Акапулко ни зове

 

                                                                    

 

Не е за вярване, но от всичко най-много ми досажда повтарянето. Зарових се назад в миналите години да коригирам неща, които съм написала. Ако знаех, че ме чака такава къртовска работа (горките коректори), щях да пиша двойно по-малко и да си чета наготово каквото хората пишат. Ще прегледам колкото мога от моите постове и ще оставя на професионалистите да си вършат работата. 

Захванах се с материал за любимото ми море, защото другата  седмица отиваме в Мазатлан, пак Мексико. Не, не ми е „хвърлен пъпът„  там но сме хвърлили пари.

Дано нашият Президент не измисли още нещо. Той е непредвидим и неудържим. Няма да се учудя, ако мексиканците ни покажат вратата. Нямам нищо против да отида в Монте Карло и Ница, само че там е по-скъпичко.

Връщам се към Акапулко, където бяхме преди две години. Това място беше сред мечтите ми. От  дете името му се носи из ефира около мене и разбира се всичко е в синьо и зелено. Сега към основните цветове добавям много бяло и обогатявам картината с всички ярки цветове на дъгата.

Обичаме топлото и затова ходим на Юг, когато на другите им е горещо, така имаме избор в настаняването. Винаги се намира апартамент към морето и басеините.

                                                                  

                                                              

                                                          

Програмата ни бе наситена с много плуване, обиколки из града и околностите. Този път температурите ще са далече от нашия идеал, затова ще има повече „сухи” активности. На нашата респектираща възраст танците са отстъпили доста назад – две генерации.

Нямам търпение да споделя какво ни предложи нашият гид в Акапулко, преди две години. Като начало, той ни качи на най-високия хълм над залива, за да занемеем от възхищение.

Пред нас се откри сребристо-синята морска шир на син залив, ограден от зеления пръстен на околните хълмове. По склоновете на много от тях са пръснати  белите силуети на малки и големи курортни комплекси. Тишина и спокойствие цари над всичко. Дълго не откъсваме очи, опитваме се да обхванем  огромното пространство и да го съхраним завинаги.  Всеки звук може да пропъди усещането за величието на Природата. Сякаш измина цяла вечност, докато отместим погледи от залива.

                                                              

                                                               

След като се нагледахме на морето, обърнахме очи назад, за да видим нещо изключително. Върху най-издадената част на върха на хълма се издига 42  метров бял кръст на Всевишния храм на мира, най-високият в Латинска Америка. Железобетонната конструкция се вижда от целия залив и може да издържи напора на вятър със скорост над 200 км\ ч.

                                                                     

Историята на този храм е странна. Построен  е от богатия испански  бизнесмен Карлос Троует. Възхищението към Акапулко и финансовите му възможности  му позволяват да  инвестира големи суми в хотелиерския бизнес, с което стимулира развитието на града. Неговите пет сина също участват в семейния бизнес. За съжаление двамата най-големи умират при самолетна катастрофа в планините край Мексико Сити. Това става повод  за издигането на храма, като възпоменание за тях и като място, където всички посетители независимо от вярата си могат да се молят. Сигурна съм, че толкова близо до Бога от това вълшебно място Всевишният ще чуе молбите им.

 За съжаление двамата родители не доживяват завършването на храма през 1971 г.  Така прахът на четиримата доброжелатели на Акапулко остава завинаги в урните на Всевишния храм на  мира, заедно с тази на  много други знатни личности на Акапулко.

Малкият храм чудесно хармонира с мястото, на което се издига. Стените и таванът са бели. Малкото черни мебели вътре и няколкото скулптури контрастират на стените. През  прозорците от черен метал и жълт оникс, вътре влиза мека жълта светлина. Наоколо цари спокойствие и мир.

Впечатляваща е скулптурата „Братство„ , която е в двора. Две  изящно изваяни десни ръце деликатно се докосват, в израз на приятелство и мир. Вълни от южна растителност  прегръщат ръцете. Великолепно кътче, с мъка го оставихме. Изглежда природата и  хората са намерили на това място най-добрия начин да  почетат умрелите.

 Аз като любител на топлите страни горещо благодаря на смелите испански и португалски  пътешественици, които са открили за нас новите земи. Не е било лесно, но познанията, смелостта и издръжливостта са победили морските бури и неизвестността на широката водна шир. Възнаграждението е било да видиш в далечината  с уморени, невярващи очи една тънка тъмна ивица, която постепенно заема очертание на бряг. Да зърнеш на небето развените крила на птица, прелетяла до кораба от брега. Едва ли моряшкото сърце е познавало по-голям празник в тези години.

Откриването на Акапулко се приписва на двама мореплаватели – Хернан Кортез в 1523г, или на Сантяго Гевара (три години по-късно). Който и да е, те си разделят славата.

Благодарение на тях през 50-те години на 16-то столетие испанските  кораби са спирали в пристанището на Акапулко, за отдих и попълване на провизиите на път към Ориента. Градът растял и богатеел. Скъпите стоки от Европа и ценните природни продукти на Източните страни привлекли пиратските „визити”. Издигнатата в тези години крепост San Diego Fort  е преживела много битки и едно земетресение, докато се превърне  в музей  ­- Museo Historico de Acapulco.

                                                           

Дали някога в душите на моряците, изтощени от дългите презокеански пътешествия е оставало поне малко местенце за очарователните гледки на залива?   А колко ли са обичали своята земя първите заселници – племената Оаксака и Теотихуакан. И с колко жертви се измерва родолюбието на легендарните ацтеки през 11-ти век?

Кой е имал право да нарече тези земи „наши”? Времето е решавало и всичко се е променяло по някакви „неведоми”  пътища. Сега това великолепие принадлежи на 122-та милиона жители, избрали да живеят в Мексико - на всичките местни племена и преселниците, дошли от цял свят.

Какво се случва в наши години? Наследниците на гордите ацтеки и смелите  испански мореплаватели  няколко столетия по-късно, след като имат своя независима държава - Мексико,  вече не искат  да живеят в нея. Залагат живота си за друга кауза, да избягат от нея. Преселват се в САЩ и вече наброяват няколко милиона тук. А техните пра-прадеди някога умирали  набодени на колове, за да опазят мексиканските земи...

Ама че парадокси на тази земя! От общо 330 милиона американци  около 14%  вече са мексиканци. Освен това в САЩ всяка година идват още около един  милион имигранти от всякъде.

Европейският съюз може да не се притеснява, защото мигрантите от Близкия Изток не са достигнали този процент. 

 Някои от мексиканците идват в Щатите с добри чуства и амбиции, други със скрити дроги.  Арабите прииждат в Европа, търсеики спасение, но тук- там се крие и оръжие.....Ама че се наредихме в този наш век!