада невеста.

 Да ти е драго да се снимаш пред тези домове, които пазят духа на 19-ти век. Те напомнят за амбициозните заселници от миналото столетие, издигнали град Еурика като най-значимото пристанище, на север от Сан Франциско. Търговците и мореплавателите  са обикаляли света, гледали са какви градове строят другите и са се връщали в своето свидно място с желанието да го направят по-хубаво от видяните. Не само са успяли, но и са опазили създаденото. Поздравления от мене, някога така са правели богатите копривщенци и са оставили по някоя къща за спомен от тях.

Удоволствието да създадеш е пълно, когато се сподели и мисля, че много богаташи по света са направили и все още правят точно това. Често размахът е голяма демонстрация на материален престиж, вкус и интелигентност.

Четох наскоро биографията на богатите американки Дорис Дюк и Глория Вандербилд, починали в края на века. В своя продължителен охолен живот, предложен от баща ѝ, Дорис  строи резиденции, една от друга по-разкошни. И тя, както другата супербогатска фамилия  на Вандербилд правела неспирни пиршества, на които броят на поканените  понякога се мерел в трицифрени числа. Има какво да се покаже, сгради, обзавеждане, обекти на изкуството събирани от четери континента, великолепни цветни градини и оранжерии.

Сега повечето имения в Европа и Америка са предоставени на различни организации за посещение от туристи. Какъв по-добър начин има от този да споделиш създаденото с другите?

Понеже съм впечатлена от живота на себичната самотница Дорис, чието съществуване е посветено на благотворителност и удоволствия, ми се иска да споделя края на романа за нея, където се казва, че със смъртта си тя е допринесла повече за хората, от колкото в целия си живот. За да се преценят мащабите на даренията добавям, че тя е била най-богатото бебе на света и станала третата по богатство жена след английската и белгийската кралици преди войната. Имало е какво да  се дари и какво да видим ние туристите.

Сега да се върна на обиколката, в която обект номер три беше още едно такова имение, Замъкът на Уйлям Рандолф Хърст. Богатството на баща му отива в добри ръце. Преуспяващият публицист, филмов продуцент от висока класа и политик, получава едно убедително наследство, което включва огромна територия земи на брега на Тихия океан. 

Там, на 200 км от Сан Франциско  се издига великолепеният дворец на Уйлям Рандолф Хърст. Насред хълмовете пред морския бряг най-неочаквано се появява един остров на красотата. Огромните великолепни басеини във венециански стил, къщите за гости и самият палат, всичко е толкова красиво и неочаквано тук. Мислиш, че е сън и като отвориш очи ще видиш пожълтелите от слънцето поляни.  Не, Хърст е мечтател, който е платил милиони, за да създаде всичко - палат пълен с картини, скулптури и всякакви предмети на изкуството, зоологическа и цветна градини, както и залесяване на околността. 

Той се е радвал на направеното и е знаел, че всичко ще остане за хората след смърта му. Замъкът е дарен на Щат Калифорния и вече 60 години туристи като нас се възхищават на неповторимия вкус и замах на твореца Хърст.

А ние какво правим, броим колко милиарда са изхарчени  във войната с Ирак, в Сирия, срещу Ислямската „държава”, в борбата с наркотрафикантите, за мигранти и още и още.

Хора, няма ли да спрете с тези нечовешки изяви? Пробудете се, отворете банковите сметки за туризъм, а не за тероризъм.